Почина последната американка с полиомиелит, която използва железен бял дроб

Акценти

Марта Ан Лилард, последната пациентка с полиомиелит в САЩ, която използва „железен бял дроб“, умира на 78 години в края на юни 2026 г., съобщават медиите. Марта е на пет години, когато се разболява от полиомиелит. Налага се през целия си живот да спи в метално цилиндрично устройство, което й помага да диша. Това е една история за куража, за силата на духа и неистовото желание за живот въпреки всичко. Да бъдеш независимо от болестта, усложненията и мъките. Да не се отказваш. И въпреки че прогнозата на лекарите, когато поставят диагнозата, е, че Марта има не повече от 20 години живот, тя доживява до 78 години. Вероятно и защото, както казва по-малката й сестра Синди Маквей: „Марта имаше стремежа да продължи да живее и да извлече най-доброто от живота си.“ И тя го прави.

Историята на Марта Ан Лилард

Марта Ан Лилард е от Шоуни, Оклахома. Първите симптоми на болестта се появяват на петия й рожден ден през 1953 г. Спомня си, че когато се събужда, усеща болки във врата и не може да вдигне главата си от възглавницата. Четири дни по-късно губи съзнание. Не може да движи нито ръцете, нито краката си, не може и да диша. Полиомиелит. Диагнозата е присъда, защото петгодишното момиченце се разболява във времето, когато все още няма ваксина и полиомиелитът върлува и покосява стотици. Две години по-късно с появата на ваксината нещата се променят, но за Марта е вече късно.

Късно е да се избави от заболяването, но не и да продължава да живее, което става възможно благодарение на силата й и на семейството й.

През 50-те години на миналия век най-разпространеното лечение за хората с полиомиелит е „железният бял дроб“. Това е метално цилиндрично устройство, което се задвижва от електрически мотор и има въздушни помпи. Външната вентилация, която е с отрицателно налягане, първо изсмуква въздуха от апарата, което кара дробовете да се разширят, въпреки че мускулите не могат, а след това въздуха се изпуска обратно в камерата като така белите дробове издишат.

Марта признава, че за разлика от други деца с полиомиелит, които лекарите не искат да поставят в „железния бял дроб“, защото буквално се борят с него, на нея й харесва там. „Беше хубаво да дишам“, признава приживе жената.

Първите шест месеца Марта е в болница и по 23 часа е в „железния бял дроб“, който учи белите дробове да дишат.

Постепенно сеансите стават по-кратки. Детето минава през физиотерапия, трудова и водна терапия, което помага. Дясната й ръка остава парализирана, но тя възвръща способността си да ходи и частично функционалността на лявата ръка, а дробовете й укрепват.

Нито Марта, нито родители й позволяват на полиомиелита да ги победи. Момичето тръгва на училище. В началното ходи по два часа, а през останалото време при нея идват учители, които й преподават. Посещава и гимназия по същата схема, но за останалите часове използва телефонна система, която й позволява да общува с учителите и съучениците си в класните стаи.

Поръчват специално изработена каравана, което позволява на семейството да пътува. Бащата на Марта предварително се обажда в хотелите, за да разбере дали вратите са достатъчно широки, за да може да мине машината, в която Марта Лилард спи.

Дядото и чичото на Марта създават устройство, което да отваря „железния бял дроб“, за да може да влезе в него да живее самостоятелно. Оборудват наново лека кола, за да може да шофира. Поставят волана така, че да стои в скута й, а мигачите са на пода.

Колко и да се струва странно на мнозина Марта живее пълноценно и нормално. Рисува, пише стихове, композира музика за пиано, на което свири с лявата си ръка. Сестра й я определя като интелектуалка. В един момент от живота си се нуждае от „железния бял дроб“ само за сън.

Появата на интернет разширява неимоверно възможностите пред нея. Така се среща с бъдещия си съпруг. След терористичните атаки на 11 септември 2001 г. Марта Лилард иска да разбере повече за трагедията. В чата започва да общува с мъж от Египет и този контакт продължава повече от 20 години. След множество перипетии Баха Салх получава най-накрая виза и пътува до Оклахома, за да се ожени за Марта.

„Те бяха наистина сродни души, сега той е съкрушен“, казва Синди Маквей.

Краят на един живот

По време на пандемията от COVID-19 Марта Лилард се разболява два пъти. Преди това капацитетът на белите й дробове е под 25%. През последните пет години от живота си тя не може да напуска дома си, защото дишането й става все по-трудно, а през последните две години е почти 24 часа в „железния бял дроб.“ С напредването на възрастта здравето й се влошава, особено след като развива постполиомиелитен синдром (инвалидизиращо състояние, което причинява постоянна умора и слабост, болки в ставите и мускулите).

Проблем е и самият цилиндър. Някои от частите му са от 40-те години на миналия век. Оказва се, че е трудно да намерят части. След толкова година на употреба устройството постепенно се амортизира и често се поврежда. По-модерните респиратори не й помагат. „Опитах всички и никой не можа да ми даде това, от което се нуждаех, за да дишам. Не бяха ефективни за мен“, казва Марта. Сестра й разказва, че когато през 2025 г. торнадо спира захранването в „железния бял дроб“, съпругът й Баха Салех й прави дишане уста в уста до пристигането на спешна помощ.

Дори когато постполиомиелитният синдром я засяга, Марта Ан Лилард продължава да се наслаждава на живота. „Тя не спря да спасява хора и изоставени животни и така показваше сила и състрадание“, споделя сестра й.

Животът на Марта Ан Лилард приключва на 26 юни 2026 г. През 73 от общо 78-те си години тя показва, че болестта не бива да бъде по-силна, че може да бъде укротена и подчинена. Дори в железен цилиндър човек може да изживее пълноценно и достойно дните си и Марта е доказателство за това.