Цвета Кирилова: Няма как държавата ни да тръгне напред, ако стоим безучастни и нехаем

Някога замисляли ли сте се защо не виждате деца с увреждания да се забавляват?

Отговорът е безкрайно прост - защото в България няма построени адаптирани площадки за тях. Сдружение "Азбукари" направи такава в София, в момента се събират средства за втора - във Велико Търново. Целта е адаптирани площадки за деца с увреждания да бъдат построени на възможно повече места в страната.

С Цвета Кирилова разговаряме за сдружение "Азбукари", за ентусиазма на екипа да промени и подобри страната ни и за всеотдайността, която влага в най-ценното – създаването на детски усмивки.

Фрамар: Как се роди Сдружение "Азбукари"?

Сдружението се роди преди 2 години. Тогава бях в Нова телевизия и естествено като журналист имах сериозно отношение към проблеми, които виждах, че не се разрешават. С моята колежка Боряна Петрова, която тогава работеше в БНТ, много пъти сме се възмущавали от различни социални несправедливости и от дума на дума, стигнахме до извода, че през последните години медиите са станали много казионни и твърде примирими към сериозни проблеми. Разговаряхме за това как четвъртата власт някак си се е смесила с другите власти и в момента, поне според мен, в България сериозната журналистика до голяма степен е задушена от посредствената. Тогава Боряна сподели, че обича децата и би работила с голямо удоволствие в посока помощ и подкрепа на тяхното развитие – интелектуално, образователно. От друга страна пък аз, със своя социален привкус към определени теми, й казах: „Защо пък да не се обединим и да създадем нещо“. И така влязохме в неправителствения сектор. Много голяма част от групата ни са журналисти, имаме и юристи, и представители на различни институции. Създадохме сдружението, за да променяме събития, които пречат на нормалното съществуване и живот на хората в неравностойно положение.

Какви са целите, които си поставяте?

Целите ни са да преобразяваме държавата ни с послания, с действия към по-добро. Да увличаме децата в инициативи, които им дават възможност да се изявяват. Да се борим за по-голяма толерантност и за привличане на уязвимите групи, помагайки им, така че те да не бъдат изолирани, а интегрирани. Да провокираме обществото да мисли и то да ни подсказва какво трябва да бъде променено. Не искаме да се изявяваме като институция, а да бъдем проводник, искаме да инициираме дискусии, в които умните хора в България да кажат мнението си по проблемите и да споделят своята визия за решаването им.

Фрамар: Какви са постиженията ви до момента?

Направихме два големи фестивала на социалната интеграция "Вярвам в теб!". А на 1 юни тази година със старта на фестивала в Южния парк в София открихме и първата в страната обществена детска площадка, адаптирана и за деца с увреждания. Детският кът е подходящ и за деца със специални образователни потребности. Изградихме площадката с дарения, успяхме да се преборим с ужасяваща бюрокрация в България и създадохме площадката. Дарихме я на Столична община, нейна е задачата да я стопанисва и да я пази. Работихме по този проект всеотдайно и в името на децата, на които даваме възможност да се забавляват и да се обучават. До момента имаме проведени и над 40 инициативи, свързани с интеграцията на децата и на хората с увреждания.

Фрамар: Вече е факт първата адаптирана детска площадка за деца с увреждания в София, в момента се работи и по втората – във Велико Търново, кои са другите градове, в които ще има такава?

Плановете ни са такива детски площадки да бъдат изградени в колкото се може повече български градове. Аз бях много ентусиазирана при първия обект, сега борбата е за изграждането на втория. Ако нямаме подкрепа от страна на бизнеса и от страна на гражданите, няма как нещата да се случат, защото все пак не сме фирма, която да може да отделя от приходите си за изграждането на такива площадки. Ние сме само хора, които искаме да подобрим, да създадем, да оставим нещо след себе си. Ако успеем да изградим площадката във Велико Търново, ще успеем и в други градове. Но това ще се случи, само ако го иска обществото. Ако не го иска, нашата роля се обезсмисля, не можем да се борим с вятърни мелници. Аз искам да направя чудеса, но като не срещам подкрепа, няма как. А и хората, които работят тук, отделят немалко време от ежедневието си, и те имат своите семейства, и те се нуждаят от своите финанси, от заплата, от това да поднесат хляб на масата в дома си. И колкото и да е благотворително, колкото и ентусиазирани да сме всички, влизаме в едни разходи, които трябва да се оправдаят в един момент.

Фрамар: Какво представлява площадката, която предстои да бъде изградена във Велико Търново?

Площадката е предназначена за деца от 3 до 12 години. Ще се простира на площ 819,5 квадратни метра в парк „Марно поле“ - едно от любимите места на хората в Търново. Визията на бъдещата площадка ще се изгражда по еталона на положителните европейски практики. Повечето от съоръженията за игра ще бъдат със специфичен образователен характер и ще бъдат адаптирани за деца в неравностойно положение. Детският кът ще разполага с обособено място с уреди за обучение, стимулиращи процеса на учене и развитието на логическо мислене. Децата ще се учат да разпознават цветове, форми, цифри и букви. Идеята ни е именно чрез играта децата в неравностойно положение да се адаптират по-лесно. Целта на този тип детски площадки е да съдействаме за изграждането на нов тип отношение, култура и социална компетентност на обществото към проблемите на децата и на хората със специфични нужди.

Фрамар: На думи всички са изпълнени със съчувствие, обич и желание за общуване с децата в неравностойно положение, не така обаче стоят нещата в реалността. Страда ли все още обществото ни от това "увреждане" – да не приема различните?

Тази година във фестивала участваха над 650 деца и възрастни, сред които и много с увреждания. Всеки един от тях беше достатъчно талантлив и със свое собствено предимство в областта, в която се развива. Това са процесите на социалната интеграция. Една от целите ни е да събираме родители на деца с увреждания и родители на деца без такъв проблем, да покажем, че всички те са талантливи. Даваме възможност на всеки един участник да привлече вниманието и да каже „Аз не съм толкова различен“. Много се вълнувам, когато говоря за това и съм много щастлива, че тази година успяхме да убедим родителите, че няма нищо страшно в това детето им да общува с дете със синдром на Даун, например. Няма нищо страшно. Тези деца са толкова любвеобилни, даряват обич, искат да прегръщат, те се нуждаят разбиране, от ласка. Трябва да сме не само толерантни, но и да отваряме сърцата си към проблемите на други хора. Защото оставам с усещането, че през последните години една голяма част от българите разсъждават така – ако проблемът не се отнася за тях директно, то той не е техен проблем. Той е чужд проблем, не ги касае в момента, живее си добре, защо му е да се занимава с проблемите на хората с увреждания. Добре де, ама идва момент, когато, не дай, Боже, този проблем става личен и тогава казва „Олеле, сега и аз чакам и търся подкрепа“, да, ама до вчера ти не си дал подкрепа на никого, защо сега чакаш някой да ти помогне. Няма как държавата ни да тръгне напред, ако стоим безучастни и нехаем. Ако ние самите не осъзнаем, че взаимно трябва да се побутваме един друг и да направим една цялостна верига от активност и действие към всяка една несправедливост, няма как да се подобрим. Напротив, ще затъваме все повече и повече.

Фрамар: Има ли момент от създаването на сдружението, в който сте си казала "Радвам се, че се захванах с това"?

Ами няколко са. Това са моментите, в които виждам радостта у екипа от това, че са създали нещо, че нещата, които правим, остават дълго във времето. Двата фестивала на социалната интеграция "Вярвам в теб" за мен са голяма гордост, но най-много се гордеем с това, че създадохме първата в България адаптирана площадка за деца с увреждания, живот и здраве да създадем и тази във Велико Търново, и че създаваме усмивки, усмивки на лицата на децата. Минавам покрай площадката в София, сядам на една пейка, гледам час, два, може понякога и по-малко, радвам се на децата как играят, ставам и си тръгвам. И така прави целият екип. И сме доволни, и тихомълком минаваме, наблюдаваме и разбираме, че сме създали хубави неща. Искаме да продължаваме да вървим напред, защото в днешно време са малко българите, които твърдо могат да се обединят повече от трима на едно място и да правят някакви неща, без да има дрязги, без да има чувство за надмощие, а камо ли да работят благотворително. Нашият екип е хубав екип, съставен е от добри хора и вярвам, че те работят от сърце и душа за децата, за всички хора. Молбата ми е чрез вас да оповестим тази кауза, за да може повече хора да научат. Каузата за това е национална, защото сме преценили, че град Велико Търново може би няма достатъчно сили да събере тези средства. Затова искаме други градове да помогнат на Търново, утре Търново ще помогне на Стара Загора, Стара Загора на Хасково, Варна на Бургас... Но за тази цел трябва обединение на силите.

Ако припознавате инициативите на сдружение "Азбукари", помогнете, като изпратите дарителски sms с текст DMS 123 на номер 17 777. Подкрепа може да бъде оказана и чрез банковата сметка - IBAN BG18FINV91505315574776 BIC FINVBGSF.