Иван Игов: Децата ни се развиват в свят, който повечето от нас не познават

Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в Софийския университет и е специализирал консултативна психология. Повече от 25 години работи като училищен психолог в Националната природо-математическа гимназия "Акад. Любомир Чакалов" в София. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, както и на много статии, книги и учебници. Представител е на България в NEPES - европейската мрежа на психолозите в образованието. Ръководител е на секция "Училищна психология" към Дружеството на психолозите в България.

Фрамар: Как бихте описали съвременния родител?
Аз не виждам с какво съвременният родител се различава от родителя в предишните поколения преди 50 или 100 години. Еднаквото е, че и тогава, и сега родителите ползват моделите, видяни в своето детство. Казвам го със съжаление, защото за разлика от преди 50 или 100 години, светът днес се развива много по-бързо. Ако преди 100 години информацията се е обновявала на 20 години, днес това се случва на 3 години, ако тогава технологиите за комуникации са били няколко, днес те са десетки пъти повече и по-мощни. Така че има много неща, които са направили света по-сложен, а в някои отношения и по-опасен за децата. Затова съвременният родител е изправен пред много нови предизвикателства, но за съжаление ние, подобно на своите баби и дядовци, продължаваме да възпитаваме децата си по модели, които по-скоро сме видели и унаследили, отколкото научили.

Фрамар: Коя е най-голямата грешка, която допускаме като родители във възпитанието на децата си?
Трудно е да се каже. Може би една от основните грешки е тази, която вече посочих - продължаваме да смятаме, че можем да възпитаваме децата си по начините, по които ние сме били възпитавани или дори когато четем различни книжки, опитвайки се да се самообразоваме, пак не си даваме сметка, че можем да увеличим знанията си, но не развиваме уменията си да работим с децата си. По тази причина по света тези обучения с родители стават под формата на различни тренинги, с които се дава възможност на хората да обменят опит, да търсят различни стратегии и модели на базата на съвременните научни открития както в психологията, така и в медицината.

Фрамар: Има обаче хора, които дори не се замислят какви родители са, а често се случва те да са и най-многодетните. Какво прави държавата, за да достигне до тези слоеве на обществото, където има най-голяма нужда от намеса?
Когато говорим за хора, които са социално незрели, има такива във всички общности, там се наблюдава известно изоставане в социалните разбирания, там детето се превръща в оръдие на труда, както е било преди 100 години - колкото повече деца имаш, толкова по-добре, ще можеш да ги използваш за работа в стопанството. Днес те се използват за кражби, трафик, проституция. Да се стигне до тези общности е наистина трудно, защото тези родители следват изградени модели, според които децата са някакво средство, което ти дава възможност след това ти да преживяваш чрез тях. Тук разбира се трябва да се намеси законът. По тази причина аз съм „ЗА" идеята за закон за детето, който да бъде по-строг и който да бъде общ - не само за децата в риск, но за всички деца.

Фрамар: Бихте ли синтезирали за нашите читатели няколко общовалидни правила за отношенията родител-дете?
Първото правило е, че всяко дете е уникално, тоест има нужда от индивидуален подход. Не трябва да заимстваме готови модели, защото те може да не отговарят на ценностите, изградени в съответното семейство. Ако ние като родители съумеем да изградим така наречените семейни ценности, то детето ни ще се развива в една сравнително защитена среда, която няма да бъде толкова податлива на външни влияния. Тоест, ако има нещо, което би могло да бъде правило за всички, то това е да имаме такава система от ценности, защото тя създава среда, в която детето ще се чувства сигурно. А в първите години от живота на едно дете, най-важното нещо е сигурността. Потребностите на детето са различни във всяка възраст и ако в ранното си детство то има нужда предимно от сигурност, то след третата година ще има нужда от самостоятелност и независимост. Те трябва да му бъдат позволени, за да може на по-късен етап, като зрял човек, да може самостоятелно да направи изборите, пред които го постави живота.

Фрамар: Създава ли пропаст виртуалното пространство между децата и родителите?
Определено. Всъщност на практика се получава, че децата ни се развиват в два паралелни свята - в реалния, в който и ние сме израснали и във виртуалния свят, който става все по-съществен за отношенията на детето и който за голяма част от родителите е непознато място. Изследванията, които правихме във връзка с проект на УНИЦЕФ, показват, че 1/3 от комуникацията на децата от 7-годишна възраст е в интернет, в социалните мрежи, мобилната телефония, където правилата и моделите се различават от тези в реалния свят. Според тези изследвания едва 15 процента от родителите имат реална представа за това какво се случва във виртуалното пространство. Това е най-големият проблем и най-голямата заплаха. Светът на комуникациите се развива, децата ни контактуват в други измерения, а ние не познаваме тези измерения и не можем да им помогнем да се ориентират в тях. И това е най-голямото предизвикателство за нас като родители, да вървим в крак с децата си.

Фрамар: В този ред на мисли какво още бихте дали като насока на родителите?
Може би най-важното, което трябва да разберем е, че и ние можем да се учим от децата си, а не само те от нас.