Катя Кръстанова, психолог от асоциация "Анимус”: В повечето случаи социалните работници не са добре обучени и се намесват погрешно

  За 14-те години от основаването й 22 841 души са се обърнали за помощ към денонощната Национална гореща линия за преживели насилие, за която работят само доброволци. 53,6% са звънили заради насилие у дома. До септември т.г. тези обаждания са 707.

  От януари 2009 до септември т.г. организациите, членуващи в Алианса за защита срещу домашно насилие, са настанили 1025 жертви в общо 6-те кризисни центъра в страната. Търсещите закрила са 70% пълнолетни жени и 30% деца. За първите 9 месеца на т.г. делата, образувани по Закона за защита от домашно насилие, са 1287.

  Според Евробарометър през 2010 г. 3500 души в ЕС са загинали в резултат на домашно насилие.

  За жертвите на домашно насилие и проблемите, с които се сблъскват те, разговаряме с Катя Кръстанова, психолог от асоциация "Анимус".

  - От началото на годината у нас са издадени 1361 заповеди за защита на жени от насилници, през 2010-а са били 1420. Знаем ли какъв е действителният мащаб на проблема домашно насилие, госпожо Кръстанова?

  - Можем да говорим само за докладваното насилие, защото голяма част от него не достига до нас - мнозинството пострадали от него не търсят помощ.

  - Защото се страхуват, че няма от кого да я получат, защото смятат, че насилието е вътрешносемеен проблем, който не трябва да се изнася навън, или по друга причина?

  - Причините са комбинирани. Част от хората не търсят помощ при домашно насилие, защото наистина смятат, че то не трябва да се коментира извън семейството и защото се срамуват и се чувстват виновни. Такава е нагласата на обществото ни. То казва: Това си е личен проблем, какво занимавате другите с него. Напоследък насилието не получава достатъчно добра реакция и от страна на институциите въпреки наличието на законодателство у нас.

  - Защо е така?

  - Практиката ми през последната година ме кара да се чувствам доста обезсърчена. На националната телефонна линия за деца в риск 116 111 най-често звъни самото дете, станало обект на насилие в семейството. Въпреки това отделите за закрила на детето установяват, че в семейството няма насилие. Изглежда, не се прави добра оценка на ситуацията в него. В повечето случаи социалните работници не са добре обучени и се намесват погрешно, заради което майката и детето, вместо да се отворят за споделяне на проблема, се затварят още повече в него.

  - За какви проблеми разказват децата, които звънят на горещата линия?

  - Най-често се обаждат по време на или след семеен скандал, в който са били жертва или свидетели на насилие между родителите. По смисъла на българското законодателство децата са жертви на домашно насилие и когато го виждат, дори без да са пострадали пряко от него. Но това обикновено не следва. Ако случайно тези деца получат помощ, тя се изразява в това да ги изведат от семейството, вместо дирекциите по социално подпомагане по местоживеене да поискат от съда да забрани достъпа на насилника до дома. Нещо, за което съдът може да се произнесе в рамките на 24 часа.

  Има случаи, в които децата просто са изведени и настанени в кризисен център или в институция. Те са жертви, а ги наказват, при това двойно.

  Един път са наказани, като са бити или гледат бой. Втори път - като ги отделят от семейството им, все едно те са виновни за проблемите. Представете си как се чувстват тези деца.

  Обикновено те се извеждат, когато са физически малтретирани, но когато са станали свидетели на побой над майката, тя най-често отрича пред полицията и социалните работници, че е била малтретирана. Бащата рядко бива поканен на разговор. Така не се прави задълбочена оценка на състоянието на детето и в повечето случаи сигналът се връща на Държавната агенция за закрила на детето с оценка, че в семейството няма насилие.

  - А какво става с детето, след като изтече времето, в което е било поставено под специална закрила?

  - След като родителите се ангажират, че повече няма да го бият, то се връща в семейството. Но този ангажимент от страна на родителите не е никак сигурен, особено ако социалните не са работили с тях за преодоляване на агресивните им пориви. Такива има най-често бащата.

 - Продължава ли да расте броят на децата, чиито родители са на гурбет в чужбина, а ги отглеждат баби и дядовци? Преди година отчетохте ескалация на този проблем.

  - Не може да се каже, че се увеличава броят на обажданията от такива деца, те достигнаха едно постоянно ниво. Нужно е разработване на национални политики в тази област - за работа и с оставените тук деца, и с родителите им в чужбина. Целта е да не загубват връзката помежду си. Но това пак означава нужда от социална работа. Понякога има изключително тежки случаи. Например дете, оставено при умираща от рак баба.

  То не само е оставено само, а е свидетел и на мъките й, което е ужасно травмиращо преживяване за цял живот. Тя пък, от своя страна, освен че се опитва да се бори за живота си, се старае да се грижи и за него. Естествено, невинаги успява. Въобще няма кой да съдейства на детето. Най-вероятно то скоро ще остане само и ще трябва да отиде в институция.

  - Звънят ли много деца с оплаквания от училищно насилие?

  - Да, и този проблем също е много голям, тъй като училищният тормоз не се оценява като самостоятелно явление. Много често се работи само с насилника или само с жертвата, но това не отменя феномена и той се появява отново, тъй като не са обхванати свидетелите на насилието, а те са много важни, защото са част от проблема.

  - Училищните ръководства и учителите сътрудничат ли, или отричат?

  - Различно, но като цяло проблемът се подценява. В момента работна група към Министерството на образованието, младежта и науката работи върху методика и инструкции при случаи на училищен тормоз. Тя трябва да даде преки указания какво да се прави, защото няма как да се унифицира стандартът за работа в цялата държава, ако няма такъв документ.

  - Училищното насилие има ли локални особености на различните места в страната, специфики по възрастови групи и по социална принадлежност на извършителите и жертвите?

  - Произходът на училищния тормоз, както и на домашното насилие, е свързан повече с индивидуалните особености на човека и груповия живот, не е определен толкова от социалната група. Имаше голям проект, финансиран от УНИЦЕФ, по който беше приложен световноизвестен модел за превенция на училищното насилие. В рамките на този проект беше направено проучване, което показа, че в България възрастта за училищен тормоз е по-ниска, отколкото в другите държави, където е прилаган този модел. У нас училищният тормоз започва от 3-4-и клас, а не както другаде - от 5-и клас. Разгръща се най-вече в прогимназията.

  - Звънят ли деца да се оплачат от сексуално насилие в семейството? Драстичен случай стигна до съд тази година.

  - Рядко се обаждат, защото това е темата, върху която тегне най-силното табу, но сексуалното насилие в българското семейство не само съществува, но е и разпространено. От колеги навсякъде из страната знам, че всички те работят и по случаи на сексуално насилие над деца както в семейството, така и извън него. Има ужасни неща, като например 10-годишни да злоупотребяват сексуално с 5-годишни, защото са били подложени на сексуална свръхстимулация - налюдавали са сексуални отношения между родителите или са оставени да гледат порно. Изключително тъжни случаи.

  - От какво най-често се оплакват тези, които звънят на горещия телефон за жени, пострадали от домашно насилие?

  - На линия 02 981 76 86 се обаждат най-често жени, които са малтретирани от партньорите си, но звънят и огромен брой клиенти, които се обаждат по повод на насилие от децата си. Това са най-вече възрастни жени, жертви на синовете си - вече порасналите мъже, които ги малтретират.

  Това е изключително необхваната област в нашата работа. На такива жени много трудно се помага, защото те често не биха могли да отидат до нито една служба - възрастни са, трудно се ориентират и са зависими от синовете си. Затова много трудно предприемат нещо в своя защита. Има и смъртни случаи вече. Затова е нужно много усилено да се работи в дирекциите за социално подпомагане, които предлагат социална закрила и помощ за хора с увреждания и имат достъп до тези възрастни жени. Законът за защита от домашно насилие дава правомощия точно на тези структури, точно за тези случаи.

  - Мъже оплакват ли се, че са жертви на домашно насилие?

  - Българското законодателство не разграничава по пол нито извършителите, нито жертвите на домашното насилие. Право на закрила имат всички. Повечето жертви безспорно са жени, но има и мъже. Те по-радко са жертва на физическо насилие, но много често - на психически тормоз. Макар и единични, има обаждания от мъже за преживяно насилие - и физическо, и психическо. Малко са, защото мъжете изпитват още по-голям срам да говорят за това.

  - Затихва ли трафикът на жени за проститутки, или е по-интензивен в кризата?

  - Средногодишно в "Анимус" работим с над 300 случая на жени, станали жертва на трафик. Настаняваме около 150. Промяната е в това, че напоследък случаите са много по-тежки. Освен тежкото посттравматично стресово разстройство често жертвите отключват и психиатрични проблеми вследствие на преживяното насилие.

  - Добро ли е взаимодействието между институциите и доставчиците на социални услуги в работата срещу насилието?

  - Основното, което пречи на работата срещу насилието, е недостатъчната компетентност на всички институции, които имат отношение към този проблем. Специалистите не са достатъчно обучени. Това се отнася и за социалните служби, и за полицията. А иначе българското законодателство дава възможности, включително и за спешна интервенция. Но много често отделни специалисти не предприемат нищо - бездействие в унисон с нагласата им, че домашното насилие си е личен проблем. За това, че то процъфтява, принос има всеки от нас. Поначало нашето общество е много толерантно към насилието.

  Безкритичното отношение към нарушаването на личните граници е първият пример за това. Като се замислим по колко пъти на ден границите ни се нарушават и по колко пъти ние навлизаме в чуждите, бихме се ужасили от това, което правим, и от примера, който даваме на децата си.