Фондация „Дон Боско“: Даваме самочувствие на ромските деца, че могат да се справят

Ако мисията на Ордена на салезианите на Дон Боско е грижата за децата, които са на улицата, бедни, мигранти, сираци, то каква е мисията на работещите във Фондация „Дон Боско“ в Стара Загора? Този въпрос си задавам, докато се отправям за среща с директорката на фондацията Мартина Станева – Антонова. Оказва се, че в разговора ще се включи и Анна Христова Кисьова, която е на длъжността асистент в неправителствената организация. Малко са учудени от интереса към тях, сигурно защото, както разбирам, представителите на медиите не ги търсят много, въпреки че работят с деца от ромския квартал „Лозенец“ в Стара Загора при това с онези от тях, които са най-уязвими – бедни, с по един родител, изоставени. С Мартина и Анна говорим за проблемите и трудностите, какво им пречи, но и как печелят доверието на деца и родители, върху които продължава да има стигма. Говорим за образованието и как се справят с нежеланието им да посещават училище, за ранните женитби, за наркотиците, затова какво е да живееш в заградено пространство, не в буквалния смисъл разбира се, и защо толкова трудно обществото ни преминава подобни бариери, за различията. Различия, които разделят. За съжаление.

Началото

Началото в Стара Загора е поставено преди 16 години през 2008 г., преди това фондацията работи в Казанлък.

„Началото е ходенето из махалата, разговори с децата, игри“, казва Мартина Станева – Антонова, която разяснява и защо работят с ромски деца. „Мисията на Ордена на салезианите на Дон Боско е грижата за децата от маргиналните общности, бедни, сираци, мигранти. За балканските страни решението е да се насочат към ромските деца и младежи, защото за тях няма подкрепа. Или поне в техните очи е така.“

Така започват. Сега трима души са на заплата, а всички останали и особено отците от Ордена, са доброволци. Доброволци идват и по програмата на Европейския съюз „Европейски корпус за солидарност“. Те са от различни страни, говорят български добре и работят постоянно с децата и младежите.

Мартина признава, че доверието се печели трудно. Идва постепенно, с годините. „Щом родителите пускат децата си да идват тук, но и на екскурзии и лагери, извън махалата, значи ни имат доверие. Може би и защото ние сме на едно ниво с децата и юношите. Не сме застанали отгоре и над тях да проповядваме.“

Децата идват на занималня, занимават се активно със спорт, рисуват. Но най-вече разговарят с възрастните, споделят, питат.

Образованието като ценност

Колко сериозен е проблемът с образованието и желанието на ромските деца да учат. Въпросът е важен, защото отдавна не става дума само за тях, а за много от децата, които живеят в България, независимо от какъв етнос са.

Мартина е категорична: „Това е проблем на държавата“. Питам какво не прави тази държава. Отговорът е светкавичен: „Нищо. Ето, Анна има деца и тя знае много добре, в кой клас ходенето на училище започва да отблъсква. Кога им става безинтересно и скучно или по-скоро не това, а им идва толкова много, че повече не са в състояние да поемат и не им се ходи. Говорим за българчетата.“

И в началото, и сега работят с много бедни деца, но: „Тези, които идват сега, са по-зле.“ Може би една от причините е, че в последните години е нарушена връзката с училището. Преди е имало общи действия, сътрудничество. „Сега ни е много по-трудно, не можем да направим връзка с училището. Приемат ни като конкуренция сякаш, а ние не сме“, констатира Мартина.

Заговаряме затова може ли образованието да се превърне в ценност за ромската общност. Нещата не са еднозначни. Има семейства, за които е важно децата да учат, но има и други. Родители, чийто живот е минал без да са образовани, харесват си го, такъв ще бъде и на децата им. Когато семейство не настоява, не изисква, нещата трудно се получават. Когато майката казва: „Какво училище, тя ще се ожени след година-две.“ Анна допълва, че по-често бабите са тези, които настояват детето да ходи на училище. Те са и грамотни за разлика от собствените си деца.

„А може би не разбират, че образованието може да промени живота, а това е нашето мото. Ето днес са тук, но утре може и да не дойдат“, споделя Мартина.

Толкова е несигурно. Не знаят ще дойдат или не, ще им се доверят ли. Искат да ги убедят в нещо, но не са сигурни ще се случи ли. На това директорката на фондацията ми отговаря незабавно така: „А, ние сме сигурни, че сме на страната на истината. Постоянстваме и не се отказваме, защото тези хора са много мразени в обществото ни. Искаме да покажем, че те също са хора. Има толкова много примери на ромски деца, завършили училище, които се вписват в обществото.“

Един подобен пример е млада жена от „Лозенец“. Анна разказва за нея. „Като дете идваше при нас. Сега е женена, има свое дете и се занимава с децата тук. А те я харесват много. За тях е супер пример. Красива, гримира се като тях. Достига до тях лесно и бързо. На нас може за малко да ни се разсърдят когато правим забележка, но на нея не. Приемат я.“ Мисля си, вероятно защото е една от тях.

Ранните бракове

Тежка тема, най-малкото защото деца не бива да раждат деца. Анна Кисьова споделя, че скоро участвала в обучение, по време на което отчитат, че ранните бракове намаляват, че върви на добре. „Не съм съгласна! Тук се занимавам с момичетата, постоянно провеждаме срещи, много често те са посветени на женската тема. Всеки път говорим за ранните бракове, как не бива да се случват, как първо трябва да завършат образованието си. Защото въпросът не е само в акта на раждане, нито в смяната на памперси. Винаги казват, че няма да се женят толкова рано. А после изведнъж чуваш, че е станало.“

>>>Сдружение осъществи проучване сред ромските жени за достъпа им до здравеопазване

Анна насочва вниманието и към друг аспект – неизживяното детство, чиято липса се проявява по-късно. „За себе си съм възприела следната тактика. Ако е решило да се ожени на 12 години, а ние успеем да направим така, че да не се случи до 14 години, го приемам за успех. Година за година.“ Финалът поставя Мартина: „И пак е работа на държавата, защото е незаконно!“

Възпитание за бъдещето

Всяко дете, което пристъпва прага на Фондация „Дон Боско“ за първи път пише правилата. Те са важни и трябва да се спазват. Сред тях са да не се бие, да не псува, да не краде, да не чупи нищо, да говори на български, общо 11.

„Говорим за ценностите и добродетелите, които има всяко общество, за доброто. Правилото „Не чупи“ не е случайно, трябва да се научат да пазят общото.“

Разбирам, че много от децата нямат мечти, на други мечтите са нереалистични. Например, разказва Анна, момиче споделя, че иска да стане адвокат. Как ще се случи, когато не ходи редовно на училище и вероятно няма да го завърши? „И отново стигаме до образованието, затова всеки ден говорим, че на училище трябва да се ходи“, казва Анна Кисьова, която е убедена, че това, с което най-много помагат на тези деца, е те да добият самочувствието, че правят нещо добре.

Пречките

Какво пречи на фондацията, е въпрос, който е важно да бъде изяснен. Мартина Станева – Антонова го определя лаконично: „Това, че в държавата няма реални политики. Сякаш тези хора не са нейни граждани. А те са като всички нас, но с по-различна от нашата култура.“

Тъй като Орденът на салезианите е в над 80 страни, членовете му имат натрупан опит и споделят какво се случва на различни места. Например, в Унгария, която е католическа държава. Там кметът на едно населено място делегира на църквата определена отговорност и нещата тръгват.
Мартина разказва още, че деца, които са били при тях, а след това са заминали с родителите си за чужбина, се превръщат в нещо различно. „Учат езика на страната и ходят редовно на училище.“

Проблем са още липсата на визия за бъдещето, но и обществото. „Занимавам се с психоанализа и мога да кажа, че аналитично погледнато, разделението и отношението към ромите говори, че българите имат големи вътрешни конфликти и проблеми щом гледат така на другите“, споделя Мартина. А в отговор на въпроса ще започне ли нещо да се променя все някога, казва, че единственият начин е корупционните практики да спрат, за да има пари, които да бъдат инвестирани. Как да се развива нормално едно общество, ако се отделяме зад огради, пита още директорката на Фондация „Дон Боско“. Признава, че българите са съпричастни и реагират бързо на всеки в нужда, но само на това не може да се разчита, нужни са смислени държавни политики.

Да видиш как някой чува за първи път морските вълни

Децата, които посещават фондацията, събират точки. Отчитат ги на два месеца и в края на годината. Това е награда за положените усилия, за стореното от тях. Водят ги на екскурзии и лагери.

„Знаете ли колко вълнуващо е да гледаш отстрани деца, които виждат за първи път в живота си морето. Нито аз, нито те ще го забравят“, развълнувано казва Мартина и обяснява, че не можеш да направиш нищо повече освен да разшириш перспективата на човек.

Разбирам колко е трудно, усещам сизифовските усилия на тези хора, съмненията им и тревогите. Затова ги питам какво ги държи да не се откажат и какъв е смисълът.

Мартина: „Всяко нещо има значение. Едно дете може да дойде един път, може само веднъж да скачаш на въже с него, но това има значение за неговия живот. Като прозорец е. Нещо се е отворило, случило се е, почувствало се е на сигурно място, протекъл е нормален разговор. Всяка една крачка, колкото и малка да е тя, е важна.“

Финалът на разговора ни носи много ясно послание, стига да успеем да го разберем.

Анна и Мартина признават, че в повечето време са тъжни, защото: „Искаме повече, но идва по-малко. Но се надяваме, че по-малкото е важно за децата и младежите, с които работим.“

Малки стъпки, ден след ден, но упорито, с вяра и безшумно Мартина, Анна и доброволците вършат своята работа – да подкрепят и приласкават, а не да обвиняват, да създават мостове, а не да ги рушат.