Сестра Розалина Боева: Има начини да се преборим с късната Паркинсонова болест

От една година Розалина Боева е главна медицинска сестра в Университетска болница по неврология и психиатрия "Свети Наум" в София. Преди това е работила като старша медицинска сестра, редова медицинска сестра и санитар в същата болница. Работила е и в други софийски болници, както и в чужбина.  

Защо се насочихте към сестринската професия?

Беше емоционално решение, може би и малко наивно, но от инат. Случи се нещо, което ме накара да докажа себе си и така да открия професията. Това се случи точно в болница "Свети Наум" и вероятно затова съм толкова пристрастна към нея. Работех като санитар и попитах една медицинска сестра какво прави. Тя ми отговори доста грубо, като завърши с думите: "Когато станеш сестра, тогава ще разбереш". Аз й казах, че ще стана по-добра. В крайна сметка през 1997 г. завърших образованието си и станах медицинска сестра.

Какво ви накара да се заемете с тежката грижа за болни с Паркинсонова болест?

Пак беше предизвикателство, за да науча и прилагам нови методи. Бях включена в първия екип, прилагащ иновативен начин за лечение на късна Паркинсонова болест с интестинален гел. Всяка среща с пациента, всеки етап от лечението бяха изключително интересни. Преминахме през страха от новото лечение – ще стане ли, ще го приеме ли съответният пациент, какви са рисковете, какви ще са ползите, помпата ще спре ли, кой ще се грижи за него, когато аз си свърша работата, ще се справи ли сам, и т н. Целият процес е дълъг и много ангажиращ, но удовлетворението от резултата бе неописуемо. В процеса за грижата към пациента намирах удовлетворение от работата си, простичко, но много значимо за мен.

При вас се лекуват паркинсоници с много тежки двигателни нарушения. Какви са подобренията, които наблюдавате, например при терапията с интестинален гел и при други съвременни методи на лечение?

От опита си мога да кажа, че при повечето пациенти подобренията са значителни. Подобрява се качеството на живота им, ежедневието им, взаимоотношенията им, съхранява се достойнството им. Има разбира се и пациенти, които не дават толкова позитивен отговор на лечението. Но всеки пациент е различен и отговорът на лечението също е различен. Първо, им е трудно да приемат, че има нещо, което ще направи живота им по-лек. Идват с много страх, с много предразсъдъци, но си тръгват с вяра. Лечението с интестиналния гел е на два етапа. Първо се прави титрация с поставяне на назогастрална сонда, за да се види какъв ще е отговорът на лечението и за да се определи необходимата доза. При добър отговор, т.е. повлияване на пациента от лечението, му се поставя постоянен пек – сонда в тънките черва, свързана с помпата, която подава интестиналния гел. Ползва се 16 часа в денонощието и така човекът може да извършва ежедневните си дейности без затруднения. Важното е, че има начини да се преборим с негативните ефекти на късната Паркинсонова болест и избор за пациента с какво да се лекува.

Какво е най-трудното при обгрижването на пациенти с късна Паркинсонова болест?

Най-трудно е да го накараш да повярва, че ще се справи, че това лечение е за него и да го приеме. Наскоро ми се случи нещо, което ме натъжи, но и ме накара да сверя часовника си, професионален и човешки. Минавайки покрай пациент в коридора на отделението по Паркинсон, видях, че се затруднява при ходене, бе ригиден и с тремор в левите крайници. Попитах го дали има нужда от помощ, да извикам ли санитар с количка, за да улесня придвижването му. Отговорът му бе: "Ще се справя, мога". В очите му имаше събрана такава вяра, че би му завидял и най-здравият човек. Притесних се, защото без да искам може би нараних достойнството му в стремежа си да помогна. Но в същия момент се почувствах и обнадеждена, че има вяра в този пациент. Дай Боже така да е с другите, да не приемат диагнозата си като присъда и да гледат напред.

Можете ли да разграничите професионалната страна от чисто човешката в грижата за болните?

И да, и не. Да, мога, когато става въпрос за клинична работа, тогава няма място за емоции. И не, не мога, защото без човешкото в мен, нямам място в тази професия. Как ще разбереш болката страданието, как ще обгрижиш пациента, ако не го приемеш като близък. От друга страна, трябва да можеш да слагаш граница, за да не стане той зависим от теб или да те приеме като длъжник. Иначе казано, всичко трябва да се прави със сърце, но със спокойно лице и ръце.

Вярвам, че хората избрали професията на медицинска сестра, не са случайни. Това са личности, които имат нужда да дават, да се себеотричат, да помагат. Друг е въпросът, че в съвременен прочит нещата не стоят точно така. Със сигурност материалният израз на труда ни е обиден. Удовлетворението в морален аспект обаче е голямо. Ако пациентът е осъзнал цената на собствения си живот и здраве, цени труда, който си положил, за да се почувства по-добре, ти разбираш това. То се чете в очите му и се съдържа в думата: "Благодаря".