Александра Заркова: Близостта и обичта не се подхранват от само себе си, трябва да се грижим за тях

Най-естествената човешка необходимост е да обича и да бъде обичан.  Всеки дълбоко в себе си копнее за близост, обич и пълноценни отношения, но в същото време често се случва да "бяга" от тях и в крайна сметка остава "гладен".  Защо се получава така? И кои свои вътрешни демони трябва да победим, за да успеем да изградим пълноценна връзка с любимия си?

На въпросите ни отговаря психотерапевтът Александра Заркова.

Даденост ли е близостта или като повечето неща в живота и тя трябва да бъде създадена и поддържана от нас?

Не, не е даденост и не ни е дадена наготово, а тя е жизнено важна за човек. Който желае близост, следва с отговорност и висока степен на емоционална интелигентност да я създава и поддържа. Без истинска близост няма усещане за сигурност, за значимост, за споделеност. Тя е емпатия, сътрудничество, сетивност към чувствата и потребностите на другия, разбиране, честност и уважение.

Какво означава да бъдеш истински близък с някого?

Истински близки с някого можем да бъдем, само ако сме постигнали първо близост със себе си. Това означава да сме постигнали оптимална цялостност, естественост и автентичност, т.е., онова състояние и ниво на себеосъзнатост,  себепознание и вътрешна свобода, които да сочат качествения резултат от еманципирането на ума и духа ни. Можем да сме близки с друг тогава, когато можем да го "видим" в дълбините на душата му, когато сме сетивни към потребностите му и незастрашени от това. Когато се чувстваме сигурни и способни на емпатия. Когато сме готови да дадем, преди да получим. Когато знаем, че взаимно се обогатяваме, а не ощетяваме. Когато приемем, че едно от най-големите доказателства за уважение, обич и близост към някого, е честността.

В забързания свят, в който живеем, малко хора се замислят за необходимостта да се грижат за връзката с близките си. До какво може да доведе това и как да го избегнем?

Всеки има нужда от приятели, партньор, семейство, за да има някой, който да е свидетел на живота му. Понякога обаче, приоритетите се подреждат така, че връзката с близките остава на заден план до степен, да се гледа на тях като на даденост. Как да го избегнем? Като осъзнаем, че нищо и никой не е наша "собственост", когато не приемаме нещата за даденост – тогава ще сме способни на истинска заинтересованост, грижа и обич.

Кои са основните пречки за близостта и пълноценните отношения?

Страхът да се покажем, да се разкрием, да допуснем другия до себе си. Отказът от честност и искреност. Да правим нещата, не защото ни харесват, а за да се харесаме. Липсата на осъзнаване, че сме част от цялото и че не можем да съществуваме пълноценно без качествен и балансиран обмен с другите. Защото се бърка обич с нужда, защото на обичта и близостта се гледа като заплаха, капан, ощетяване. Защото ни е страх да обичаме и да се оставим да бъдем обичани.

Казвате, че една от пречките е страхът, как да го излекуваме?

Нищо не ни застрашава отвън така, както собственото ни отношение към това, заради което не желаем да се открием и да допуснем другия близо до себе си. Всъщност така се обричаме на вътрешна самота и несигурност. А всеки страх се лекува с честност, доверие, уважение и обич – към нас самите и към другите.

Имате ли случаи в практиката си, в които двама души да се обичат и да искат да са заедно, но в същото време единият от партньорите не се чувства удовлетворен – иска повече романтика, повече внимание, но не ги получава, да речем, заради липсата на време или просто защото партньорът му е друг тип характер.

Зрелият човек приема обективната реалност и уважава избора си. Желанието да ни се обръща повече внимание е свързано с някаква наша недостатъчност. Освен това общуването следва да се измерва в качество, не в количество. Факт е обаче, че има хора, които се чувстват вътрешно несигурни и понякога бъркат близост със сливане. Това, макар и несъзнавано, е желанието на човека "половинка", който се стреми да стане едно цяло с другия. Търсещият близост обаче е цялостният човек, който уважава както собствените си граници, така и тези на другия. Това е човек, който има какво да даде и сподели с другия, без да се обезличи и размие, сливайки се с него.

Как се решават подобни казуси?

Първо – с осъзнаването, че има огромна разлика между искам и изисквам, че близостта и обичта не се подхранват от само себе си, а следва да се грижим за тях. Второ – че не е толкова страшно хората да имат различни интереси и предпочитания, а в търсенето на такива стои несъзнаваният страх от разочарование за неосъществима принадлежност и близост. Всъщност способността за създаване на дълбока интимност и близост не се влияе от различия в интересите, а от това, доколко човек е естествен, искрен и автентичен. Трето – не-принудените партньорски отношения издържат на "договора, сключен" на основата на взаимното и осъзнато доверие, уважение, обич и желание за сътрудничество, а не на договора "ти ми обеща", "дължиш ми"  и "докато смъртта ни раздели". И – преди да има НИЕ, трябва да има АЗ. Ако изгубим този АЗ, сме безполезни в НИЕ.

Какво е отчуждението и кога настъпва то, как и кога хората започват да се отчуждават?

В думата отчуждение се съдържа "чужд". В основата на отчуждението е разделението. На чуждия се гледа като на различен, но не в смисъл да се обогатим от тази различност, а като на нещо и някой, който ни застрашава, враг и следва да бъде победен. За съжаление, съзнавано или не, още от деца ни учат да се страхуваме едва ли не от всичко в "този лош свят". Това обаче не е нищо друго освен проекция на враждебността, малодушието и неспособността на възрастните да се справят в живота. Отчужденият е прекалено недоверчив, настроен за конкуренция и  състезателност, чиято цел е надмощието. А кога хората започват да се отчуждават? Когато започнат да се борят не един за друг, а един срещу друг. Когато в тях се проявява онзи егоцентризъм, през който мислят, че дават, но всъщност изискват. Когато са прикрити и неискрени, когато става ясно, че са зависими от другия. Когато са така погълнати от себе си, че не са в състояние да направят място в сърцето си за другия, а това прави истинския интерес към другия невъзможен.

Какви последствия води след себе си отчуждението?

До нарастваща враждебност, обвинения, вина, нещастие, болка, всякакви форми на емоционално изнудване. До отношения, лишени от съдържание и смисъл, които или се прекратяват, или остават формални – за сметка на всички засегнати. До убеждения на обезвереност и безнадежност, предавани като божии истини,  че любовта и близостта са невъзможни, заради личната невъзможност да се преживеят.

Всяко човешко същество копнее за обич, но в същото време "бяга" от нея, намирайки всякакви оправдания и в крайна сметка остава "гладен". Защо се получава така?

Обичта е жизнеутвърждаваща, съзидателна сила. Способността да обичаме придава стойност и ценност на живота. Ако някой "бяга" от нея и намира оправдания, за да не я преживява, то е защото на нея се "гледа" - във всичките й проявления – благодарност, радост, нежност, благородство, симпатия, щедрост, великодушие – като на "капан", заплаха или ощетеност. Така обаче опразваме себе си, превръщаме се в празни и бездушни опаковки и гладни за това, което може истински да осмисли живота ни. Вероятно никой няма нужда да бъде "спасяван" от любовта в него, от благородството, щедростта, великодушието, красотата и вдъхновението. Човек има нужда да бъде спасяван от обезчувствяването, от нежеланието да състрадава, от горделивостта, враждебността и отчуждението. Е, ако проумеем някой ден собствената си незначителност, тогава ще осъзнаем и истинската си значимост и ще сме способни на истинска обич и близост.