ЗА ПРОШКАТА ...
„Да се прости е лесно, но да се забрави е трудно."
А. Платен
Когато реших да пиша за прошката, първата ми мисъл беше: „... за прошката или добро или нищо...", което си беше директна асоциация със сентенцията „За мъртвите или добро или нищо"... Не знам защо се случи така, но практиката ме е научила да се доверявам на асоциациите. Те винаги водят донякъде.
Вероятно затова предпочетох да започна с изясняване на прошката като понятие от чисто семантична гледна точка. Не го правя от любов към пунктуацията, а просто защото основния проблем в разговорите между хората е в различното съдържание, влагано в думите, които използват. Това важи с удвоена сила, когато се разглеждат щекотливи теми като тази.
За мое съжаление ударих на камък при търсенето на разнообразни определения в различните тълковни речници и енциклопедии. Оказа се, че това е една от най-бедно описаните думи.
Най-добре са се представили от Уикипедия, затова ще цитирам тях:
Прошката е мисловният, духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава подтискане на гнева и раздразнението, а Пълно освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам - намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя.
Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.
Аз съм еклектичен психоаналитик и смятам, че от професионална гледна точка това обяснение определено се държи. В същото време няма нищо общо с истината, т.е. с реалността.
Преди да се опитам да се аргументирам искам допълня, че прошката и извинението са две коренно различни теми. Да извиниш някого, означава, че не го считаш за отговорен за нанесената обида или причинената болка. Извинението се използва само когато някой ни е сторил нещо лошо без да иска или без да знае. В такъв случай той няма за какво да ни иска прошка, но определено трябва да поиска да бъде извинен.
Прошката касае случаите, в които по един или друг начин са ни обидили или наранили съзнателно.
В един от блоговете, където темата се обсъждаше доста интензивно, споделих мнение, че няма прошка. От една страна това беше формена провокация, но от друга, на тази мисъл ме наведе размяната на реплики по време на нашия български ден на прошката - Сирни заговезни. Ритуала придружаващ този обичай в оригиналната си форма изисква от искащия прошка да каже: „Прощавай!", а от моления да отговори „Просто да ти е. Господ да прощава...". Съвсем очевидно е според мен, че прошката не се дава от човека от който се иска, а се препраща към една... по висша инстанция.
Това добре, но мнението, че няма прошка влиза в явно противоречие с енциклопедичното описание, с което се съгласих по-горе.
Ще се опитам да обясня защо.
Действително прошката е акт на освобождаване на чувство или емоция, а не на тяхното потискане, но това е вярно единствено в психоаналитичния смисъл на думата.
Т.е. така би трябвало да бъде. В това е същността на прощаването. Единствения проблем е, че това няма как да се осъществи без външна помощ (ще удържа желанието си да огранича външната помощ до професионална в моята област, т.к. се срещат и непрофесионалисти, които прекрасно се справят с чисто професионални психологически задачи), а и тя не е гаранция, че ще се справите с проблема.
Когато някой те е наранил до такава степен, че да се налага да му прощаваш, това обикновено означава, че говорим за много близък човек. Общо взето е без значение дали е приятел, близък роднина или любим. Ерго, това означава, че понесеният удар е предизвикал силна емоционална реакция у нас. Силната емоционална реакция предизвиква чувства, а не разбиране. За да се стигне до разбиране на мотивите на човека, който ни е ранил, емоционалната реакция трябва да утихне до степен, в която да разреши на разума да интерпретира случката рационално.
Точно това няма как да се случи, ако въпросния човек, който ни е наранил е достатъчно близо до сърцето ни.
Емоцията ще утихне само, ако изчезне източника и, или станем безразлични към него. От една страна обаче, източника не може да изчезне, защото това би означавало да се върнем назад във времето и действието или думите, които са ни наранили да не се случат. Което е невъзможно. От друга страна, станем ли безразлични към човека, който ни е наранил е без значение дали сме му простили или не. Защото прошката по дефиниция означава да простим и да продължим напред с него...
Твърдението „...да продължим напред с него...", разбира се, е валидно, когато става въпрос за любим или любима. За другите случаи има лека уловка. При тях прошката не е синоним на сдобряване и начало на ново или подържане на старо приятелство или дружба. Тук прошката ще касае само факта променил отношенията. Евентуално сдобряване би било просто следствие от прошката, но изобщо не е задължително, а в някои случаи е и нежелателно, тъй като основната цел е прощаващия да запази душевния си мир и да не търси отмъщение.
Съществува и друг вариант при който хората се сдобряват, но без да са си простили един на друг. За тези попаднали в такава ситуация е важно да разберат, че не съществува истинско сдобряване без назоваване и признаване на болката, която сте си причинили един на друг или почувствали един към друг. Това е част от съдържанието на библейската сентенция „Истината ще ви освободи".
Всички варианти се обединяват от това, че истината за случилото се така или иначе трябва да се изговори. Истинското сдобряване предполага прощаване, а истинското прощаване изисква изричане на истината.
При толкова трудни за изпълнение условия изниква основателния въпрос, дали това означава, че прошката наистина не съществува? Че ние хората не сме в състояние наистина да прощаваме... Твърди се, че всеки разбира прошката по своему. Не знам дали това е така. Но със сигурност знам, че всеки си има обяснение за прошката, която дава. За съжаление това, че имаме обяснение за нещо далеч не означава, че разбираме смисъла му, а още по-малко означава, че обяснението ни удовлетворява.
Когато човек се изправя пред необходимостта да прости някому се сблъсква преди всичко със самия себе си. Със собственото си разбиране за света, морала и правото. Установява, че когато си обиден или наранен няма дреболии. Че обидата и болката не се забравят. Че времето напук на твърденията на хората около нас, не лекува.
Ако е достатъчно прозорлив и честен към себе си би могъл да установи и че всъщност е много удобно да играеш ролята на наранена жертва, тъй като това те освобождава от различни отговорности и ти дава сериозно преимущество пред другия - носещ вината за постъпката си... и т.н., и т.н... Но пък, ако чувствата ти към наранилия те са достатъчно силни (в положителен аспект), ще откриеш, че опитвайки се да простиш всъщност опознаваш все по-добре и по-добре човека когото опрощаваш.
Така или иначе съвсем несъзнателно всички, някъде дълбоко в себе си вярваме, че ако този който ни иска прошка е откровен и наистина държи на нас, той не ще се откаже от опитите си да му простим, независимо от това дали демонстрираме, че сме склонни да прощаваме или не. До голяма степен точно настойчивостта определя дали ще простим (ако не в действителност, то поне на думи), а също и действителната стойност на отношението към нас. Т.е. определяме, не качеството на поисканата прошка, а емоционалния заряд, който тя притежава.
Всъщност възможно или не май ще се окаже, че е без значение дали знаем как да простим. Достатъчно ще е наистина да желаем да го сторим. Тогава упоритите ни опити ще ни помогнат да разберем, че не трябва да оставяме времето да разрешава проблема, а трябва да преобърнем прощаването в съзнателен процес, в доброволен и свободен акт, от който собствената ни душа има нужда за да се почувства освободена от оковите на омразата, яда, болката, горчивината, самосъжалението и самооправдателното държание. Това ще ни посочи как да обновим нарушените отношения. Ще ни накара да осъзнаем, че и ние и човека на когото се стремим да простим сме просто хора, подвластни на собствените си интерпретации за добро и зло.
Вероятно само тези, които истински са успели да простят (надявам се да има такива), са наясно с това, какво огромно количество положителна психична енергия се отприщва и ни дава както сили да се справим с всичко изпречило се на пътя ни, така и сила да продължим напред.
В този дух ще приключа (което не означава, че темата е изчерпана), така да се каже, оптимистично с мисълта на Paul Boese - „Прошката не променя миналото, но разширява хоризонта на бъдещето".
________________________________________
Предварително моля да бъда извинен за неизбежната според мен академичност на някои пасажи от текста :)
Психологично консултиране:
Ст.Загора: ул."Г-н Михайловски" 36, ап.15
София: ул."Гладстон" 48, ет.3
тел: 0888 11 22 01, 0899 03 30 03
За Framar.bg: За Фрамар Медиа – Добромир Димитров
Коментари към ЗА ПРОШКАТА ...