Новата теория за щастливите двойки

Склонността към добри брачни отношения се корени в детството

Има ли рецепта на стабилните двойки?

Обикновено търсим отговора във взаимното допълване на характерите, съчетано със запазването на относителна независимост. Но това невинаги е достатъчно, защото двойката не е просто добре организиран екип. Любовта, която продължава дълго, се основава на много други неща.
Днес психолозите залагат по-скоро на човешката склонност към дълбоко привързване, на стремежа към взаимно внимание и качество на връзката. При различните хора тази способност е повече или по-малко развита и се определя до голяма степен от емоционалната сигурност, в която сме се развивали като деца.

Каква е теорията за "привързаността"?

Тя възниква през 50-те години в Англия. Разработва я един от първите английски педопсихиатри Джон Боулби. Според него новороденото още от първите си дни е същество, отдадено на взаимоотношенията с родителя /или бавачката/, който го отглежда. То се гърчи, плаче, за да предизвика внимание, следи околните с поглед. И с всичко това цели не просто да получи храна и грижи, а да бъде близо до родителите си.
Тази теория е силно критикувана при появата си, защото влиза в противоречие с господстващия фройдистки възглед, че новороденото е преди всичко подвластно на импулсите си и вижда у майка си единствено източник на храна. Ако въобще може да се говори за нужда от общуване, тя се преценява от Фройд като вторична.
Съвременните психологически наблюдения върху децата от най-ранна възраст до израстването им като зрели индивиди доказват все по-настойчиво теорията на Боулби.

Защо детските години и съдбата на двойката са свързани?

Защото любовните отношения "събуждат" емоционалните модели от детството. Ако майката или бащата отговарят с удоволствие на очакванията на детето, то чувства задоволство. Това го въоръжава за срещата му със света, насърчава го да се отвори към хората, да изразява спокойно чувствата си и по-късно да постига стабилни любовни отношения. Детето се чувства сигурно и изпитва доверие в себе си.

Запазено ли е любовното щастие само за хората, които имат вяра в себе си?

Не, разбира се. Изпълнените с вяра към себе си хора обаче имат повече шансове да се адаптират към живота и да бъдат щастливи, защото са се научили на всеотдайност по подобие на родителите си. Те вярват в любовта по най-естествен начин. По-плахите и тревожни хора също могат да си допаднат помежду си и да се обичат, но биха живели по-скоро заедно, отколкото един за друг. Възможно е голяма част от съвместния им живот да преминава в разправии. Във всички случаи единият има повече вяра в себе си от другия. Често неговата реакция е да му омръзне този партньор и да го напусне. Понякога това става бавно и постепенно, друг път - с внезапна експлозия още в началото.

Решено ли е всичко още в детството?

Не. Въпреки че много неща у нас са породени в детството, ние имате способността да се променяме и да добиваме самочувствие и вяра. Това обаче предполага и известна работа над себе си. Честите кризи в двойката трябва ад ни направят бдителни и да си зададем въпросите: Как се отнасям към чувствата си? Какво страдание от детството ми възстановявам сега? Какво разкриват тези наши разправии?
С поставянето на тези въпроси насочваме вниманието към себе си, а не се нахвърляме веднага с обвинения към партньора. Така ставаме по-търпеливи, по-внимателни към нуждите и чувствата на другия. Изглежда прекалено лесно, за да е вярно, но наистина се получава. При условие, разбира се, че и двамата са съгласни да погледнат назад в живота си и решат, че искат да бъдат щастливи.