Невронна свръхактивност е в основата на рядка форма на детска деменция

Акценти

Международен екип от учени разкри ключов механизъм, стоящ в основата на синдрома на Санфилипо – рядка и тежка форма на детска деменция. Проучването, публикувано в списанието Nature Communications, показва, че мозъчните нарушения възникват по-рано и са свързани с хронична свръхактивност на невроните, която нарушава нормалния баланс на мозъка. Откритието дава нова представа за развитието на болестта и отваря възможности за пренасочване на съществуващи лекарства и бъдещи терапии.

Същност и тежест на синдрома на Санфилипо

Синдромът на Санфилипо представлява рядко генетично заболяване, при което в организма липсват определени ензими, необходими за разграждането на специфични вещества. Този дефицит води до токсични натрупвания в мозъчните клетки, предизвиквайки прогресивно неврологично увреждане.

Децата обикновено изглеждат напълно здрави при раждането и се развиват нормално. Те прохождат, започват да говорят и взаимодействат със света около себе си. Постепенно обаче настъпва обрат – речта отслабва, паметта се влошава, наблюдават се все по-изразени промени в поведението, а двигателните способности се ограничават.

С напредването на болестта децата губят способността да разпознават близките си, да общуват и да се движат самостоятелно. Заболяването е прогресивно и фатално, което го прави тежко изпитание за засегнатите семейства.

Животът зад диагнозата

Зад статистиката стоят реални истории на семейства, които ежедневно се сблъскват с последиците от болестта. Един от тези случаи е този на близнаците Джоуб и Тейт. Те са неразделни още от раждането си – растат заедно, учат се да пълзят, да ходят и да опознават света рамо до рамо. Около 18-месечна възраст обаче развитието на Джоуб започва да се забавя, а малко след това му е поставена диагнозата синдром на Санфилипо.

С годините разликата между двамата братя става все по-осезаема. Докато Тейт напредва и развива нови умения, Джоуб постепенно губи дори базови способности. Майка им описва живота като смесица от любов, загуба и постоянна адаптация.

Тази емоционална тежест се засилва от усещането за безсилие и липсата на ефективно лечение. Именнто такива истории мотивират учените да ускорят изследванията и да търсят реални решения.

Какво се случва в мозъка при синдрома на Санфилипо

Ключовият принос на проучването е разкриването на конкретния механизъм, който стои в основата на заболяването. Екипът, ръководен от проф. Седрик Барди, установява, че в мозъка на засегнатите деца се наблюдава хронична свръхактивност на невроните*.

За да достигнат до този извод, учените използват модерни технологии, включително кортикални неврони, създадени от човешки стволови клетки, както и прецизни електрофизиологични методи. Това им позволява да проследят как се развиват мозъчните клетки във времето.

В началото невроните изглеждат нормални и функционират правилно. С развитието си обаче те започват да проявяват все по-висока активност. Възбуждащите синапси – връзките между нервните клетки – стават прекомерно активни и нарушават естествения баланс в мозъка.

Тази свръхактивност води до хаотични и силно синхронизирани електрически сигнали, които могат да се свържат с наблюдаваните симптоми като хиперактивност, поведенчески промени и когнитивен спад. Така за първи път се установява ясна връзка между клетъчните процеси и клиничната картина на заболяването.

Ролята на стреса и външните фактори

Изследователите разкриват и още един важен аспект – уязвимостта на невроните към стрес. Дори минимални неблагоприятни условия, като ограничен достъп до хранителни вещества, могат значително да влошат състоянието на мозъчните клетки.

Това означава, че фактори като инфекции, физическо натоварване или метаболитен стрес могат да ускорят прогресията на заболяването. Това откритие е особено важно, тъй като показва, че развитието на болестта не зависи само от гените, а и от средата и физиологичното състояние на организма.

Надежда за лечение

Едно от най-обнадеждаващите заключения от проучването е, че мозъчните нарушения могат да бъдат повлияни. В лабораторни условия учените успяват да коригират част от синаптичните дисбаланси с помощта на определени лекарства.

Това отваря възможността за пренасочване на съществуващи медикаменти (използване на вече одобрени лекарства за нови терапевтични цели). Подобен подход може значително да съкрати времето за достигане до реално лечение, тъй като тези лекарства вече са преминали през част от необходимите тестове за безопасност.

Освен това изследователите разполагат с нов предклиничен инструмент, който позволява по-бързо и ефективно тестване на потенциални терапии. Това е важна стъпка към създаването на персонализирани лечения, насочени към конкретните механизми на заболяването.

*Bardy Cedric et al. Modelling synaptic dysfunction in childhood dementia using human iPSC-derived cortical networks. Nature Communications. 2026.