Некролог от нефролог – разказ на майка, читател на framar.bg – как минава един преглед на бебе при специалист

Решихме да публикуваме тази история, която ни беше подадена от една българска майка - Живка Александрова. Съзнателно сме премахнали имената на лекарите, както и адресите. Да, наистина случката си заслужава вниманието. Едни ще кажат, че това е ежедневие, други ще обвинят родителите в немарливост, трети ще поведат поход срещу доктор БББББ. Ние не искаме това и няма да го подкрепим, защото тук няма добри, няма лоши, всички сме заедно в една ситуация без изход.
С публикуването на тази история /и други подобни/ искаме да отворим очите ви, че има нещо гнило в здравната ни система, което трябва да бъде излекувано.  Докато това не се случи, много от прегледите ще завършват така – с желание да разкажеш за него, за да не те мъчи негативната енергия, която е останала.

„Ще Ви разкажа една история, която ми се случи съвсем скоро. Предполагам, че ще се получи дълга, така че предварително се извинявам на тези, които успеят да я дочетат.
 Аз и сестра ми имаме бебета с разлика от 20-ина дни. За консултацията на 6-месечна възраст отидохме заедно в Габрово, където е личната лекарка на бебетата и тя ни издаде по едно направление за профилактичен ехографски преглед на вътрешни органи, като и в двете беше написано „нефрология“. Попитах във фейсбук групата " Старозагорски мами" къде да ги заведем за този преглед и едни ме насочиха към д-р ААААА, а други – към д-р БББББ. Понеже имаше повече „гласове“ за д-р ААААА, реших да се обадя на нея. Когато обаче стана ясно, че в направлението ни пише „нефрология“ тя обясни, че не би могла да го усвои и трябва да отидем при детски нефролог, а именно, единствената в Стара Загора – д-р БББББ. Още същия ден се свързах със съответната лекарка и записах час за 2 дни по-късно. 16:30 за моята Стела и 16:45 за племенника ми Тео.
 2 дни по-късно със сестра ми и бебетата отиваме в уречения час на адреса на д-р БББББ и заварваме чудна картинка:
 * Кабинет на първия етаж в блок, намиращ се на оживено;
 * Няколко детски колички на и без това тесния тротоар;
 * Стълбище, запълнено с изнервени майки, бащи и деца, чакащи незнайно от кога;
 * Хора, живеещи в блока, които неистово се опитват да си проправят път през тълпата, за да стигнат до жилищата си или да излязат от тях;
 * Врата на кабинет (апартамент), пред която няма НИТО едно място за чакащи. НИТО ЕДНО!
 Със сестра ми се спогледахме и решихме, че е станала някаква грешка, все пак ние се бяхме обадили и имахме час. Оказа се обаче, че не сме единствените. Освен нас за същите часове чакаха поне още 4 деца. Решихме, че е най-добре да си ходим и да дойдем друг ден, когато ще е по-спокойно, но една от майките чу разговора ни и каза, че за жалост всеки ден е така тук. Винаги се дублирали часовете и чакането било сериозно, но д-р БББББ била единственият детски нефролог в региона и сме нямали избор.
 Не знам за Вас, но мен липсата на избор много ме изнервя. Все пак реших да преглътна особеностите на характера си и да изчакам чинно да дойде редът ни. Другите ми планове за деня търпяха отлагане. Решихме все пак да излезем навън, на прашния и шумен тротоар, защото някак изглеждаше по-добра алтернатива от задуха във входа и изнервените детски писъци. Точно тогава от вратата на кабинета-апартамент се подаде една глава, очевидно лекарска и отправи груба забележка на родителите да накарат децата си да млъкнат, понеже не можела да работи така. Тук вече започна да ми изглежда все по-странна картинката и ситуацията – лекарка, която дава дублиращи се часове на няколко деца, вика ги в кабинет без чакалня, принуждава ги да чакат неясно колко време и след това ги овиква за нервността им.
 Чувството ми на справедливост заговори със строг тон. Запуших му устата. Все пак ние бяхме само за някакъв си профилактичен преглед на вътрешни органи. Демек – ще си изтраем чакането, минаваме веднъж и повече няма да я видим. С тази скверна мисъл в главата си излязохме със сестра ми на тротоара и малко след нас от входа изскочи хлипаща майка с малко дете в ръце и зад нея по-възрастна жена, може би майка и или свекърва, която я успокояваше, че може положението да не е толкова страшно, че може да го израсте... Сестра ми се зачуди каква ли страшна диагноза са чули и какво ли ни очаква нас...
 През това време Тео заспа в ръцете, а Стела започна да се изнервя все повече. Вече бяхме чакали повече от 40 минути, а на нея започваше много да й се спи. Не исках да я слагам в количката, за да не се наложи да я будя, когато дойде редът ни. Малко след това дойде и нашият татко, който беше свършил работа и се присъедини към укротяването на нервното заспиващо отроче. За щастие след 15 минути дойде и нашият ред. Виждаше му се края.
 Почти се зарадвах, пристъпяйки в кабинета, но щастието ми трая едва няколко секунди. Преди дори да ни удостои с поглед, лекарката попита дали имаме направление. Разбира се, че имахме. С гордост подадох „финансовия“ документ. Тя го погледна с пренебрежение и го захвърли на бюрото си. Не можела да ни прегледа с това направление, то било за възрастен, кой ни го бил дал такова, защо изобщо сме отивали при нея и други подобни думи, изречени на висок тон с намръщен и озлобен поглед.
 - Чакайте малко, казах аз. Нямате право да ми държите такъв тон. Направлението нито съм го писала аз, нито знам какво трябва да пише в него. Не съм медик и не съм длъжна да знам кодовете на направленията Ви. Щом направлението е сбъркано, ще се обадя на личната лекарка да го коригира и ще ви го донеса пак, но да ми крещите за неща, за които аз нямам вина или да ме върнете от кабинета си, пред който съм чакала над час с бебето си е просто безумие.
 - Знам ви аз вас - започна тя – всеки ден ми идвате ей такива с объркани направления и аз после се чудя какво да правя. Или се обаждайте веднага на личната лекарка на бебето да уточните въпроса или няма да ви прегледам.
 Разбира се, че избрах да се обадя на личната лекарка. Просто исках този кошмар да приключи. Оказа се, че направлението, което е издала тя наистина е за възрастни, но причината е, че в Габрово бебетата ги преглеждат нефролози за възрастни, понеже нямат детски. А ние в Стара Загора имаме един, ама какъв един само...
 След като проведох уточняващия разговор с личната лекарка на бебето и се разбрахме да изпрати коригирани направления за Стела и Тео, затворих телефона и заявих на д-р БББББ, че проблемът е решен и до 2 дни ще получи направленията. Това обаче изобщо не я успокои. Тя все още беше изнервена. Дали от ревящите бебета, дали от това, че има много пациенти и не може да си организира работата или от това, че не наведох виновно глава, когато ми се караше за сбъркания код в направлението, така и не стана ясно. Обаче жената беше озлобяла и сякаш се чудеше как да ни отмъсти на нас за собствената си нервност.
 - Събличайте детето и го слагайте на кушетката до ехографа – каза - Много е слабо това дете. Колко се роди?
 - 3900
 - Колко е сега?
 - 6100
 - На 6 месеца? 6100? Това дете е недохранено. Вие сигурно го кърмите!
 - Разбира се, че го кърмя. Това проблем ли е?
 - Проблем е да, защото ги кърмите на поискване. Ей до това си докарвате децата. Не детето трябва да води храненето, а родителя! – беше категорична компетентната нефроложка.
 - Вижте, аз съм я довела за преглед на вътрешни органи, а не за да обсъждаме храненето й. Не ми се влиза в излишни спорове, нека да приключваме, моля Ви. – казвам аз с възможно най-благия тон, на който съм способна в момента, в който дъщеря ми пищи вече като заклана в ръцете ми, а баща й стиска юмруци зад лекарката и не съм сигурна в кой момент точно ще ги стовари не където трябва...
 - Слагайте я да легне на кушетката! Не така! По-нагоре! Дръжте я така! Не така! И ръцете, и краката едновременно дръжте! Не я пускайте! Не така! По-здраво я дръжте!
 Буквално бях легнала върху нея, а нефроложката нарежда ли нарежда, докато аз се опитвам с всички налични мои крайници да натискам пищящото си 6-месечно бебе, което макар „недохранено“ има толкова сили, че не успявам дори за миг да я укротя на едно място. Гърчи се като змия и огласява целия квартал. Моето, иначе толкова кротко и неревливо бебе. По-късно, връщайки лентата не можах да не си помисля, че детето освен за сън е ревяло и от негативната енергия, обитаваща стаята.
 - Успокойте го това дете! Не мога да го прегледам така! Залъгалка няма ли?
 - Не ползва.
 - Вода му дайте.
 - Долу в количката е, но едва ли ще я успокои водата.
 - Тя да не би да не пие вода? – пита с надежда да отговоря отрицателно и да започне нова тирада от обвинения.
 - Не пие.
 - Как така няма да пие? Вие знаете ли на какво го подлагате това дете? Знаете ли какво се случва с бъбреците му, като не пие вода? Ей до това води това кърмене. Все си мислите, че много вода имало в кърмата, но водата е ПО-ВАЖНА от кърмата. Трябва да пие вода. З-А-Д-Ъ-Л-Ж-И-Т-Е-Л-Н-О!!!!
 - Не пие вода, защото не иска да пие, не защото не предлагам – отговарям аз със самочувствието на майка, която действително предлага редовно вода на бебето си, което също толкова редовно я отказва.
 - Не може да не иска! Не може!!! Захар ще му слагате! Ще го натискате да пие. Трябва да пие! – категорична е единствената детска нефроложла в Стара Загора и региона.
 През това време Стела вече се е засиняла от рев, бащата отзад - два пъти повече. Дори виждам, че цветът на лицето му отива към лилаво. Ясен признак, че ситуацията изисква незабавни спешни действия.
 - Всъщност мога да я успокоя само на гърдата- казвам аз.
 - Ами слагайте я тогава, слагайте я, че...
 Явно искаше да каже, че и е писнало от нас, но не довърши, понеже в стаята изведнъж настъпи дългоочакваната тишина. Стела засука и отпусна телце в ръцете ми. С почти треперещи, припрени ръце лекарката насочи с накрайника на ехографа към единия бъбрек, после поиска да я завъртя, за да види другия, после пак се върна на първия и категорично заключи:
 - Детето ви има проблем. Бъбреците му са по-малки отколкото трябва да бъдат за възрастта.
 - Какво означава това? – попитах аз, като не изпитах никакво притеснение. Просто виждах в погледа й една злобна жилка, която сякаш я караше да изпитва нужда на нашето бебе да му има нещо. Все нещичко. Не може така да е кърмено, да не пие вода, да пищи и да се гърчи, все едно го колят, а нищо да му няма.
 - Ами значи, че нещо не е наред и бъбреците вероятно не се развиват правилно. Затова трябва задължително да дойдете след 3 месеца на контролен преглед. ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! – последното казано вече обърната с лице към таткото. Очевидно реши, че той е по-надеждният от двама ни.
 Виждах в очите му едно облекчение, от това че Стела замлъкна, примесено с желание да измете поне половината етажи на стълбището отвън с... дипломата на съответната. За да не се стига до това, по най-бързия начин облякох детето, взех си ненужното направление, хванах го за ръчичка и излизайки от кабинета направих път на сестра ми с Тео, чудейки се каква ли диагноза ги чака тях.
 Оказа се, че греша. Те нямаха „диагноза“. Може би защото, за разлика от мен милата ми сестричка е едно хрисимо и дружелюбно същество, което не би влизало в ненужни спорове с медицински „светила“. Обаче и на тях не им се беше разминало конското за кърменето. Така ставало от това кърмене на поискване – ту мършави, ту дебели бебета (Тео е почти 9 кг). Изобщо ние двете сме били ясен пример за безотговорни майки, които се оставят бебетата да ги водят за носовете.
 
Докато чакахме сестра ми пред блока, с таткото на Стела решихме, че тази жена не заслужава да носим коригирано направление и че най-добре да потърсим нефролог за възрастни, който да прегледа бебетата и да оползотвори направленията, които така и така имахме и си бяха редовни. Нито той, нито аз повярвахме на думите за проблема на Стела. Просто беше очевидно как изсмука нещо от пръстите си, само и само за да ни накара да се почувстваме зле. Мисля, че най-бясна беше при тръгването ни, защото никой от нас не показа каквито и да било признаци на притесненост. Никой не започна да задава въпроси, никой не я слушаше със смирен поглед, никой не я гледаше като човек, от когото зависи живота и здравето на детето ни, никой не заплака...
 Няколко дни по-късно се обадих на нефролог за възрастни от Стара Загора, за да запиша час за Стела и Тео. Оказа се, че не може. Въпреки че имахме направление за възрастни, не можели да преглеждат бебета. Когато попитах каква е причината, ми беше отговорено, че има детски нефролог в града ни – д-р БББББ и само тя преглеждала бебета и деца.
 Тогава решихме да сменим града. Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината, преминава я и намира едно ДКЦ в Габрово с кабинет по нефрология за възрастни. Отиваме в работно време и ни посреща един усмихнат възрастен лекар, с побелели коси и благ поглед. Настанява ни със сестра ми и двете бебета не в чакалнята на поликлиниката, а директно вътре – в стаята на медицинската сестра и кани първото желаещо бебе да заповяда за преглед. Стела като една дама се възползва от предимството си. Влязохме в светъл и подреден кабинет с ехограф и кушетка, на която имаше възглавничка. Ей така, да им е по-удобно на бебетата. Контрастът с предишния ни опит в Стара Загора беше умопомрачителен. Сложих Стела на възглавничката и започнах да я събличам за прегледа, а през това време докторът й говореше и я гледаше така мило, че тя просто нямаше как да не го удостои с няколко от чаровните си усмивки. Какво му трябва на едно бебе – една възглавничка, две благи очи и три мили думи...
 Прегледът премина доста бързо, а тя се държа геройски. Вместо на рев, този път го обърна на игра „как да сдъвча кабела на тая машинка и дядото все така мило да ми се усмихва“. Получи се. Докато се усетим, докторът каза, че всичко е наред и можем да си ходим. Все пак реших да му разкажа за случката в Стара Загора и за това, че според неговата колежка д-р БББББ бъбреците на Стела са по-малки за възрастта. Той насочи пак накрайника на ехографа към тях. Измери ги отново и каза:
 - Ето, вижте – 5 см. Напълно са си наред. Бъбреците на децата се развиват до 5-тата година. Не знам какъв нефролог ви е казал това, още по-малко пък детски. Не се притеснявайте. Всичко е наред.
 - Не се притеснявам – казах аз – Благодаря ви!
 И наистина не се притеснявах. Не и за дъщеря ми. Притеснявам се за това, че лекари като д-р БББББ практикуват необезпокоявано, че пред кабинетите им без чакалня всекидневно биват измъчвани майки с бебета и малки деца не само от Стара Загора, но и от околностите, че напускайки кабинета на първия етаж на някакъв жилищен блок, те си тръгват разплакани и притеснени за диагнози, които може да се основават само на кривото настроение на лекарката или на броя направления, които ще й бъдат занесени след 3, 6, 10 месеца...
 
Притеснявам се от това, че заради лекарски договорки може би няма лекар в града, при който да мога да заведа дъщеря си, ако наистина има нефрологични проблеми.
 Но най-много се притеснявам от това да не забравя тази история. Затова я написах. Дано никога не Ви се налага да Ви е от полза. Бъдете здрави!”

Темата е отворена към дискусия, ще се радваме да чуем и вашето мнение, читатели.

Директен линк към историята във Фейсбук профила на Живка Александрова