Късмет е, че имаше легло за сина ми в интензивното – разказът на един баща

Решението на едно семейство да има дете понякога е спонтанно, но да приемеш мисълта, че след това всички негови тревоги и неволи ще бъдат и твои, е мълчалива форма на съгласие за цял живот.

Бен Тинкър е изпълнителен продуцент в секция „Здраве“ в телевизия „CNN“. Преди две седмици заедно със съпруга си се сблъскват с жестоката реалност, плод на неовладяната пандемия от коронавирус. Историята на бащата е отражение на всичко, което се случва около нас, на мерките, които би трябвало да се спазват, но всъщност се пренебрегват, на скептицизма на хората и на тяхното нежелание да поемат отговорност за собственото си и чуждото здраве – било то от липса на информация, наличие на фалшива такава или просто от страх. Ето неговата дълбоко лична история, която е и призив към всички да бъдат предпазливи и разумни.

Само преди 2 седмици видях как синът ми лежи безпомощен в интензивното отделение, заобиколен от медицинска апаратура и безброй тръбички. Видях как десетки лекари, сестри и други специалисти влизат и излизат от стаята, за да проверят дали състоянието му е стабилно.

Завръщане на респираторните вируси, макар и със закъснение

Още през месец юни нашата телевизия съобщи за скок в случаите на респираторен синцитиален вирус (RSV) в южните щати. Той обикновено протича леко, като настинка, но при малките деца и възрастните хора може да доведе до сериозни усложнения, предупреждават от Американските центрове за превенция и контрол на заболяванията.

По същото време излъчихме репортаж за наближаващия грипен сезон и защо се очаква той да бъде много по-тежък от предишните.

И, макар да расте броят на заболелите от добре познатите ни респираторни вируси, случаите на заразени с COVID-19 не намаляват. В САЩ се заразяват средно 150 000 души на ден, като към 24.08.2021 г. пациентите, настанени за лечение в болница са над 95 000 и повечето от тях не са ваксинирани.

В момента най-много хоспитализирани с COVID-19 има сред децата и хората над 50 години, но ваксина за малките все още не е създадена и одобрена. Казвам това, за да подчертая, че отговорността е наша, на възрастните. Ако искаме да опазим децата, трябва да се ваксинираме. Само така ще можем да ограничим разпространението на коронавируса, ще можем да им осигурим нормална среда за обучение и ще гарантираме, че в болниците има свободни легла за всички онези, които ще се нуждаят от здравни грижи не по тяхна вина.

Ето затова реших да споделя нашата семейна история . Приемете я като апел, че е време да вземем някои важни решения, които касаят не само нас, но и останалите. Решения, които могат косвено да спасят живота на човек, когото не познаваме.

Предупредителните знаци

Като повечето деца и нашият син прекара голяма част от миналата година у дома. Появата на ваксините обаче ни вдъхна надежда, че сме на път да овладеем пандемията. Затова събрахме смелост и решихме да го запишем в ясла. Сега е на 16 месеца и е съвсем естествено да се притесняваме дали ще се развие психически, емоционално и интелектуално с бързите темпове, характерни за възрастта му. Тревожим се и дали твърде малкото социални контакти, които му осигуряваме, няма да се отразят негативно на психичното му здраве.

Както се и очакваше, започна да боледува по-често – хрема, покашляне, ушни инфекции. Но с инхалации, ибупрофен за деца и понякога антибиотици успявахме да се справим. Животът продължаваше.

Не ни подмина и респираторният синцитиален вирус, за който информирахме нашите зрители преди време. За щастие, детето се възстанови. Не след дълго забелязахме, че се държи необичайно. Тъй като на следващия ден трябваше да пътуваме за семейната ни почивка, решихме да го заведем на лекар. Диагнозата беше вероятно поредната ушна инфекция. Лекарят ни каза да го следим и ни предписа рецепта за всеки случай.

На сутринта обаче синът ни почти не закуси, което ни изненада, тъй като обикновено се храни много добре и не е никак злояд. Стана нервен, изморяваше се по-лесно и искаше да го гушкаме. Продължихме да приготвяме багажа, надявайки се, че по пътя ще се наспи и всичко ще е наред. Той обаче повърна още в началото на пътуването и ние се върнахме.

Оставихме го вкъщи да поспи малко, за да видим как ще се чувства след това. Когато обаче започнах да го будя, забелязах, че дишането му е различно. Дишаше учестено и някак плитко. Докато му сменях памперса, имах възможността да видя по-добре коремчето му. Той се опитваше да вдишва максимално дълбоко. От педиатъра знаехме, че при децата това е знак за респираторен дистрес. Качихме се в колата и отидохме в спешното в Атланта.

Повод за притеснение

За наш късмет не чакахме дълго. След прегледа стана ясно, че състоянието на момчето ни е много сериозно. Сърдечният му ритъм беше скочил до 180 удара в минута, а за дете на неговата възраст трябва да е 80-130 удара. Освен това той правеше 60 вдишвания на минута при норма от 20-30. Най-притеснителният факт беше, че нивото на кислород в кръвта му беше паднало до около 80%, при положение, че нормалните стойности са 95%, а паднат ли под 90% вече е опасно.

Лекарите го включиха на апарат за изкуствено дишане и казаха, че трябва да оценят каква е потребността му от кислород, за да решат дали ще остане в интензивното отделение за деца или в обикновена болнична стая.

След направения му тест за 15 респираторни вируса, включително коронавирус, стана ясно, че е заразен с риновирус и параинфлуенца. Всеки от тях самостоятелно не е опасен, но комбинацията може да доведе до състоянието, в което изпадна нашият син. Той разви бронхиолит, често срещана белодробна инфекция при малките деца, според данни от „Mayo Clinic“. В повечето случаи те се възстановяват успешно в домашна среда, но има малък процент, които се нуждаят от болнични грижи. За щастие, рентгеновата снимка отхвърли вероятността за пневмония.

Наложи се да увеличат количеството подаван кислород до почти максималните допустими стойности. През нощта ни преместиха в педиатричното интензивно отделение.

Моето „Благодаря“ не е само за лекарите

В интензивното отделение ни посрещна екип от лекари, сестри и специалист, който да следи дишането и апаратурата. Преди да бъде упоен, трябваше да му се постави канюла в носа, за да получава кислород от специален апарат, наречен RAM. Наложи се да го притиснат в легълцето, за да не се движи по време на манипулацията и след това да я залепят с тиксо.

Писъците му бяха толкова страшни, че имах чувството, че ще повърна, и излязох от стаята. Повтарях си, че те знаят какво правят и ще му помогнат. Благодарен съм, че е малък и няма да помни нищо един ден.

Когато нещата се успокоиха и синът ни заспа, моят съпруг отиде до вкъщи, за да вземе личните ни принадлежности и малко книжки за детето. Предупредиха ни, че ще остане в болницата около седмица и че обикновено най-тежко е състоянието на пациентите между третия и петия ден.

Стоях втренчен в него и във всички кабели и тръбички наоколо. Не можех да повярвам как завърши денят, в който трябваше да отидем на почивка. Бях едновременно разтревожен, ужасен, но и благодарен, че има кой да се погрижи за него.

Изпитанието за цялото ни семейство продължи 5 дни и 5 нощи. Налагаше се често да му правят изследвания, да го боцкат с игли и да изсмукват натрупалите се секрети, за да диша по-лесно. За мен всичко беше ужасно, но според специалистите е можело да бъде много по-зле.

Никога няма да забравя една от сестрите, която се опитваше да го разсмее, като се представяше за Голямото пиле от Шоуто на мъпетите. В моите очи тя също е герой, нищо, че не е лекар. Желанието да накараш пациента да се усмихне е достойно за уважение.

Мислех си дали не сгрешихме, че не го доведохме в спешното ден по-рано. В главата ми се блъскаха въпроси, които вероятно тормозят всеки родител. Дали пък не избързахме да го запишем в яслата, предвид обстановката и коронавируса? Най-силните ми моменти обаче бяха моментите, в които бях благодарен. Благодарен на невероятния екип от специалисти, който се погрижи не само за детето ни, но и за нас, родителите. Благодарен за направената здравна застраховка, която ни помогна по-лесно да покрием разходите за лечението. Благодарен за това, че имаше свободно легло в отделението.

Време за действие

След разговор с човек от персонала разбрах, че обикновено по това време на годината нямат много пациенти. Уви, сега болнични легла в интензивното почти няма, донякъде заради неочаквано големия брой пациенти с респираторни вируси.

Не можех да не си задам въпроса какво би станало с детето ми, ако нямаше свободно легло, защото капацитетът на болницата е запълнен с пациенти с COVID-19. В седмицата, в която го приеха в болницата, окръг Далас, Тексас, обяви, че всички легла за деца в педиатричното интензивно отделение са заети.

Клей Дженкинс, съдия и политик от Далас, описва ситуацията по следния начин: „Ако нечие дете е пострадало в катастрофа, ако има вродено сърдечно заболяване или друг здравословен проблем, който изисква настаняване в интензивно отделение, няма къде да отиде. Ако се зарази с коронавирус и състоянието му се усложни, също няма къде да бъде лекувано. Стигаме дотам, че едно дете трябва да загуби живота си, за да се освободи легло за друго.“

Към 23.08.2021 г. пет американски щата обявиха 90% заетост на леглата в своите интензивни отделения.

Преди седмица експерти от Американската педиатрична академия съобщиха, че „от началото на юли случаите на хоспитализирани деца нарастват постоянно.“

Д-р Джим Фортънбъри, директор направление „Детско здравеопазване“, смята, че „присъственото обучение е много важно, но трябва да се носят и маски, без значение дали човек е ваксиниран или не.“ „Длъжни сме да направи всичко възможно, за да предпазим децата“, допълва той.

Фортънбъри е изумен и възмутен от решенията на някои губернатори да забранят задължителното носене на предпазна маска, тъй като вече е научно доказано, че тя предпазва не само от коронавирус, но и от другите циркулиращи в момента респираторни вируси.

Има места, където се отменят и забраните, наложени върху местния бизнес.

Това е напълно неприемливо. Да, може би през първите седмици или дори месеци на пандемията бих разбрал подобно поведение. Тогава все още нямахме информация. Учените също бяха объркани. Но не и днес.

Вирусът не пита дали някой е ваксиниран или не. Не го интересува, че някой е решил да не си поставя ваксина или пък просто е под 12-годишна възраст. Не мога да приема, че тази вълна може да се окаже най-страшната, след като вече имаме на разположение ваксини. Непростимо е.

Пациентите, които не могат да чакат на опашката

В САЩ все още основните причини за смърт остават сърдечните заболявания и ракът. Хората, които страдат от тях, също заслужават лечение. Пострадалите в катастрофа също. Малкият брой ваксинирани пациенти, които са жертва на пробивна коронавирусна инфекция, също.

Моят син, който се разболя тежко, защото имунната му система все още не е напълно развита, също се нуждаеше от лечение. Допускаме едни и същи грешки от началото на пандемията. Утрешният ден обаче може да бъде различен. Той трябва да бъде различен. Не само за нас, но и за децата ни.

Защото към днешна дата по-малко от 2/3 от гражданите на САЩ, които имат право на ваксина, са се възползвали от него. Така никога няма да изградим нужния имунитет. Ние, възрастните, се провалихме. Не успяхме да опазим физическото и психичното здраве на децата си.