Начало Здравна медиа Интервюта Лекарите говорят Стоян Дюлгеров: Няма такова нещо като "лошо" или "проблемно" дете

Стоян Дюлгеров: Няма такова нещо като "лошо" или "проблемно" дете

Стоян Дюлгеров: Няма такова нещо като "лошо" или "проблемно" дете - изображение

Темата за агресията при децата е една от най-коментираните в публичното пространство, за съжаление обаче без особен ефект. Ежедневно чуваме истории, които ни плашат и натъжават, провокират разсъждения и възмущение, но като че ли това е всичко, с което се изчерпва отношението ни към този толкова огромен проблем. Огромен, защото децата, които бият и обиждат днес, утре ще бъдат възрастни и част от общество, което се задушава от омраза, грубост и агресивни емоции – точно такова, каквото е и днес. Дали обаче си даваме сметка, че светът днес е плод на грешките от вчера? Можем ли да излезем от този токсичен кръговрат и опознавайки и разбирайки другите, да започнем малко по малко да градим едно по-различно, по-добро и по-спокойно място за живот.

В разговора с холистичния психолог Стоян Дюлгеров ще замесим всички участници в този своеобразен сблъсък – детето, родителите, учителите и средата, в която живеем, играем, учим и работим, за да се опознаем и да направим първата крачка към хубавия и мирен свят, за който всички мечтаем – да се научим да разбираме и приемаме другия.


Фрамар: Започваме от най-важното: какви са причините за необузданата агресия сред тийнейджърите – за психическата – желанието непременно да се подиграем на другия, да го нараним, да го обидим и съответно за физическата?

За да си отговорим на този въпрос, е крайно необходимо да не изпускаме от поглед следната теорема на психотерапията: Децата и тийнейджърите са огледало на средата и отразяват по смисъл, а понякога и по форма нейните свойства. Ако виждаме в детското поведение болни модели, следва да потърсим техния аналог в семейството, особено когато говорим за малолетни.

Винаги при анализа на детската агресия трябва да се имат предвид някои фактори с висока обяснителна сила именно в тази посока:

• В процеса на израстването децата вървят по посока на изграждане на идентичност, в която авторитетите са въпрос на избор. От един момент в развитието не е стратегически ефективно да се налагаме на децата, защото идва време, в което тяхното психосоциално развитие предполага да ги включваме в диалог повече или по-малко като равнопоставени партньори – особено по въпросите, които ги засягат пряко.

• Когато възпитанието учи на конформизъм, а това в нашата култура се среща често, детето преживява вътрешен конфликт между самостоятелния избор на авторитети и приемането на наложените такива. Този конфликт повишава тревожността на децата и оттам можем да говорим за плъзгане по оста агресия – депресия, чиято връзка с високата тревожност у децата е многократно доказвана, включително от родните авторитети, например нашия професор Пламен Калчев.

• Насилствено налагания конформизъм (ще правиш каквото ти кажа или защото аз така казвам) води до желание за реванш, който по подразбиране не може да се осъществи напълно във връзката между родител и дете. Тогава лесно напрежението "избива" навън, където детето копира поведенческия модел на родителя - насилието и си "отмъщава", но другиму.

Да не забравяме и агресията като начин да привлечеш внимание към себе си, когато си изпробвал другите начини и те не работят.

Фрамар: Учителите винаги отбелязват, че е важно в каква семейна среда живее детето. Реалността обаче показва, че не са никак малко случаите, в които дете със здраво семейство и спокойна и уютна атмосфера у дома, променя коренно поведението си, започвайки училище. От малко хлапенце в детската градина се превръща в ядосано и ядосано малко същество, което сякаш винаги е готово за война. Как може да обясните това?

Понякога привидностите са подвеждащи, защото семейството е повече затворена система, за чието истинско състояние могат да се правят заключения най-често на базата на косвени наблюдения, но всъщност рядко се случва насилникът да няма история като жертва. Ако детето упражнява физическо насилие, нека не забравяме, че това е само една форма на садистичната агресия и оценявайки семейната среда, да не пропускаме и другите детайли – включено ли е детето в семейството или гравитира по периферията му, съществува ли емоционална близост с родителите, какви са посланията за личността на детето, които родителите отправят и други. Редом с възможността детето да е подложено на насилие от всякакъв вид да не пренебрегваме обаче и един много интересен феномен – родителския нарцисизъм, описан от Фройд, който се състои в отказа на родителя да приеме, че детето му трябва да се съобразява с правила и ограничения както останалите. Несъзнаваното чувство и претенция на такива родители приема формата на следното дисфункционално допускане: Аз трябва да се съобразявам с обществените правила, но на детето ми всичко трябва да е позволено. Изправени пред ограниченията на социалното функциониране, където средата е структурирана и неизпълнението води до санкция, така приучени на безотговорност деца често демонстрират враждебност и непримиримост и са склонни на агресия (т.нар acting-out), за да получат това, което им се полага.

Фрамар: Как семейството може да "лекува" натрупаното напрежение от средата, в която учи детето му?

Ключова дума "превенция". Колкото повече отраства едно дете, толкова повече отговорност му се налага да поема и толкова по-активно трябва да допринася то към своя социален свят в качеството си на деен участник, а не на пасивен наблюдател. Такова едно допускане предполага и умения за емоционална саморегулация, съответно би било грешно и направо вредно да смятаме, че родителите трябва да са плътно до детето си на всяка крачка и да го "лекуват" – аз бих казал "осакатяват", защото е едно да дадеш някому въдица, друго е да му носиш всяка вечер риба – кога ще се научи да си я лови сам във втория случай? Правилният подход е да се създадат условия и да се изградят умения (особено чрез личен пример) за конструктивно справяне със стреса – така наречените копинг стратегии. Разбира се, няма нищо по-подхранващо за връзката между родител и дете от това да се провеждат дълбоки и смислени разговори, но нека не ги превръщаме в патерица – все пак и птичетата не се връщат постоянно в родителското гнездо от един момент нататък. Да се има предвид обаче още, че не можем да пуснем децата в дълбокото от днес за утре – напротив, показваме веднъж, показваме втори път, след това упражняваме заедно – умения, знания и прочее.

Фрамар: Има ли начин и учителите да се включат в тази кауза, да тушират напрежението между децата и да го трансформират в положителна енергия?

Да – има не само начин, но и смисъл, и необходимост, защото подобно на родителите, учителите играят ролята на авторитет за подрастващите. Това представлява и едно интересно изискване към профила на успешния учител – да бъде модератор на конфликтите в класната стая. За има ефект и да създава възпитателни ползи в това си качество учителят трябва да предлага решения в полза на всички засегнати и да предава важните послания за успех и победа чрез сътрудничество. При прилагането на санкции е полезно да се приема не наказателен, а възстановителен подход – да се осветли за "извършителя" вредата от неговото поведение, да му се даде обратна връзка, да се промотира емпатичност и да се даде възможност да възстанови нанесените щети (но първо чрез осмисляне, в противен случай децата често само дават вид на "покаяли се") – това важи с пълна сила за началните учители, чиито възпитаници преминават през много бурни развитийни процеси по време на обучението. Важно е да се уточни, че учителската професия отдавна включва още роли, освен тази на проводник на познанието (каквото изобилства в интернет така или иначе), както и че управлението на училищния (не учебния) процес предполага овладяването на богат инструментариум от социални умения и висока емоционална интелигентност.

Фрамар: Как да постъпват родителите с деца, проявили агресия – достатъчен ли е разговорът, правилни ли са наказанията?

Полезно е родителят да не изпада в буквализъм, тълкувайки детското поведение еднозначно и повърхностно. Няма такова нещо като "лошо" или "проблемно" дете – често има липса на двустранно разбиране и нагласа за партньорство, понякога има и недостиг на обич и приемане, но никога нямаме моралното основание да твърдим, че едно дете е „извън пътя“ и дотам. Ако изхождаме от тази позиция, наказанията се обезсмислят и тогава отворения разговор, в който слушаме детето (и не толкова историята) представлява една разумна и лесно приложима алтернатива – стига родителят да не се преживява като всезнаещ и прав по презумция. Въпросите, които можем да зададем: Как се почувства? Ядоса ли се? Ядосан ли си? Често ли се чувстваш така? Какво те разгневи? А другият какво точно направи?, а в зависимост от отговорите можем да предложим и друга перспектива, да предадем ново знание за междуличностните отношения, на базата на което да се градят по-конструктивни стратегии за справяне, различни от агресията – тогава действаме като истински авторитети, чиято задача е да създадат и управляват условията за оптимално развитие на децата.

Фрамар: Пубертетът е особен сезон в човешкия живот, но родителите често забравят това… За какво най-общо се бори тийнейджърът?

Ето някои важни особености: В психологията пубертетът се разглежда като период на тройна криза, защото:

- Приключваме периода на безкритично приемане на родителския авторитет, той трябва да бъде преоценен и евентуално отхвърлен. Търсят се нови авторитети, нови ролеви модели, с които да се отъждествяваме и на които да подражаваме.

- Бурното разгръщане на сексуалността изпреварва психосоциалното развитие, откъдето произтичат множество опасности – пълно потискане до безконтролни преживявания с всичките импликации на двете за по-нататъшното развитие на младия индивид.

- Търси се нова идентичност, място и принадлежност в социална група. В зависимост от досегашния опит на личността този избор може да бъде и крайно деструктивен – наркомански клики, престъпни банди, хулигански агитки и други.

Какво искат всъщност тийнейджърите – да изучат себе си, да намерят мястото си, да се разграничат от родителите си, защото вече са големи, да експериментират и да изградят конгруентна идентичност. Този процес психологът Ерик Ериксън нарича кризата между идентичност и дифузия. Какви опасности се крият тук: Много млади престъпници, фундаменталисти, фанатици и други маргинали започват пътя си именно през този период, когато необходимостта да бъдеш личност и необходимостта да принадлежиш са в конфликт и ако не се намери баланс между двете, може да се стигне или до дифузия (личността се размива в групата) или социална изолация. Сред по-малко деструктивните изходи се нареждат мораториума на идентичността (отлага се за по-късен период, когато обаче на вече пълнолетния човек предстоят други задачи) или приемането на чужд план (най-често родителски) за собствения живот, докато дойде нещо по-добро. За щастие това са отклоненията, докато нормата е следната – след пубертетът повечето подрастващи излизат що-годе приспособени личности (със своите особености и дефекти), които са относително зрели и готови да поемат своя път. Да не се заблуждаваме обаче, че процесът може да мине съвсем безметежно...

Фрамар: Какви конкретни съвети може да дадете на родителите, за да успеят да запазят близостта с децата си, да им бъдат полезни, а не възприемани като поредните врагове?

На първо място е необходимо родителят да разбере и осъзнае своята нова роля в живота на детето - вече не на наставник, а на партньор, който от позицията на опита си може да предложи съвет и помощ, но в дозирани количества и без да се натрапва - най-добре в отклик на молба от отсрещната страна. Родителят трябва да се откаже от илюзията си, че знае най-добре - това най-често не е вярно, а и да е вярно - всеки има право да се научи от грешките си. На второ място е крайно време (ако това още не се е случило) да се осъзнае, че подрастващият е отделно човешко същество, т.е. да не се проектират върху него собствените неосъществени желания под формата на очаквания, изисквания и надежди; да се откажем от манипулациите чрез вменяване на вина и чувство на синовен дълг - една нелека за много родители задача. Необходимо е редом с това обаче да се делегира зряла отговорност, да се приобщава детето към семейните задължения и да се учи, че светът не му е длъжен. Уважение, толерантност и здравословни граници - това изчерпва по същество уменията, които все пак искаме да предадем на младото поколение и най-добрият начин е личният пример.

Фрамар: А какво да правят в моментите на безсилие, когато губят надежда, че могат да намерят общ език с детето си, когато имат усещането, че нещата се изплъзват от ръцете им?

Аз лично бих се спрял за малко и бих огледал ситуацията внимателно. За да направим това е необходимо да развиваме способността си да си почиваме в кризисни моменти и да се дистанцираме, колкото и парадоксално да звучи, защото емоционалната въвлеченост в натоварените с конфликт трудни житейски ситуации често замъглява погледа ни и ни прави по-малко обективни. За да бъдем на място в един обмен, какъвто е комуникацията, трябва да и да си даваме време за интроспекция, т.е. вглеждане в себе си, преоценка и себеанализ. Самият въпрос дава и още един отговор, а именно - не може да ни се изплъзне нещо, в което не сме се вкопчили, нали?

Да си отговорим честно на следните допълнителни въпроси тогава:

- за контрол ли се борим и действаме ли наистина в интерес на детето си?
- на война ли сме тръгнали или предлагаме сътрудничество?
- знаем ли къде свършва нашата отговорност или сме готови на всичко, за да наложим това, което на нас ни се струва правилно?

Много редки биха били случаите, в които да се намери общ език е невъзможно - но за какво говорим на този език и как? Отхвърлянето от децата е често реакция на родителския стил - може би той трябва да се промени? А може би е редно да отстъпим за момент, за да си поеме и детето дъх - все пак ние сме отделни личности и колкото повече го забравяме, толкова по-зле.

Фрамар: В това море от информация родителите се губят напълно сред въпроси от рода на "Правилно ли възпитавам детето си", "Показвам ли му обичта си", "Греша ли с това, греша ли с онова". Кое е най-важното, което трябва да следваме в общуването със своето дете?

Всъщност стремежът да сме перфектни родители тотално измества фокуса от детето, а е и обречен на провал - всеки прави грешки и всяко дете има още какво да си пожелае от мама и татко, обаче! - нека не забравяме, че и родителите са хора. Най-доброто, което един родител може да направи, за да се справи успешно като такъв, е да работи за развитието на собствената си личност - всичко друго си идва на мястото рано или късно.

Публикациите на холистичния терапевт Стоян Дюлгеров може да следите в неговия блог - https://sdyulgerov.wordpress.com/.

За Framar.bg:

Още по темата:

5.0, 1 глас

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ С ИНТЕРВЮТО

КОМЕНТАРИ КЪМ ИНТЕРВЮТО

ИНТЕРВЮТО Е СВЪРЗАН КЪМ

КатегорияЛайфстайлПсихологияНовиниЛюбопитноЗдравни съветиСнимкиОрганизацииОбразованиеСоциални грижиИнтервютаСпортНормативни актовеТестовеСпециалистиЛеченияАлтернативна медицинаХранене при...РецептиИсторияЗаведенияАнкетиКлинични пътекиМедицински изследванияБотаника