Законова дискриминация по расов признак при осиновяванията във Великобритания

  Според последните данни през миналата година са осиновени само 3.050 от общо 65.000-те деца, отглеждани в британските социални домове. Това е с осем процента по-малко отколкото през 2007 г. Мнозина обвиняват социалните ни работници, че отхвърлят кандидатите дори за най-незначителните причини.

  Разговаряме с три потърпевши двойки британци, които са били принудени да намерят друг начин да осъществят мечтите си, след като не са издържали теста за осиновяване.

  Прекалено бели

  Стивън Уайтхед, 55 г., притежава строителна компания, а съпругата му Ели, 60 г., обучава деца със специални нужди. Те са отхвърлени от седем британски агенции по осиновяване през 1996 г. с довода, че били „прекалено бели". През 1999 г. двойката от Западен Лондон осиновява двете си деца Оси и Вероника, съответно на 14 и 13 г., от Гватемала. Стивън разказва:

  След години неуспешни ин витро процедури през 1996 г. се обърнахме към местните власти в Hounslow, Западен Лондон, и попитахме дали можем да си осиновим дете. Отговорът беше брутално безцеремонен: „Нямаме нужда от вас. Имаме предостатъчно бели родители от средната класа, които са кандидатствали за осиновяване на дете." Тези думи ни вбесиха. Още в началото им бяхме казали, че нямаме претенции към расата на детето и имаме желание да осиновим всякакво дете. Казаха ни обаче, че нещата не се правят по този начин.

  Осиновяването е една от малкото области в британския живот, където все още цари законова дискриминация по расов признак. Държавните служители настояват детето и бъдещите му родители да са от един и същ етнос. Беше ужасно да ни отхвърлят в рамките на десет секунди. Идеше ми да изкрещя: „Има толкова по-важни неща от цвета на кожата, а вие дори не си давате труда да изслушате това, което имаме да кажем!"

  Съпругата ми работи като учител на деца със специални нужди, аз съм лингвист, който говори хърватски и руски език. Бихме могли да предложим толкова много на всяко едно дете. Служителите обаче бяха непреклонни. Нашето основно притеснение беше за възрастта ни, но се оказа, че най-големият ни проблем е в това, че сме бели и следователно - излишни. Решихме да опитаме да си осиновим дете от чужбина. След три години, няколко хиляди долара и много проблеми най-после успяхме да вземем двете си деца от Централна Америка. Те живееха заедно в приемно семейство, но нямаха роднинска връзка. По-скоро успяхме да вземем само едното си дете, защото абсурдите на британското законодателство отново ни застигнаха. Според изискванията за осигуряване на документация можехме да вземем вкъщи само Вероника, оставяйки Оси. Минаха още шест месеца преди да успеем да го доведем. Бяхме много притеснени, че той може да ни намрази, защото сме го оставили първия път. И тримата плакахме по време на този полет закъм вкъщи. Единадесет години по-късно те са двама щастливи тийнейджъри.

  Неподходящ етнически микс

  Алекс Бемроуз, 49 г., активистка по въпросите на осиновяването и авторка на книгата „Нашият син отдалече", и съпругът й Доминик, 36 г., мениджър от Мидълесекс, осиновяват сина си Хосе
от Гватемала през 2008 г., след като преди това са отхвърлени като „прекалено бели". Впоследствие пак получават отказ за осиновяването на второ дете от Великобритания заради факта, че след осиновяването на Хосе семейството им се определя като „смесена етносреда". Алекс разказва:

  Да не ви одобрят за осиновяване поради етнически причини е достатъчно потискащо. А ние бяхме отхвърлени два пъти. Първия път причината беше, че сме прекалено бели, а втория път окончателно ни изумиха, определяйки ни като „неподходяща етническа смес". Когато се запознах с Доминик, знаехме, че ще е трудно да забременея. След като направихме няколко неуспешни опита, осиновяването остана единственото естествено решение. Мечтаехме си на глас как ще си осиновим две деца (искахме да са брат и сестра), ще си имаме семейство и ще живеем в спокоен и изпълнен с обич дом. Но през октомври 2005 г. отидохме много притеснени на срещата с местните власти.

  Нашият социален консултант ни беше признал в неофициален резговор, че три неща ще направят много трудно осиновяването ни на дете във Великобритания: ние сме бели, от средната класа и... хетеросексуални. Предупреждението му се оказа вярно. Политическата коректност в тази държава беше напълно излязла от контрол.

  Принудихме се да насочим усилията си към чужбина и така преди три години осиновихме нашия син Хосе от Гватемала, който тогава беше на 11 месеца. Наивно си помислихме, че шест месеца по-късно можем да се свържем с местните власти и да кандидатстваме за осиновяване на още едно дете. Вярвахме, че ще бъде по-лесно, отколкото първия път. Все пак вече не бяхме „изцяло бяло" семейство и имахме дълги месеци опит с местните социални служби, които бяха изключително доволни от начина, по който отглеждахме Хосе (искахме той да познава своята култура и дори учеше испански). Но нещата отново се оказаха по-различни. Казаха ни, че този път сме дори в още по-неподходяща позиция и не можем да осиновим дете от смесена раса, освен ако то не е от Гватемала. „Тогава можем ли да осиновим бяло дете?". Не, отговориха, защото сега сме се водели вече смесено етническо семейство. Болката ни още не е отминала. Не заради нас самите, а заради всички деца, на които продължава да се отказва дом.

  Инцидентен пушач

  Пол Кърси, 48 г., е капитан от търговската флота от Корнуол, а жена му Ела, на 32 г., в момента отглежда двегодишния им син Фреди - бебе-чудо, заченато след няколко години безплодие.

  Преди пет години Пол и Ева са отхвърлени като осиновители от социалните служби в Корнуол. Една от основните причини за отказа е признанието на Пол, че понякога излиза да запали цигара в градината. Ето какво разказва той:

  Допуснахме грешка, че бяхме искрени. Никой нямаше да разбере, че пуша, ако не им бях казал. Ако социалният работник беше дошъл за оценка на дома ни, нямаше да завари място с цигарен дим и препълнени пепелници. Обичам понякога да изпушвам по една цигара, но винаги го правя в градината. Никога не пуша вкъщи, в колата или когато наоколо има дете.

  С Ела се обърнахме към социалните служби през 2006 г. след години безплодни опити да имаме бебе. През 2004г. пробвахме ин витро, крайният резултат от което бяха два аборта. Логично, осиновяването изглеждаше единствената следваща стъпка. Заедно сме от 11 години. Живеем в прекрасна къща с две спални, която е близо до морето - перфектно място, където едно дете може да расте. Когато бяхме поканени на предварителна среща преди пет години, решихме да бъдем честни от самото начало.

  Заради работата си отсъствах по няколко седмици (които обаче се компенсираха с няколко седмици отпуск), а Ела, която е от Туркменистан, все още нямаше пълноправно британско жителство, но щеше да го получи след броени месеци. Увериха ни, че нямало проблем за тези неща.

  Следващият етап беше посещението вкъщи. Отново отговорихме честно на всички въпроси. Мислехме, че одобряването ни ще бъде безпроблемно. Бяхме съкрушени, когато след месец пристигна писмо, с което ни уведомяваха, че сме оценени като „неподходящи". Пушенето ми беше цитирано като една от причините, както и фактът, че заради професията си често отсъствам от къщи.

  По тази логика излиза, че на никого от военнослужащите не трябва да се позволява да става родител. А какво да кажем относно самотните жени, които почти безпроблемно могат да си осиновят дете, при условие, че нямат мъж в живота си? Гражданството на съпругата ми също беше споменато като причина за отказа, въпреки че първия път ни увериха, че това нямало да е проблем.

  Разбира се, имам готовност да спра пушенето, ако това би решило проблема. Но имайки предвид колко малко пуша, спирането на цигарите щеше ли да ме направи по-добър родител? Отказваха да осигурят на едно дете щастливо и стабилно семейство заради толкова незначителна причина.

  Направихме още един неуспешен опит за ин витро. И точно когато бяхме в пълна безизходица, през 2009 г. се случи немислимото - Ела забременя. Нашият щастлив и здрав син Фреди днес е живото доказателство за целия идиотизъм на чиновническия манталитет в тази държава.