Евън Аслър - Живот със заекване – от детството до късна възраст

Заекването е неврологично нарушение, което засяга над 3 милиона американци. Около 80% от хората, които са заеквали като деца, спират да го правят преди да навлязат в пубертета, дори когато не са посещавали логопед и не са се подлагали на лечение. „20% от заекващите в зряла възраст не успяват да го преодолеят и то се превръща в част от ежедневието им“, споделя Евън Аслър, асистент към Катедрата по комуникационни науки и нарушения на университета в Делауеър.
Аслър се занимава с въпроси, свързани с моторните нарушения при говор, включително заекване. Той обръща внимание също така на неврофизиологията при изговор на думите, като не пренебрегва ролята на езика, емоциите и когнитивните умения на самия човек.  Аслър не е съумял да се справи със заекването. Той знае колко напрягащо е да опитваш да произнесеш звук или да кажеш цяла дума.
“Важно е да се разбере, че справянето със заекването не означава да спреш да заекваш. Означава да живееш пълноценно и да имаш цели в живота си, които да постигаш въпреки досадното заекване.“
Ето как той отговаря на въпроси, свързани със заекването и проучването му върху неврологичното нарушение.

Какво причинява заекването?

Причините не са напълно изяснени. Все пак смятам, че е малко вероятно то да се отключи само от едно събитие – травма или удар. По-скоро съм на мнение, че то е следствие от натрупването на стресори, които повлияват моторните умения на едно дете да произнася звуци и да изговаря гладко думите.  Говорът е едно от фините моторни умения, които се придобиват и развиват постоянно в детска възраст. При около 10% от децата нарушенията в речта се забелязват между втората и четвъртата година, когато те натрупват интензивно езикови и емоционални умения.

Има ли ситуации, които все пак могат да предизвикат заекване?

Заекването се отключва при най-различни обстоятелства. Хората, които заекват, обикновено говорят гладко, когато нямат публика. Те заекват в стресови ситуации. Особено ги притеснява разговор по телефон или с група от хора. Също както при други нарушения в неврологичното развитие, и тук тревожността не причинява заекване, но засилва проявите му.

По какво се различава заекването от другите видове нарушения на речта?

Всички хора, особено децата, страдат от някои нарушения, които определяме като „типични.“ Сред тях са така наречените „паразитни“ думи като „знаеш“, „между другото“, „в смисъл“, „ъ-ъ“ и други. Някои от нас ги използват много по-често от другите, за да запълват неловките паузи, в които обработват езика или сменят посоката на мислите си.
Заекването е съвсем различно. В един момент детето осъзнава, че заеква при определени звуци или думи, както и в дадени ситуации. То започва да се страхува от въпросните думи или ситуации и опитва да ги избягва.
Децата бързо се научават да прикриват умело нарушението („прикрито заекване), като заместват думите, които ги затрудняват, с други, или по-лошо – избягват да говорят, когато това е възможно (например пишат текстово съобщение, вместо да се обадят по телефона).
Те се затварят в омагьосан кръг от маладаптивни физиологични и психологически навици, които се подхранват един друг.

Какво представлява изследването Ви върху гладкостта на говора?

В моята неврофизиологична лаборатория работим върху речта и езиковото развитие и разглеждаме връзката между тях, когнитивните умения и емоциите. Прилагаме електроенцефалография, електромиография, електродермална техника и оптични технологии за следене на движенията. Благодарение на всеки от тези методи успяваме да разберем как работи мозъкът и тялото ни, докато слушаме или говорим.
Основният акцент в проучването е заекването и хаотичното, бързо говорене, които са свързани помежду си. Колегата ми, д-р Хо Чоу анализира скенерните изображения и разглежда генетичните фактори. Той работи върху животински модел, за да проследи връзката между процесите в мозъка и моторните движения при произнасяне на звуци.
В частност сме се ангажирали с това да проучим как се развива заекването при децата и възрастните, какви са факторите, които определят дали един човек ще го преодолее или не, и как бихме могли да усъвършенстваме съществуващите методи за лечение.

Как си представяте в дългосрочен план живота на хората с хронично заекване?

За малка част от децата, които не успяват да се справят със заекването, и продължат да го правят и като възрастни, то би могло да се превърне в сериозен житейски проблем. Най-неприятният момент е, че обикновено колкото повече се старае човек да говори гладко, толкова по-трудно му е да го постигне. Възможно е да не среща затруднения, когато говори с приятели и роднини, но да заеква осезаемо по време на устен изпит, първа среща или интервю за работа. Подобни чести травматични преживявания могат да бъдат пагубни за неговата социална свързаност, амбиции, мотивация и усещането за свободна воля сам да определя движенията си.
Известните днес методи за лечение често включват членство в съответните организации на хора със заекване, както и когнитивно-поведенческа терапия, която цели да потисне опитите за избягване на трудни ситуации.

Кои са начините, по които хората се справят със заекването през годините. Кои са най-често практикуваните?

Една от най-популярните стратегии е четенето на стихове. Този подход е познат на хората от преди стотици години. Очевидно са е оказал успешен, макар че учените нямат неопровержими доказателства как и дали въобще това наистина минимизира заекването.
Говорът е фино моторно умение, затова изглежда логично четенето и рецитирането на чужда реч да помага на заекващия човек. Помага също и използването на външни средства за определяне на ритъм като например метроном, или просто да се следва ритъма на другите говорещи.
Най-важни обаче остават увереността и хладнокръвието, дори когато човек заеква. Шансовете да говори гладко се увеличават значително, ако той приеме неврологичното си нарушение и не се притеснява да се заяви пред останалите, въпреки него.