Пациент с болест на Паркинсон: Всяка надежда е едно освобождение

Личната история на Иван Гешовски, на 57 години, от Ботевград...

За мен пътят към диагнозата "Паркинсонова болест" започна от една травма в лявото рамо. Доверих се на личния си лекар, защото проблемът не изглеждаше толкова сериозен, поне в началото.

Болката и неприятните усещания обаче не минаваха, затова ме изпратиха на ортопед.

Резултат отново нямаше, а аз се чувствах все по-зле. Започнаха да се появяват непознати до този момент симптоми, все по-тежки и по-изявени, които малко по малко ми дадоха да разбера, че нещо лошо се случва с мен. Тремор, скованост, неподвижност – едни непознати до този момент неприятни усещания все по-често ми напомняха, че съм болен, при това сериозно.

Всекидневието ми се промени рязко и драматично. Не можех да правя нищо от това, което съм правил преди. Животът сякаш си отиваше, силите ме напускаха бавно, безмилостно.

Бях като в примка, нямах покой нито през деня, нито през нощта.
Болестта бе направила от мен един потиснат, страдащ човек, който не може да се справи с всекидневието и постоянно се бори с усета, че е в тежест на семейството си.

После се озовах при невролозите в столичната болница "Св.Наум". Вече бях пенсиониран от ТЕЛК и търсех спасение от мъките, които ме съпътстваха денонощно. Каквито и думи да употребя, те ще са недостатъчни, за да опишат прекрасното отношение на тези хора към мен. Изследваха ме, консултираха ме, започнаха да обсъждат случая ми. Стигнаха до заключението, че съм подходящ за лечение на помпа с интестинален гел. Така бях включен на тази терапия и тя се оказа най-доброто, което е могло да ми се случи. Няма да забравя начина по-който разговаряха с мен д-р Огнян Асенов, д-р Елена Чорбаджиева, доц. Димитър Георгиев. От тях научих нещо много важно – че човек никога не трябва да губи надежда.

"Медицината напредва, появяват се нови методи, които могат да накарат болестта да отстъпи", казваха ми те.

И подобрението настъпи – след като ми бе поставена сондата с гела, състоянието ми рязко се промени. Възвърнах си предишното самочувствие, защото отново можех да правя всичко, което нормално правех преди заболяването. Всеки път, когато се размисля по-дълбоко за това, което ми се случи, си казвам, че всяка надежда е едно освобождение. Аз повярвах на лекарите си, повярвах и че напредъкът в медицината може да бъде моето спасение.

Днес отново се радвам на живота, защото съм спокоен сред близките си в своя дом. Обичам да съм на село, да се любувам на селската къща, на лозите в двора. Върнах се и при моите пчелички, които толкова обичам. Споменът за болестта преди това лечение остана назад, а денят ми минава в спокойствие и радост.

Има ли по-голямо щастие от това?

За повече информация за "Живот с Паркинсон"
на www.parkinson.bg