Какво се случва, когато децата напуснат социалния дом

  Историята, за която ще ви разкажем, в някоя друга европейска страна може да се нарече изключение от правилото или просто случайност. В България тя е клише. За пореден път ще зададем въпроса - какво се случва с децата от социалните домове, след като навършат пълнолетие и ги напуснат? Какво е отношението на обществото към тях, могат ли да намерят работа и жилище? Ето и обикновената история на две момчета, току-що излезли от системата на социалните домове.

  Георги е на 20 години, Слави на 19. Двамата са неразделни приятели от 4 години. Били са заедно в социален учебен професионален център „Княз Борис 1" в квартал „Хаджи Димитър" в столицата. Преди две години Георги завършва своето образование и напуска центъра. Слави пък е изгонен преди няколко месеца заради голям брой отсъствия и закъснения за час. Казва, че няма да се върне. Двамата са се обучавали да станат шивачи. Не взимат наркотици и не крадат... за сега. Всеки ден търсят работа, но никой не иска да наеме деца от социален дом.

  Рита Тодорова е собственик на шивашки цех. Запознава се с момчетата преди няколко дни и до момента с лични средства им осигурява подслон и храна. Георги и Слави не са гневни за това, което им се случва. Рита обаче е:

  „Преди два, три дни се запознах с тези деца, като госпожа Жековска, председател на Асоциацията по текстил ми ги прати, а преди това ми се обади по телефона с молба да взема две деца от социалните домове, за да видя дали мога да им намеря работа. След това ми ги доведе, намерихме им подходяща работа и децата започнаха да работят. Когато ги попитах в края на деня къде ще спят, те ми отговориха, че няма къде да спят. Тогава всъщност ми стана ясно, че те са от улицата и са безпризорни. В момента са на улицата. Жената ги е намерила на паркинга на един магазин да просят парче хляб. Могат да работят, но трябва да имат надзор. София е скъпа. Не могат да изкарат толкова, че да си платят и квартирата, която е скъпа и нужните пари за храна", каза развълнувано Рита Тодорова.

  Според нея въпросът е много дълбок и социален, като допълни, че основното, което трябва да се направи, е промяна в законодателството.

  „Те растат в социалния дом и след 18 години след като са отгледани и са изхарчени парите на данъкоплатеца, те биват изхвърлени на улицата. Излезли на улицата децата са опасни за себе си и за околните. Сутринта като се появиха при мен децата изглеждаха различно. Търсеха ме отново, защото виждат в мен надежда, че ще им осигуря работа. Ако им се осигури подходяща работа, те ще станат различни, ще станат като нас. Ние да оставим нашите младежи на улицата да просят и безпризорно да живеят и да нямат квартири, това не трябва да бъде", каза още Тодорова.

  Какво ли е да усещаш несигурност във всичките аспекти на живота си? Да нямаш дом, семейство, близки хора, на които можеш да разчиташ безвъзмездно. А какво ли е да си само на 20 години и това усещане за несигурност да е с теб откакто се помниш?

  „Учил съм осем години в „Надежда" в едно помощно училище и след това дойдох в „Хаджи Димитър" да уча като шивач", разказва едно от момчетата Георги.

  Ти не си сирак, нали?

  Аз не съм сирак, аз просто пожелах да уча там.

  Какво се случи тогава?

  Всичко се случи така, защото само сестра ми работи и не може да ни изхранва. Аз реших да се настаня в пансион за три години, да се изуча и да не съм й в тежест. Баща ми е безработен, обикаля по кофите, събира хартия и каквото изкара - купува за ядене. Майка ми преди осем или девет години почина и от тогава баща ми не може нито мен, нито сестрите ми да издържа и ни настани в „Асен Златаров". Преди да отида там и преди да почине майка ми имахме условия, но след смъртта на майка ми три месеца сме живели на една поляна в „Малашевци" през зимата и сме се хранели само с хляб и боза.

  Ти ми изглеждаш много силно момче. Тежко ли ти е да разказваш за тези неща, или си го приел като някаква реалност?

  Не съм го приел още, но животът е такъв, че винаги ще има някакви неща, с които ще трябва да се борим и ще трябва да се борим с лошите неща, които са в живота ни. Не всичко е нормално. Във всяко семейство има проблеми, няма къде да се живее и хората се борят с това.

  Имало ли е случаи, в които сте спели навън и не сте били в дом, или някакво жилище с покрив над главата?

  Имало е случай, да.

  Сега не се ли плашите, че няма да има къде да спите тези дни и ще трябва да спите навън?

  Плашим се. Аз съм спал и в „Хаджи Димитър" на едно дърво.

  Преди Георги да навърши преломната за всеки младеж възраст и да му се наложи да се сблъска с живота на уж порасналия 18-годишен, с право да гласува и пие алкохол, той получил може би последния си подарък от държавата. Онзи заслужен подарък, който получава всеки нормален зрелостник в България от 20 години насам - пищен абитуриентски бал, който подобаващо да го подготви за истинския живот.

  Какви са ти плановете за бъдещето? Обикновено младите хора като завършат училище имат абитуриентски бал, а ти сигурно не си имал такъв?

  Имах. Ходихме в резиденция „Бояна", видяхме Георги Първанов, певици, певци.

  От там нататък как продължи животът ви?

  Прибрахме се в пансиона. Има много неща, които искам да постигна.

  За какво мечтаеш сега като си на 20 години и си завършил училище?

  Първо, искам да се оправя в живота, да имам хубава работа, да мога да си позволява някаква малка стаичка, да имам къде да живея и да си стъпя на краката.

  С какво тържеството в резиденция Бояна подготвя Георги за живота и той самият не знае...Това, от което има нужда един 18 годишен младеж е просто възможност. Точно в момента Георги и Слави нямат възможност, нямат и покрив...Тяхната история е съвсем истинска и не свършва с този репортаж...