Среща в поликлиниката: пред кабинета на лекаря

Изобщо не може да се каже, че зимата е любимият ми сезон. Не че ми пречи студът, но заради него земята замръзва, а аз не пропускам случай да падна отгоре й. Не, наистина не мразя студа, но как да го обичам страстно, като заради него сега носът ми си е въобразил, че е Ниагарският водопад и честно казано, доста добре го имитира. Гърлото ми пък подражава на вулкана в Етна. Също успешно. Очите ми сълзят като капчук след пролетен дъжд, а температурата ми се мъчи да убеди мозъка ми да кипне. Има вероятност скоро да успее. Така или иначе ще трябва да посетя поликлиниката, в която старателно и хуманно работи личният ми лекар. Мисля си, че не е нужно да звъня във фирмата, в която работя. Ще свърша бързо с прегледа и едва ли ще закъснея за работа повече от 5-10 минути. Ще се оправдая, както винаги с градския транспорт. Какво толкова.

Отивам в поликлиниката рано - 8.00 часа. Опитвам се да не се заглеждам в коридора, който сякаш е завод за цимент, че и от него дори е по-циментов. Но това е най-малкият проблем. По-лошо е, че не мога да намеря кабинета на своя лекар. Пред всяка една врата в циментовия завод, извинете- коридор, се е скупчила внушителна тълпа, чиято непропускливост на каквато и да е видимост ми пречи да видя къде точно е позиционирана дадената врата. Какво остава да я позная. Признавам си, че от доста време успешно практикувам метода на самолечение и съм позабравила уюта на поликлиниката.
Най-добре е да попитам хората. Помня номера на кабинета и това ще свърши работа. Та:
- Добър ден. Къде се намира кабинет №9?
- Това е. А Вие сте последна.
По-добре да не говоря повече, че тази симпатична, възрастна дама определено няма безпомощен вид. Заставам права отстрани, далеч от хората, защото макар последна за преглед, определено съм първа по-сериозност на болестта. Всъщност другите си изглеждат доста здрави, с изключение на млад мъж, който разбира се е предпоследен. Късметлия! Е, ще почакам. Едва ли ще се забавя кой знае колко. Пък и ето, вече не съм последна, тъй като след мен пристигат група възрастни хора. Те са запленени от разговор за пенсии, лекарства и т.н. Очевидно се познават. И о, Боже, очевидно от тук. Не, не, няма да мисля, че просто са били последни предишния път и по време на чакането са имали възможност да се опознаят толкова добре. Вратата на кабинета се отваря и влиза дамата, която ме уведми преди малко, че съм последна. По милия вид и тон, които придобива жената ми се струва, че лекарката и сестрата са й най-малко дъщери. Минават 20 минути. Неволно си спомням за раждането на дъщеря ми. Прегледите, всичките, ми отнеха горе-долу същото време. Е, какво толкова. На излизане дамата споделя в нищото, че отново кръвното й било съвсем нормално. Разкарала се дотук, но поне си поприказвала със симпатичната докторка. Какво толкова.

Минават още 2 часа, а аз отдавна не съм последна. Но не съм станала и първа. За сега държа златната среда. Не съм отчаяна, но вече трети път уведомявам шефа си, че ще закъснея още малко за работа. Пък и ниагарският водопад изобщо не се съпротивлява на гравитацията и тече... Етна изригва за десети път с буйни пристъпи на кашлица, а мозакът ми със сигурност вече си ври на воля. Какво толкова. Но... светлина в тунела има за всеки. И ето, идва моят ред и тъкмо, тъкмо да вляза... групата възрастни хора се обръщат към мен. И ако допреди малко бъбреха радостно и безгрижно, сега мълчат и... куцат, превиват се, охкат... Циментовият завод, извинете - коридор, сега повече ми прилича на лазарет. Мила дама със усмихнати(но и страдалчески извити нагоре очи) ме заговаря с треперещ глас:

- Чедо, ти си млада, здрава.(Тук ми се ще да се разрева и да викна: Да, бе да. Да не си кьорава, че не виждаш как агонизирам заради тежък грип!?) - Да си жива и здрава. Сигурно си на възрастта на внука ми. Аз съм стар човек, не ме държат краката. Старост не радост, нали знаеш? Да вляза преди теб, а, чедо?

Опитвам се да преглътна безболезнено, но е невъзможно заради възпаленото ми гърло. Казвам едно беззвучно „Аха.", а после се проклинам на ум. Групата възрастни хора един по един ми разказват болежките си - кой с ишиас, кой с дископатия, някои с високо кръвно, други почти безкръвни... И до един не ги държат краката. Първият от тях влиза в кабинета, а аз сядам на освободеното от него място. Между другото, сядам за първи път днес. Към чакащата група се присъединява нов член. Човекът се обръща към мен:
- Това ли е кабинет №9?
И преди да отговоря, жената, влизаща вместо мен при лекаря се обръща услужливо към новодошлия:
- Да, Вие сте последен. Точно след по-младата жена. Тя е предпоследна.
Какво толкова?!