Стела Даскалова: Детето може да не боледува и да има високи оценки, но да е нещастно, самотно и с ниско самочувствие

Стела Даскалова е педагог, филолог и майка на три деца. В книгата си „Всичко започва от детството”, тя разкрива разбиранията си за възпитателния процес и за живота като цяло. Всички нейни мисли са продукт на личния й опит и са вдъхновени от позитивния начин на мислене.

"Всички ние се раждаме съвършени. Всички се раждаме мъдри и добри, изпълнени с доверие и безусловна любов към целия свят... Но какво се случва по-нататък?", с тези думи Стела Даскалова започва книгата си "Всичко започва от детството", посветена на прекрасните деца по света.

Какво Ви накара да напишете тази книга?

 Много обичам децата и всеки път, когато стана свидетел на грубо отношение към дете, душата ме заболява... Случвало ми се е да не мога да заспя след като чуя по новините за пребито дете, откарано в болница... Освен това непрекъснато виждам около себе си родители, които са загубили връзката с децата си и се чувстват нещастни и безпомощни, както и деца, които се страхуват от родителите си...

Пишете, че родителите формират разбиранията и поведението на детето си. Какво наследихте от своите родители? Отказахте ли се от нещо?

Мисля, че хубавото, което съм наследила от родителите си, е силната емоционалност и желанието да помагам на хората. Иначе имаме много различия в разбиранията си за живота, особено с баща ми. Още като дете съм влизала в словесни битки с родителите си по много въпроси. Въпреки, че рядко се съгласяваха с мен, поне ме изслушваха.

Аз обичам да променям правилата, да ги преосмислям, да премествам границите, които ми пречат. И не се впечатлявам прекалено много от авторитети. Родителите ми често се притесняват за маловажни неща или за бъдещи евнтуални проблеми. За щастие аз се научих да не го правя. Родителите ми не умеят достатъчно да се забавляват, защото смятат забавленията за нещо второстепенно, докато аз мисля, че забавленията са много важни, защото помагат на ума ни да релаксира, след което да ражда много по-добри идеи.

Как си обяснявате скорошно проучване, според което агресията, която младите проявяват в интернет, се възприема за нещо нормално от тях, тъй като е за забавление?

Децата често задържат в себе си агресия, защото са в по-слаба позиция и не смеят да я изявят спрямо възрастните. Колкото по-агресивни са възрастните, толкова повече скрита агресия ще има у децата. На много деца им е забранено да показват каквато и да е агресия. Ако не я изкарат навън, е възможно да я насочат към себе си. Това е най-лошият вариант, защото така се получават неврозите, депресиите и зависимостите. Агресивните игри в интернет дават възможност за частично изкарване навън на натрупаната агресия, но в същото време те стимулират агресивно поведение. Много по-добре е детето да има право да покаже гнева си пред възрастните, отколкото да се „разтоварва” с агресивни игри. Все пак трябва да имаме предвид, че вероятно генетичната памет още пази „първобитния инстинкт на ловеца” у всеки мъж, колкото и да е малък на години. Затова и предимно момчетата харесват тези игри, както и филмите с прояви на агресия. Един от много добрите начини за освобождаване от отрицателната енергия е спортът. Музиката и танците също са много благотворни за душата. Детето само чувства каква музика му влияе най-добре, родителите не би трябвало да налагат вкусовете си.

За какво мечтаехте като дете и никога ли не е късно за сбъдването на една мечта?

Като малка си мечтаех да стана учителка или режисьор. И да имам пари. за да правя подаръци на майка си... Две години бях учителка – децата много ме харесваха, директорката не толкова... Бях само на 25 и правех всичко възможно, за да разчупя рутината в училище. Обяснявах на децата какви са им правата и се застъпвах за тях. Още от тогава това си е моя кауза. Имаше една колежка, която си позволяваше да ги удря. Положих много усилия да я убедя, че няма право да го прави, а тя ми казваше, че след като има 20 годишен стаж няма да позволи аз да и казвам как да се държи с децата... В крайна сметка в тази битка победихме децата и аз, защото биещата учителка напусна.

Другата ми мечта - режисурата си я сбъднах съвсем скоро. За премиерата на книгата заснехме един много сладък филм с интервюта на деца. Много се забавлявахме по време на снимките. Имам идеи и за други филми...

Скоро стигнах до прозрението, че всяка сбъдната мечта води до сбъдването на други наши мечти. Нещо като верижна реакция. Което може би означава и, че всяка пренебрегната мечта затруднява в някаква степен реализирането на другите ни мечти.

Кога открихте за себе си силата на позитивното мислене?

Преди седем – осем години. И преди това бях чувала и чела за позитивното мислене, но явно съм го възприемала на по-повърхностно ниво. Книгата, която „отвори” ума ми беше „Алхимикът” на Паулу Коелю. Прочетох я в труден момент от живота си, когато имах огромна нужда от някакво вселенско напътствие... Когато излезем от релсите е много по-лесно да видим нещата от друг ъгъл...

От тогава досега сигурно съм прочела стотици книги, но любимите ми автори са Наполеон Хил, Джон Кехоу, Барбара де Анджелис, Мадлен Алгафари, Хорхе Букай, Паулу Коелю, Джак Канфийлд, Луиз Хей, Вадим Зеланд. Много ми повлия и фимът Тайната... Все още повечето хора са скептични по отношение на позитивното мислене, дори възприемат този израз като изтъркано клише. По принцип умът ни има свойството първоначално да отхвърля всичко, което противоречи на старите ни убеждения. Затова никога не споря с хора, които не вярват в позитивното мислене. Всеки има правото да вярва в каквото иска. Лично за мен позитивното мислене промени качеството на живота ми. Радвам се, че децата ми знаят за тази огромна сила и я използват в свой интерес.

Защо гневът е „много полезен и здравословен понякога”?

Гневът ни помага да се освободим от натрупаната агресия и предотвратява насочването и навътре, към самите нас. Затова и психотерапевтите често се опитват да провокират гняв, за да отключат емоциите и чувствата, да мобилизират естествения инстинкт за самосъхранение. Изразяването на гняв е етап от лечението на депресиите и неврозите.

Когато мислим позитивно обаче все по-рядко ни се случва да се ядосваме и все по-рядко чувстваме гняв. Гневът е его-защита, от която щастливият човек просто няма нужда.

Като специалист можете ли да очертаете най-често срещаните проблеми на децата днес, респективно на родителите?

Много родители се фокусират предимно върху физическото развитие на детето и оценките в училище, като пренебрегват духовното и личностно развитие. Детето може да не боледува и да има високи оценки, но да е нещастно, самотно и с ниско самочувствие. Много деца имат страхове и проблеми в общуването, изпитват глад за любов и внимание, за игри и забавления. Много е тъжно, когато децата губят способността си да се радват на живота. Депресиите, неврозите, хранителните разстройства, зависимостите се срещат и сред децата. Във всички тези случаи душата на детето дълго време е страдала и е била неразбрана от родителите. Важно е да откриваме предупредителните знаци, за да не се стига до тези състояния. Децата имат нужда често да разговаряме приятелски с с тях и да им помагаме да преодоляват страховете си. За да са здрави и успешни децата ни, трябва да са щастливи, а за да е щастливо едно дете се нуждае да се чувства обичано, уважавано, ценено. Забавленията, приятелствата, смехът не са по-малко важни от ученето.

Какво би накарало едно дете да се срамува от родителите си?

Децата са естествени, искрени и необременени с предразсъдъци, чувството за срам им го внушаваме ние възрастните. Не може да не сте чували популярния риторичен въпрос „Как не те е срам?!!!” Ако детето се срамува от родителите си, има проблем и отговорността за този проблем е на родителите. Възможно е те самите да се срамуват от себе си и да предават това чувство на детето си. Или да имат поведение, което детето интуитивно чувства, че е недопустимо.

Хуморът се оказва, по думите Ви, много силно оръжие срещу отрицателното мислене. Как един родител, който в детството си не е бил възпитан да търси смешното и забавното в действителността, може да развие чувството си за хумор?

 Напълно възможно е човек съзнателно да развие чувството си за хумор, независимо от възрастта. Четенето на смешни книги, гледането на комедии и комедийни сериали избирателното общуване с хора, които имат развито чувство за хумор постепенно настройват ума ни на „хумористични честоти”. Когато се освободим от негативните си убеждения, откриваме забавната страна на живота и много сериозните хора , които реагират драматично почти на всичко, започват да ни се струват смешни. За хората с чувство за хумор животът наистина е много забавен.

В края на книгата си сте поместила Конвенцията за правата на детето. Защо?

Мисля, че тази Конвенция би трябвало да е много по-популярна отколкото е. Би трябвало всеки родител, учител, а дори и децата да са запознати с нея. Публикуването й в книгата е един от начините да достигне до повече хора.