Комбинирана терапия с венетоклакс и азацитидин дава шанс на повече болни от остра миелоидна левкемия

Екип от учени от Онкологичния център “Anderson” към Тексаския университет откри, че комбинация от венетоклакс (venetoclax) и азацитидин (azacitidine) e не само безопасна, но и повлиява положително пациентите с остра миелоидна левкемия, в сравнение със самостоятелния прием на азацитидин. Това стана ясно по време на третата фаза от изпитанието, наречено VIALE-A.
Резултатите бяха представени по време на виртуално провелия се 25-ти годишен конгрес на Европейската асоциация по хематология и по-късно публикувани в списание „New England Journal of Medicine.“
Добавянето на венетоклакс, инхибитор на протеина BCL-2, към лечението с азацитидин, доведе до  увеличаване продължителността на живота с 14,7 месеца, в сравнение с 9,6 месеца при пациенти, приемали само азацитидин. Освен това, 66,4% от пациентите влизат в пълна ремисия след комбинирано лечение, докато процентът при лекуваните само с азацитидин е 28,3.
Резултатите от лечението са бързи и устойчиви във времето: при 43% от пациентите, подложени на комбинирана терапия, се наблюдава подобрение още по време на първия цикъл, като продължителността на ремисията е 17,5 месеца.

Пациентите с остра миелоидна левкемия (ОМЛ) без ефективни терапевтични средства

Макар все още да не е открито надеждно стандартно лечение за пациентите с ОМЛ, много от тях биват подложени на химиотерапия и/ или трансплантация на стволови клетки. Проблемът се крие в това, че не всички пациенти могат да се подложат на тях.
„Голяма част от хората с ОМЛ, включително тези над 75 години или тези с коморбидност (други съпътстващи заболявания), не биха могли да понесат съществуващите форми на лечение, а невъзможността да се подложат на интензивна химиотерапия често води до много лоши прогнози и фатален край“, разкрива Кортни ДиНардо, доктор по медицина и професор по въпросите на левкемията. Тя споделя, че изпитанието VIALE-A има за цел да определи степента на безопасност на комбинираната терапия при лечение на пациенти с такова тежко заболяване.
В изпитването участват институции с различен ресор. Включени са 431 пациенти на случаен принцип. Те са разделени на две групи в съотношение 2:1. По-голямата група е лекувана с венетоклакс и азацитидин, а втората – с азацитидин и плацебо лекарство. Първата задача по време на изпитването е да се сравни удължаването продължителността на живота при едните и другите, а втората – да се оцени безопасността на комбинираната терапия.

Комбинираното лечение се оказва безопасно за пациентите

Комбинацията на лекарствата венетоклакс и азацитидин е също толкова безопасна, колкото и самостоятелният им прием. И при двете експериментални групи се наблюдават сходни странични ефекти, довели до хематологични или стомашно-чревни проблеми. Честотата на поява на странични ефекти е почти еднаква и при двете групи, макар че при първата група, подложена на комбинираното лечение, се наблюдават повече случаи на неутропения (42% срещу 29%) и фебрилна неутропения (42% срещу 19%).
„Първичните странични ефекти при пациентите, лекувани с венетоклакс и азацитидин, са свързани с повишена цитопения, включително неутропения и инфекции, произтичащи от нея“, пояснява ДиНардо. Основните препоръки при провеждането на експеримента са приемът да се прекъсва между отделните цикли, за да се нормализират кръвните показатели и да се прилага лечение с гранулоцитен растежен фактор, с цел да се увеличи броят на неутрофилите, когато пациентът навлезе в ремисия.
Изследването открива нови възможности пред пациентите
Резултатите от изследването може да доведат до промени в практиките, свързани с лечението на пациенти с ОМЛ. Тепърва предстоят още проучвания върху новата терапия и как тя би повлияла на всички хора с диагноза остра миелоидна левкемия.
„За съжаление,“, казва ДиНардо, „макар комбинираната терапия да е голяма крачка напред в лечението на този тип левкемия, удължавайки както ремисията, така и живота на хората, много от пациентите няма да се справят.“ Следващата стъпка на екипа е да превърнат венетоклакса и азацитидина в основа за допълнително лечение, което да подобри качеството на живот на най-рисковите пациенти.