Проф. Генчо Начев: В медицината е престъпление да криеш наученото

  Проф. д-р Генчо Начев е роден на 9.XI.1951 г. в Казанлък. През 1975 г. завършва Медицинска академия - София. Кариерата си започва в хирургията на Окръжна болница - Стара Загора, след това е във Военна болница - Пловдив и в Клиниката по сърдечносъдова хирургия в МА - София. Бил е зам.-директор и директор на НЗОК. От 2000 г. завежда Катедрата по сърдечносъдова хирургия на МУ - София. От 2006 г. ръководи СБАЛССЗ „Св. Екатерина". Създава Клиника по кардиохирургия към УМБАЛ „Св. Георги"- Пловдив, през 2002 г. и Клиника по кардиохирургия към МБАЛ "Света Марина" във Варна през 2005 г. Награден е с най-високото отличие - орден "Стара планина". Има над 250 публикации, 4 учебника и монография. Съавтор е на книгата "Историята на 23-и пехотен Шипченски полк". Развива благотворителност, но отказва да говори за това, защото истинското добро не търси гласност.

  - Проф. Начев, броите ли колко сърца сте държали в ръцете си?

  - Не, но за година правя около 400 големи операции на отворено сърце. Общо над 11 хиляди без съдовите, но не знам точно колко са.

  - Не казвайте, че не си правите равносметка - утре (днес - бел. авт.) навършвате 60 г., а юбилеите карат човека да се обръща назад.

  - Казвам си, че съм щастлив човек и имам късмет. Съдбата май винаги ми е помагала. С професията, със семейството, с приятелите.

 - Хората Ви знаят като ас в кардиохирургията и нищо лично за вас. Думите, че сте щастлив, пък не се вписват в народопсихологическата черта все да се оплакваме.

 - Така се чувствам - имам подкрепата на най-близките и приятелите, обичам си работата. Най-голямото ми удовлетворение е, че създадох школа в кардиохирургията. Утре да спра да оперирам, няма да се усети, никой няма да разбере.

 - Звучи доста пресилено.

 - Наистина. Всичко, което мога и знам, съм го предал на по-младите колеги.

 - Не се ли изкушавате от суетата да сте незаменим?

 - Тленни сме, значи и временни. Пък и си правя сметката - да има кой да ме лекува, ако нещо ми се случи. Шега. Иначе, съвсем сериозно мисля, че ако професор не е създал школа - да се пенсионира с пенсия на ординатор. В медицината е престъпление да криеш наученото.

 - Винаги ли мечтата Ви е била да сте кардиохирург?

 - Ако не броим тази в ранното детство, когато исках да стана боклукчия, и влечението към математически науки в гимназията, да - исках да съм хирург като баща си. Но има и малко случайност и доза късмет, защото със същия успех сега можеше да съм ортопед. Когато кандидатствах за асистентско място, се готвех за два конкурса. Първият беше по кардиология, издържах го и не се явих на следващия.

  - Какво може да придаде обаяние на професията на боклукчията в очите на докторски син?

  - Конете. В детството ми събираха сметта с каруца и боклукчията караше коня. Исках аз да съм този човек. Имахме москвич - една от първите коли в Казанлък, и веднъж по пътя застигнахме момче с каручка - то не откъсваше поглед от автомобила, аз - от неговата жива конска сила. И сега изпитвам респект към това животно с независим нрав и невероятна чувствителност. Конят и човекът влизат в особена връзка, той усеща дали си във форма, тежи ли ти нещо и се "закача", за да ти върне настроението.

  - А с математиката как се разминахте?

  - Заради татко прякорът ми беше Доктора. Представях си съчетанието “инженер Генчо Начев-Доктора” - ужасно. И кандидатствах медицина. После дойде шансът за кардиохирургията. Следващото щастливо обстоятелство бе идването на проф. Чирков. Работеше се по западен стандарт 7 х 24 - 7 дни в седмицата по 24 часа. Всеки от екипа получи възможност да специализира навън. Нещо немислимо за мен - с двама братя, избягали в чужбина, фамилия с национализирана от народната власт ВЕЦ, изобщо - "неблагонадежден" екземпляр. Бях за 8 месеца в Меката на кардиохирургията в Хюстън, специализирах при проф. Дебейки. Лекар, който не следи новото и не се учи от най-добрите, е загубен. Към това съм подтиквал екипите, които съм създал - и тук, в "Св. Екатерина", и в кардиохирургиите в Пловдив и Варна.

 - Ако се съди по железния ред в болницата, сте взискателен, така ли си представяте идеалния шеф?

 - Светът се крепи на реда. Родителите ми бяха заети и ме е отгледал дядо ми по майчина линия Генчо Хаджигенчев - човек с философско отношение към живота, ерудит, който освен това знаеше френски, немски, арменски, турски. Бил е адютант на 4-а дружина в 23-и пехотен Шипченски полк, който тръгнал да превзема Одрин (защото не знаел че е непревземаем) и го превзел. Той ми внуши, че в йерархията човек веднъж е горе, после - долу, и докато е на върха, да не се забравя, да не се взема прекалено на сериозно. Директор не е професия. Важното е да знаеш какво можеш да промениш. Господ си знае работата, а нашата мисия е да се стремим да правим добро, да си помагаме, да не забравяме, че парите са средство, не могат да бъдат самоцел, да сме патриоти.

 - Хирурзите често минават за циници, а вие заговорихте като пастор.

 - Всичко е до човек. Ако под циници имате предвид свикване със смъртта, с нея никога не се свиква. А ако някой е свикнал, не трябва да се занимава с медицина. Най-тежкото в работата ни е да съобщиш на близките за края. После през нощта не можеш да заспиш, спомняш си какво сте си говорили с човека преди операцията, питаш се: направих ли всичко както трябваше? В медицината смъртта не може да се избегне, но най-важното тогава е аз да нямам претенции към себе си.

 - Вярващ ли сте?

 - Има нещо над нас. Може да не е Господ, а вселенски разум или нещо друго. Но съществува. Имахме случай, в които сме направили всичко, но виждаме, че губим човека. По закона на науката си е отишъл. Колега отива да каже на близките. А в това време някаква искра живот проблясва. Хващаме се за нея и продължаваме борбата - човекът оживя. Господ така е решил.

 - Има ли и други случаи, които подсказват, че Той решава?

 - Докараха мъж от Смолян с остра аортна десекация. Това е разслояване на кръвоносния съд, при което трябва бързо и точно да се пипа, става дума за най-сложните от гледна точка на кардиохирургията проблеми. В първите 48 часа умират половината от пациентите, от самата операция също често изходът е летален. А за този човек всичко мина като по учебник. Радвам се и аз, че съм спасил човека, изобщо - всичко е идеално. Обаче заради една временна особеност на кръвообращението след такива операции той изпада в психопатично състояние и решава да се самоубие. Отваря прозореца на реанимацията и скача. Счупен таз, потрошена ръка, човекът в безсъзнание, но за обща изненада - жив. За един месец се стабилизира.

  На друг пациент оперирахме сърцето и го изписваме за втори живот, а след 3 месеца идва и казва, че му поставили диагноза рак на белия дроб, убедили го, че смъртта вече върви по петите му. За късмет се свързах с познат професор в Германия да го види, уреди се пътуването. Прегледи, изследвания и се оказа, че няма карцином. Дойде си жив и здрав. Повече от 10 г. се чувахме. Реши ли Господ човекът да живее, никой не може да попречи.

 - Случайностите също помагат.

 - Те рядко са чисти случайности. Докато живеехме в Лагера, всяка сутрин на път за болницата спирах на Красно село да си купя вестник, а ме мъчеше дископатия и слизането от колата - мъка. Забелязал един от продавачите и без да ме познава, започна да ми носи вестника и да ми го подава през прозореца. Една сутрин - няма го. Слизам, питам къде е Райчо. Ами, казват, получи инфаркт и го закараха в "Пирогов". Звъня - там е. Преместихме го при нас, сложих му стент, оправи се. На детето му кръстник станах после. Минаха още години - проблем със сърцето. Оперирах го, 3 байпаса. Изглежда като поредица от случайности, а всичко започна от един негов жест, без да иска и без да очаква нищо в замяна. Всъщност радостта от подаръка е по-голяма за този, който дава. Невинаги е въпрос на възможности, не струва пари да направиш добро, а съм се убедил, че правенето на добро пази от болести и нещастия. Даващият е щастлив човек и положителната енергия е щитът му.

 - Някои разчитат за щастието си на амулет, а Вие?

 - През 1987-а приятел ми подари плочка със зодията ми. Всички казват, че не е на хубаво да носиш собствения си знак. Но аз някак си заживях с мисълта, че ми помага. После тя се загуби и сам си поръчах съвсем същата.

 - И талисманът помага?

 - Ако искаш да ти помага, ако мислиш, че ти помага - да. Той е материалният израз на желанието ти.

 - Нещо като вечния филмов сюжет, че ако силно искаш...

 - При мен винаги е било така. От големите цели до битови неща.

 - А кои са любимите ви неща?

 - Вещите ме интересуват само като улеснение, но за нищо не мога да кажа, че ми е любимо. Колата например ми е нужна, много пътувам, но да съм привързан - не, във всеки момент мога да я сменя. Като се замисля, държа в кабинета си вкъщи икона на св. Георги, може би към нея изпитвам привързаност. Въпреки че имам над 50 икони, тази има заряд, нещо ми казва. Друго - вкъщи винаги живее един Бари. Предишният беше кокер шпаньол. Сега е голдън ретривър, но винаги е Бари. Не се сещам обаче за любима вещ. Напоследък на материалното се отдава неестествено внимание. Благодарен съм, че са ме възпитали в правилните ценности.

 - Как?

 - Класически. С личен пример, спорт, взаимопомощ, труд. Като дете гледах сам 22 заека. Нямате представа колко изяждат!

 - Колко?

 - Две раници трева на ден. А съм бил на 5-6 г. После ме насочиха към спорта.

 - И сега Ви виждат на корта, оттогава ли играете?

  - Ами! В Казанлък от детството ми двата корта от "буржоазно" време бяха превърнати в разсадници. Но имаше силна школа по волейбол и се записах. Спортът не е само тонус, възпитава упоритост, самообладание, воля за успех. Доскоро яздех, сега, като изключим тениса, по-често спортната ми програма се изчерпва с фитнес и плуване. Иначе си почивам с приятели сред природата. Обичам прости неща - например да легна на тревата и да чувам какво говори земята. Който не го е изпитал, той не може да разбере.

 - Успял човек сте, ценен, но не мечтаете ли за нещо?

  - Да си имам стадо и да си го паса.

  - ?!

  - Идва ми отвътре.

  - Ако го оставим в интервюто, читателите ще помислят, че е някаква шега. Или поза.

  - Да го спестим тогава. Не съм по позите. Човек трябва да е освободен, непресторен, другото е заблуда главно за него. Това е много лично. Дори жена ми не знае.

  - То и не е реалистично за щастие на пациентите ви. 60 г. са повод човек да си подари поне ден лично време. Какво ще правите?

  - Каквото всеки ден. Ще оперирам.

  - Няма ли да има купон?

  - Какъв купон в сряда? Поканих гости в петък.

  - На 11.11.2011?

  - Ако ще дойде краят на света, няма да е заради празнуването на моя рожден ден.