Ромските квартали - бомба с часовников механизъм

Тя цъка и не от вчера. С годините, с натрупването на проблемите, с наслагването на напрежението и с неглижирането звукът й става все по-силен и динамичен. И със сигурност ще избухне, ако не бъдат предприети адекватни мерки.

До момента подобни изблици са спорадични, избухват, биват овладени и, за жалост, много бързо забравени. Както със сигурност ще бъде забравено и днешното недоволство в столичния квартал „Факултета“, по време на което на едно място и блъскащи се един в друг се събраха десетки от жителите му. Това става във време на извънредно положение, на епидемия от COVID-19 и на данни за множество заразени и вече, за съжаление, починали от жителите на този квартал.

В часовете по обед полицията, медиаторите, заместник-кметовете от района бяха на място, за да говорят и успокоят хората, да обяснят, че не става дума за дискриминация, а за мерки, с които се съобразяват всички граждани (друг е въпросът колко наистина го правят, а ако не го правят защо). Обясняват, че строгите мерки са, не защото в квартала живеят роми, а за да бъде локализирана заразата и хората да бъдат предпазени.

От едната страна са органите на реда, управляващите столицата и медиаторите, които разясняват. От другата са обаче всички онези, които вярват, че „понеже сме цигани, затова ни мачкат“. Фразата изрече жена от квартала, а съм сигурна, че всеки е чувал подобна и без да сме в извънредно положение и градусите на напрежението навсякъде да са достигнали невероятни висоти.

Както всички сме били свидетели през последните години на подобни масови стълпотворения и недоволства, в които основният аргумент е, че "държавата е срещу нас, защото сме цигани".

Големият грях на държавата е, че не успя, не намери воля да се противопостави на разделението, а прилагайки исторически доказалата се като успешна схема за разделянето и владеенeто, задълбочи проблема.

Защо у нас продължаваме да се делим на българи, цигани и турци, след като всички сме български граждани? Защото така много по-лесно и безпроблемно ни управляват и манипулират. А ние впрягаме енергията си в усилия да се хулим и да търсим виновния. Така енергията отива на халос, не ражда нищо смислено, не работи за обществото. Затова гузни забравяме до следващия бунт.

Истината е, че ромските квартали в по-голямата си част не са нищо друго освен гета. В много от българските градове тези квартали са потънали в мръсотия и нечистотии, пътищата са кални и често непроходими, в тях няма вода, а често електричество има, защото хитроумните ни сънародници винаги знаят как да си го доставят, без да плащат за него. До големите, изглеждащи много добре и обзаведи модерно къщи се мъдрят коптори, в които в една стая живеят набутани от бебета до старци, които често спят на земята. В подобно подобие на къща съм виждала как отглеждат бебе в кашон.

Истина е обаче и това, че голяма част от жителите на тези квартали дерибействат. Да припомням ли стотиците случаи на кражби, побои над възрастните и самотни хора? Или да напомня за масовото неспазване на правилата на обществения живот и на законите в държавата? Свободата се приема за даденост, а отговорността за ненужна подробност, само ако те хванат.

При многобройните ми разговори с българи, които от години живеят в чужбина, винаги съм задавала въпроса дали там спазват правилата. Отговорът на всички е един и същ и е категоричен: „Разбира се!“. Следващият ми въпрос е защо в България не го правят, а отговорът им е: „Защото тук това е възможно!“. Там шансът да си понесеш отговорността е реален, признават си те.

Това е. Тук това е възможно. Както стана възможно за няколко десетилетия една част от населението да изгуби напълно работните си навици, да не знае български, нищо, че ходи на училище, да получава социални помощи, от които живеe, да ражда деца, за да получи пари, да не се съобразява с никого, да прави каквото си иска. Не говоря за обичайните изкупителни жертви. Влезте в което и да е непрестижно българско училище. Вижте тетрадките им, вижте съдбите им. Вижте очите им.

Кой е виновен? Те, които сладко си хапват от зелника или ние, които им го даваме? Ще кажете, държавата! Ама нали държавата сме всички ние, хората? Нали сме сключили обществен договор? Нали сме създали правила, закони, уредби? Управляващите? Разбира се, но колкото те, толкова и ние, които сме ги избрали и сме забравили, че не сме безгласни букви, че трябва да реагираме, да мислим, да опонираме, когато е нужно, да настояваме. А не да стоим свити в черупките си, навели глави безропотно, убедени, че преклонената главица сабя не я посича, без достойнство.

И да, другата истина е, че има стотици роми, които отдавна са успели да напуснат гетото. Доказали са се, работят, имат авторитет, знания, интелект. Но не за тях ми е думата. Те отдавна са част от социума. Думата ми е за онези, които продължават да казват, че срещу тях се действа единствено, защото са цигани. Думата ми е за хилядите, живеещи в мизерия и глад, които не искат да спазват правилата, знаят прекрасно правата си, но не и задълженията, неуки и необразовани са, не работят и най-много искат.

Но думата ми е и за милионите, които отидоха уж за включвания и интеграция. И за резултатите от всички проекти, насочени към т.нар. малцинствени общности. Ето затова обществото трябва да потърси сметка. Защото не сладките приказки и вечните обещания ще решат проблемите. Проблемите могат да бъдат решени с реални действия, с политическа воля, с прилагане на законите и най-вече с реално образование – и на малките, и на големите! Без него всичко останало е напълно безсмислено.

За да се случи това обаче, трябва да бъде сложен край на деленето, на използването на ромите само по време на избори и най-вече на гетата. Гетата, които са бомба с часовников механизъм, живеят по свои закони, подчиняват се на собствени правила и ако продължаваме да си траем, бомбата ще избухне. А след това от колкото и кладенци вода да извадим, за да гасим пожарите, ще бъде късно. Болестта не разбира, тя е сляпа. Освен смърт, тя носи разруха и хаос. Колко още можем да понесем?

Всъщност често говорим за ромските гета. Признаваме под сурдинка, че те съществуват. Обясняваме си проблемите там с аргумента, че "държавата там не съществува". До каква степен съществува тя в едно село или един краен квартал на голям град, в който всички са оставени "да се оправят сами, както могат". Ако приемем за нормално, че там линейката не пристига навреме, в магазина не пускат касова бележка, а вечер възрастните и слабите не са в безопасност, не виждам осезателна разлика. Нали все пак оцеляваме, споделят примирено жителите им. Животът на ръба е твърде рисков, ще добавя. Тези малки "държави в държавата" съществуват от години със свои закони, управлявани от местни феодали.

Дано не забравим твърде бързо за днешния бунт в един софийски квартал и най-накрая държавата да започне с действия и смислени политики, а не със сладки приказки и обещания за бъдещето, което никога не е такова, каквато управляващите са ни обещавали, че ще бъде.