Мира Дойчинова – irini: Истинското вълшебство на този свят се нарича човечност и е основано на любов, нищо друго!

Вълшебница, рисуваща цветни мечти - така я наричат безбройните й почитатели. Млада, талантлива, обичаща и винаги усмихната, досущ като дете. Тя успява да облече в стих различни житейски ситуации, в които всеки от нас се припознава. Успява и да ни разсмее, и да ни разплаче, но най-важното е, че думите й ни провокират да се замислим дали живеем живота си пълноценно или просто съществуваме, оправдавайки се с всичко около нас. Какво се е променило за Мира Дойчинова - irini през последните две години ще ни разкаже именно тя:

След "Душата ми е скитница", "Обич пълна с небе" и "Всеки ден ще ти бъда късмет", защо дойде "Време за тишина"?

Защото това е естественото развитие на съзнанието ми, и изобщо на самата мен – като търсещо същество. След дългото скитане по пътеките на неизвестното, след толкова много раздадена и приета обич, донесена радост и подарени усмивки, иде ред и на нещо много, много лично и съкровено в душевен план – откриването на собствената ми същност. Това откритие се извършва само в тишина. То не може да се случи по друг начин. Тишината е платното на твореца, върху което той проектира себе си. И това е всичко, от което имаме нужда.

Кое те провокира да помагаш на хората?

Провокира ме осъзнаването, че всеки човек е дошъл на този свят, за да се грижи за себе си и за другите. Да опази света, да внесе обич и нежност и да остави това място по-добро, отколкото го е заварил. Трябва да оправдаем присъствието си тук по най-достойния начин, на който сме способни. Иначе за какво сме се родили изобщо.

Какво можем да научим от нашите деца, защото понякога те проявяват много по-голяма мъдрост от нас?

Децата ни учат на най-важните неща в този живот – обич, нежност, грижа, разбиране. Търпение. Деликатност. Прошка. Игра. Невинност и искреност. Това са уроците, които са най-трудни, най-ценни и най-необходими за нас. На този изпит се явяваме всеки ден.

С какво е свързана последната картина, която нарисува?

С пътя, по който съм поела. Пътят на тишината и себеоткриването. Обичам цветовете и формите, които се сливат в хармония. Това съм аз.

Защо калинки?

Защото те носят късмет, обич и надежда. Да, хората винаги имат нужда от светлина, вярна посока и зрънце надежда сред хаоса и проблемите. Затова на този свят има калинки. Обожавам ги.

Какво ти дава сила да запазиш творческия си дух и да рисуваш цветни мечти, напук на действителността, в която живеем?

Доверието, което изпитвам към самата мен и собствената ми житейска пътека. Това ми дава сила. Докато следвам пътя си, всичко е на мястото си. Отклоня ли се, дори и на милиметър, реалността се срива мигновено. Обичта ми помага да се центрирам в себе си. Обичта, която е лично моя и извира от мен. Тя не е външна. Любовта може да бъде само вътрешна реалност, много лична и съкровена. И едва след това намира проявление навън. От този извор черпя цялото си вдъхновение и устрем да следвам мечтите си. Не мога да бъда друга. И не искам.

Гледаш ли новини?

Да, гледам новини. И не ми харесват. Но е хубаво човек да бъде информиран какво се случва, за да знае накъде да насочи усилията си към промяна.

Какво ще промениш, ако бъдеш президент за един ден?

Не искам да бъда президент. Този свят и без това е достатъчно експлоатиран и манипулиран от некоректни хора, жадни за власт. Когато всеки човек осъзнае лично за себе си, че той е единственият си господар, тогава ще настъпи осезаема промяна. Тогава ще действаме като едно цяло, но всеки със своя индивидуална реализация. Какво по-хубаво от това.

Вярваш ли във вълшебства?

Разбира се. Чудесата са основата на света. Всички тези очевидни и на пръв поглед дребни неща, които често не забелязваме, са истинските вълшебства на реалността. Изгревът сутрин. Усмивката на дете. Щурците през лятото. Мирисът на морето. Формата на снежинките. Коледния дух. Първите кокичета. Песента на птиците. Дъгата след дъжда. Чудесата на живота са безброй. Друг е въпросът дали изобщо ги забелязваме. И дали изпитваме благодарност, че живеем в свят, изпълнен с красота и любов. Това е по-важният момент в случая.

А ако имаше вълшебна пръчица?

Има един проблем, който ме тормози от доста време. Това е страданието, което причиняваме на "по-малките" от нас. Деца, животни, растения. Те не заслужават това. Ние, "големите" сме отговорни за действията си, и можем да понесем проблемите, които си причиняваме сами. Това са нашите уроци. Но да причиняваш болка на същества, които са невинни... Жестоко е и нечовешко. Това е нещото в този свят, което не мога да приема. Нито едно дете, нито едно животно, нито едно растение не заслужава да страда заради нашата злоба, агресия, алчност или безхаберие. Те са невинни. Те не могат да се защитят. Нямаме право да нараняваме и да погазваме живота с лека ръка. За съжаление не мога да променя това сама, нито с вълшебна пръчица, нито с всичките си добри намерения в тази насока. Обаче можем да го направим всички, заедно. Истинското вълшебство на този свят се нарича човечност. И е основано на любов. Нищо друго.

Различен ли ще е животът ни, "ако можехме да видим този свят през очи на дете"?

Да, различен е. Животът през очите на дете е много... простичък. Красив. Добронамерен. Всяко нещо е приятел, всеки ден е приключение и играта е навсякъде. Децата знаят как да се наслаждават на мига, да присъстват сега, свободно и безметежно. Ние сме забравили това в процеса на израстване. Време е да си го припомним.

Написа ли писмо до Дядо Коледа и какво си пожела?
Не съм написала, но всяка година пожеланията ми са все едни и същи. Здраве за мен и близките ми, и да имам сили да си свърша работата в този живот. Да си науча уроците. Не ми трябва нищо повече, нито по-малко.

А какво ще пожелаеш на България в навечерието на един от най-светлите християнски празници?

Пожелавам им да бъдат силни и здрави. И да обичат, колкото могат, с цялото си сърце и душа. Този свят се нуждае от обич и нежност, много спешно, животоспасяващо и неотложно. И не само по празници, а целогодишно. Животът иска да обича и да бъде обичан, за да създава с тази любов нови звезди и вселени. Нека да помним това всеки ден. Тук сме, за да бъдем творци. На самите себе си.

За Framar.bg: Теодора Попова