Християна Тодорова, психолог: Насилието в обществото е проблем, пред който всички сме отговорни

Насилие. Звучи така просто и ясно, но въпреки, че всички се борим против него, то е често срещано – в домовете ни, в офисите ни, на улицата. Време е да се замислим и да осъзнаем, че имаме права, че и ние, и насилниците сме жертви, които имат нужда от помощ. По темата разговаряме с  Християна Тодорова, психолог в Кризисен център за деца и жени, преживели насилие – "Самарянска къща" към сдружение „Самаряни“, гр. Стара Загора.

Има ли определение за понятието „насилие“, което да обхваща всички възможни форми на проявление?

Терминът „насилие“ не може да бъде едностранно дефиниран, тъй като това е понятие, което позволява повече от една интерпретация. В контекста на нашата работа в Кризисния център, насилие може да се нарече всяко действие или поведение, което предизвиква физическа, сексуална и емоционална вреда или страдание, както и опитът за такова насилие и принудителното ограничаване на личната свобода и живот на индивида. Насилието може също така да включва и злоупотреба с икономическото положение чрез лишаване на жертвата от финансова независимост.

Кои са най-честите жертви насилие, можем ли да дефинираме определени групи, които са по-податливи?

Според програмата за превенция и защита от домашното насилие на МВР, съществуват следните рискови групи:

Високорискови жертви на насилие:

• хора с девиантно или криминално поведение;
• хора, принадлежащи към деструктивна семейна и/или социална среда;
• хора с отклонения в психичното и интелектуално развитие.

Умеренорискови жертви на насилие:

• хора, произхождащи от непълноценни семейства;
• хора с ексцентрични навици;
• деца без родителски контрол.

Нискорискови жертви на насилие:

• хора с нормална жизнена, професионална и социална среда.

Нашият опит сочи, че неблагоприятната семейна среда, наличието на насилие като модел в рожденото семейство и липсата на емоционална подкрепа от страна на близките хора са в много голяма степен определящи за формирането на бъдещата „жертва“. Казано иначе, семейство с жертва и насилник често е причината по-късно децата да се окажат в една от двете роли.

Могат ли мъже да бъдат жертви на насилие?

По данни от изследвания на неправителствени организации 92% от жертвите на домашно насилие са жени, а едва 8% – мъже, като мъжете прибягват преди всичко до физическа саморазправа, а жените са по-склонни да упражняват психически тормоз. Насилието над мъже все още не се приема достатъчно сериозно, както в национален, така и в световен мащаб, но то съществува и този проблем не бива да бъде омаловажаван.

Винаги ли насилието трябва да се свързва с физическа разправа?

Физическата разправа е най-крайната и брутална форма на насилие, но емоционалното насилие далеч не бива да бъде пренебрегнато.

Още народът е казал: „Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя“. Последствията от психическия тормоз могат да бъдат не по-малко драматични и болезнени и включват разнообразни психосоматични разстройства, нарушения в съня и храненето, суицидни мисли, страхове, несигурност, комплекси, липса на ясна преценка съзнание и много други.

Какви са адекватните действия, които могат да се предприемат, ако има регистриран случай на насилие?

Когато има регистриран случай на насилие, най-адекватно е жертвата да се свърже с най-близкото районно полицейско управление и да потърси помощ. Когато има данни за непосредствена опасност за живота или здравето на пострадалото лице, може да се подаде молба до полицейските органи за налагане на спешни мерки за закрила.

Също така, пострадалите могат да потърсят помощ, като се свържат със специалист на нашата консултативна линия 042/ 641111. В Кризисният център предоставяме осигуряване на социално-психологическа подкрепа, правни консултации и възможност за спешно настаняване при нужда.

Кой и кое определя кога насилието излиза от рамките на стандартен спор или дори скандал, които отшумяват бързо и никой не ги помни на другия ден?

В рамките на нашето все още в голяма степен патриархално общество съществува значителен толеранс към проявите на насилие и дори жестокост. Насилието като метод на възпитание е широко разпространено, децата свикват с него от най-ранна възраст, докато в САЩ например, една плесница вече означава насилие. Жените в България не се определят като малтретирани, докато не се стигне до наистина сериозни последствия, като счупени кости, масивни кръвоизливи, аборти и други, при които жените биват многократно хоспитализирани, а понякога се стига и до летален изход.

Думите на бащата-насилник „Бия те, за твое добро, за да станеш човек!“ полагат емоционалните основи на търпимостта към насилие. В живота си на възрастен жертвата много често стига до патологична зависимост към съжителя си-насилник си и приема нанесения й побой като доказателство за любов – „Щом ме удря, значи не съм му безразлична; щом ме бие, значи ме обича“.

Коментират ли свободно проблемите си жертвите на насилие? Защо то винаги се крие?

Пострадалите обичайно са много объркани, нерядко вярват, че ежедневният психически и физически тормоз е нещо нормално и напълно в реда на нещата.

Често, вследствие на преживяното телесно и емоционално малтретиране, жертвата е толкова „обработена“ и до такава степен зависима и внушаема, че смята себе си за виновна за това, което се случва. Допълнително жените изпитват чувство на безпомощност, повишено напрежение, занижена себеоценка, когнитивни изкривявания, които пречат на трезвата им преценка за реалността.

Дори да осъзнава, че нещо не е наред, жертвата не винаги е способна да потърси помощ и закрила. От една страна, заради ограниченията, които насилникът й налага, от друга – поради страх от още по-тежка саморазправа.

Друга причина за липсата на действие са предразсъдъците в обществото ни, страха от това „какво ще кажат хората“. За жалост в голяма част от българските семейства продължава да се счита, че претърпяното насилие е нещо срамно, което трябва да остане заключено вкъщи. Затова пострадалите невинаги си признават и трудно се осмеляват да направят първата крачка към независимостта.

Има ли полза от работата с жертви на насилие?

Жените, потърсили нашата помощ, много трудно се решават да предприемат мерки, за да защитят себе си и в много от случаите – децата си. Голям процент от жертвите на домашно насилие се връщат при насилника си. Дали от безизходица, дали от любов, дали от липса на смелост да се справи сама с реалността…

В много от случаите жертвите на домашно насилие ни търсят втори и трети път. В Кризисния център им предоставяме възможност да се справят с интензивните си преживявания в една защитена и подкрепяща среда. Подпомагаме пострадалите да преодолеят чувствата си на срам, вина, безпомощност и отчаяние и да осъзнаят, че имат избор, че могат да противодействат на тормоза и да намерят помощ. Много важно е за тях да успеят да изградят собствена сила, независимост и автономност, да разберат какви са правата им, да осъзнаят собствената си ценност, за да бъдат способни след това да започнат един нов и красив живот – без зависимост, страх и насилие.

Какъв съвет бихте дали на читателите ни?

Осъзнавайте, чувствайте, усещайте, знайте! И най-важното – не оставайте безразлични! Насилието в обществото е проблем, за който всички ние сме отговорни.

Датата на пубикацията е обновена по технически причини.