Огнян Бранков - д-р Хаус на детската хирургия

  Проф. Огнян Бранков, началник на секцията "Детска хирургия" в „Пирогов" обясни, че много важно за един лекар е да може да се изолира от емоциите си, за да може добре да си върши работата. Ето какво още каза проф. Бранков.

   Детската хирургия е може би най-трудното за работа място. Поне в моята представа е така, защото там са деца с много тежки страдания. много е болезнено за тях да живеят с тези страдания, а представям си за Вас колко е непосилно да се справяте, работейки и живеейки в тази среда. Така ли е?

  Ние се справяме. Един лекар трябва да може да преодолее сантиментите и личните чувства, някак да претръпне, поне в процеса на работата.

  - Вие 30 години работите в детската хирургия?

  - От доста години - от 1976 година. Започнах от първото стъпало като ординатор, после като асистент и т. н. - научно развитие, професионално развитие и започнах постепенно да възприемам нещата от професионална гледна точка. Ние трябва да се изолираме от емоциите, за да можем да си вършим добре работата.

  - Това не е възможно, никой не може да се изолира от емоциите си. Вие знаете, че е така. Да, трябва и го правите в някаква степен...

  - Не е възможно, но лека-полека се постига и това също е част от изкуството на нашата професия. В началото за всяко дете, което повече ме стресираше, аз го прехвърлях върху моите деца. След това емоциите се явяват в сънищата или неочаквано като си почиваме. Премисляме ги тези неща. Но по време на операцията трябва да се абстрахираме от всичко и да бъдем съвсем точни и безпогрешни.

  - Там ми се струва е най-лесно от емоционална гледна точка, защото страданието на детето отсъства - то е приспано. Остава вече чистото умение, професионализмът, виртуозността, на която сте способни.

  - Да, обаче се е случвало до последния момент да се притеснявам, да имам съмнения относно възможностите, които ми предлагат организмът и моите техники и относно изхода. Но в момента, в който облека престилката и светне лампата, тогава вече всичко отива настрани. Има различни екипи, които работят различно . Аз обичам да слушам музика и обикновено избирам радиостанцията. Дарик радио слушаме.

  - Ние много бъбрим, не ви ли пречим, не ви ли разсейваме?

  - Не, това също понякога помага за концентрирането, но сестрите предпочитат само музика да има. Други екипи си разменят реплики, трети мълчат като риби. Когато е много напрегнато, наистина мълчим, защото трябва нещо да се докара докрай.

  - Винаги съм си мислила за хората във вашата ситуация, че вие помагате на другите, а на вас няма кой да помогне да обработите цялото това напрежение и стрес. Колкото и добре да се справяте, нещата при вас са толкова критични, че не винаги успявате. Деца умират, други си тръгват със същото страдание, може би по-тежко отколкото са дошли и Вие казвате, че човек се научава. Сигурно, но съм сигурна, че в голяма степен и не се научава. Всичко това потъва във вас. Нямате ли нужда от помощ?

  - И това го има по света. Има едно правило в големите хирургии - ако пациент на хирурга почина, той на другия ден не оперира. Трябва да преодолее стреса. Има и насочване към психотерапевт, психолог след голяма неудача. Но ние засега самички по български - цигарата, понякога една чашка.

  - Пият ли повече хирурзите? Защото се шири такова твърдение, че хирурзите пийват повече, за да освобождават стреса.

  - Не може да се каже така. Аз имам впечатление, че изобщо българите обичат чашката като средство за разтуха, така че това не важи за всички. Не мога да го кажа, макар че навсякъде си има определени такива личности.

 - Проф. Огнян Бранков е „Медик на годината 2009". Това е много важно, защото наистина искаме да откроим добрите лекари в нашата кампания. Спуснах се по тази емоционална писта, но ми се иска да поговорим повече за това какво се върши във вашата клиника. Доколко детската хирургия в България е на съвременно ниво? Къде изпреварва, къде изостава?

 - Като цяло българската медицина успява да се издигне до европейско ниво. Има клиники в България, които са наистина напреднали поради редица причини. Мога да кажа, че приоритетни за подпомагане от държавните институции са сърдечната хирургия, неврохирургията. В това отношение детската хирургия има малко изоставане, тъй като всичко се базира на много сложна и скъпа технология и трудно можем да си позволим тя да бъде набавена. Аз например със спонсориране от различни институции съм успял на етапи да събера съвременната апаратура за т. нар. безкръвна операция, но това е събиране на подаяния. Не е целенасочен проект, който да бъде изпълнен в един определен момент. За този момент да се подготвят кадрите, да се обучат. Всеки се обучава самостоятелно или на инцидентни курсове тук и там. В това отношение има още два големи центъра във Варна и в Пловдив. Нашият в Пирогов е най-голям, той е и като водещо звено, методично, университетско. Навсякъде малко изоставаме, но за сметка на това с ентусиазъм, много работа и свръхнапрежение успяваме да уравновесим.

 - Добре, медицинската техника във всички области е скъпа. Вие така някак оправдавате и обяснявате нещата, че понеже е по-скъпа в детската хирургия, затова не може да бъде осигурена.

 - Навсякъде е еднакво скъпа, зависи от дългосрочната политика на съответното звено. Тази апаратура, за която аз казвам, съм започнал да набирам средства за нея от преди седем-осем години и помалко-помалко комплектовам. Това не означава, че ние нямаме далновидност ръководството, и аз също участвам в ръководството на болницата. Нашата далновидност е изобщо в реконструкцията на „Пирогов" и такива инициативи като моята са добре дошли малко да разтоварят. Но ако беше една богата държава, която влага много пари от брутния продукт за медицината, тези неща щяха централизирано да бъдат уредени и да се знае: днес ще се построи една нова сграда, в която ще има това, това, това. Отивате, както се казва, събувате си обувките и влизате.

  - Тук трябва да кажа нещо, което аз наскоро научих: професор Бранков е изобретил, ако мога така да се изразя, нещо уникално, уникална операция, той е съумял да направи нов хранопровод от стомах. Нещо, което е равно на откритие, изобретение...

 - Не, не съм го изобретил, това е много стара технология.

 - В България Вие сте го направили.

 - В България също много отдавна се прилага тази технология и специално в детската хирургия за първи път моя приятел проф. Червеняков, заедно с мен я въведе, но след това аз започнах да разработвам целенасочено, да проучвам резултатите. Това е уникалното, че съм направил едно проучване за техниката, сравнителните методики при правене на хранопровод от дебело черво, от стомах и тъй нататък. И тези резултати са уникални.

 - Преди Вас от какво се правеше хранопровод, когато се налага?

 - В историята, в развитието на хранопроводната хирургия най-напред се е прави от тънко черво, след това се преминава към дебелото черво, след това се оказа, че стомахът е по-подходящ. И аз съм взел примера от мои учители, от моя приятел Червеняков, но целенасоченото въвеждане наистина е мое. Но не е откритие.

 - Мисля, че можем спокойно да го наречем така, защото откривате нещо, което помага на толкова много хора. Какво във вашата клиника не е възможно да се направи в сравнение с други клиники в света, които, както казвате, имат техниката, за която вие можете да мечтаете и да се опитвате да намирате пари, но невинаги да успявате.

 - Това е едно от нещата, които аз подчертах преди малко, че ни дърпа малко назад... Например трансплантация на черен дроб при малки деца, това, което д-р Спасов в болница „Лозенец" се пробва да прави при малки деца. Това целенасочено не е създадено при нас като школа. За това се иска обучение на кадри, иска се нова апаратура, но предимно обучение на кадри. Другото, което е много модерно в детската хирургия, не се използва много широко, това е робохирургията - хирургия с помощта на робот. Това, което го има в България само в Плевен при проф. Горчев, гинеколог, той извършва гинекологични операции. Сега, като отида на конгрес някъде, има цяло заседание за робохирургията в детската възраст.

 - Как се чувствате на такъв конгрес, вие там как участвате?

 - Слушам.

 - Леко се препотявате от неудобство?

 - Аз тези неща ги знам от литературата, от списанията. Или примерно опериране на плода още в утробата на майката. Това е много фина микрохирургия. Установява се някаква аномалия и детето се оперира в утробата на майката или по отворен начин, или със специални фини инструменти, специална технология, техника. И това също иска обучение и технология.

 - Добре, проф. Бранков, с повече гъвкавост, далновидност, мислите ли, че държавата не би могла да осигури пари за тази техника, която описвате и която би променила...

 - Би могла, разбира се. Преди две години министър Дянков ми обеща да ремонтира детската хирургия. Все още се надявам, че ще си изпълни обещанието.

- Не, защото отговорът „Няма пари" е и основателен, и в много случаи е измиване на ръцете, защото може би ако се търси и се търси където трябва и както трябва, може и да се намери. Какво мислите?

 - Може, ама аз се изморих да търся. Освен че оперирам, аз извършвам една много широка административна дейност.

- Значи Вие трябва да оперирате, да ходите на конгреси, да си гледате децата и колегите, а не да търсите пари. Това не би трябвало да бъде основна Ваша работа.

- Не е моя работа. Тук наистина държавата, финансовото министерство....

- Съществуват ли в пространството, в Европа има ли пари, могат ли да се намерят пари, ако се търсят както трябва.

 - Опитах се да намеря някакви способи, но те бяха на траншове, различните програми за медицината. Имаше програми за строителство... Имам предвид това, което ние можехме да влезем в една от тях. Но така и не можах да напредна. Аз ли не успях да намеря точното разковниче, не ми ли помогнаха...

 - Просто не е Ваша работа.

 - Ами ето, пак опира инициатива лична или някой да се позаинтересува.

 - Този някой... „Пирогов" е държавна болница.

 - Не е държавна, тя е ЕООД. Всички болници са ЕООД. Беше държавна болница. Разбира се, министерството ни финансира донякъде и сега новите строежи, които стават там, и ремонти са с помощта на министерството, но са много малко парите. Всички искат, всички клиники искат да бъдат реновирани. И ние чакаме.

 - Ако Вашият колега, наричаме го Иванов, реши да отиде във Франция да кажем и влезе в операция, на какво ниво ще бъде неговата работа. Как ще го приемат колегите. Ще се открои ли с нещо повече или по-малко?

 - Аз мога да ви опиша как изглежда един колега примерно в Бостън, където бях шест месеца. Той е облечен едва ли не като космонавт. Първо, операционното му бельо е невероятно, екипиран е от всички страни, на челото си има една лампичка, която осветява точно оперативното поле, а над лампичката има записна камера. Има специални очила, които струват около 1000-2000 долара, за да може да гледа точно в оперативното поле. Накичен е с кабели: единият е за електроножа, другият - за комуникативна връзка и така нататък. Те стоят буквално като космонавти и оперират много пестеливо, спокойно, без ръкомахане, без излишни движения, без крясъци, без да бързат, без да викат на сестрата „Дай този скалпел". Нашият манталитет не само в хирургията, в медицината, а изобщо в обществото е много балкански, много изостанал от Европа. И аз не мога да го сравня. Макар че виждам сега има млади колеги, които са приети в Европа, в Австрия познавам двама, в Германия познавам трима. Около 35-годишни млади хора, отишли там на специализация, харесало им и оставени там. Те вече са други, те са вече европейци. Докато, ако аз сега отида там, едва ли ще бъда толкова европеец като другите. Наслойката на нашата псевдоцивилизация балканска е много лоша.

 - А като квалификация?

 - Ние знаем много. И сръчността си е сръчност.

 - А може би знаете и повече, защото работите при много по-трудни условия.

 - Да, но това е малка заблуда. Аз искам да предупредя и моите колеги да не кажат ние от нищо правим нещо. Не е точно така. Подготовката на един хирург специалист в Щатите, в Европа е много дългогодишна и там се обръща лично внимание на специализанта. Специализантите под ръководството на професорите извършват най-разнообразни и най-сложни операции.

 - Както виждаме по телевизионните сериали.

 - Точно така.

 - Това не е изкуство.

 - Това нещо, което там става, изгражда едни много големи специалисти с широк поглед. При нас това някак си оставено на самообучение. Ако имаш интерес, ако знаеш езици, ще четеш. Аз моите хора, които идват на специализация, ги питам какъв език знаят, карам ги, уча ги как да влизат в интернет, как да си търсят научни източници. Пак оставаме малко на самотек.

 - Но е ако можеш, ако искаш, ако имаш късмет да попаднеш на професор Бранков.

 - Аз имам трима колеги, които са преподаватели, и тримата са много добре подготвени, така че студентите идват с удоволствие при нас, но малко проявяват активен интерес.

 - В кои страни в света детската хирургия е най-напред?

 - В Турция, например, детската хирургия е много добре развита. Разбрах го преди 10 години и бях много изненадан. По време на един конгрес в Белгия представител на Анкара прочете доклад за трансплантация на черен дроб върху над 50 деца. За мен Анкара беше пустиня. Ако използвам на Бранислав Нушич един термин - оттатък Дунава е Европа.

 - И аз се изненадвам в последно време колко много постижения има Турция в медицината и здравеопазването.

 - Много наблягат на младите. По конгресите, на които ходя, всяка година ме канят на по един-два конгреса, забелязвам млади хора от Турция, говорещи перфектен английски език. Аз не мога да говоря перфектно, завърших немска гимназия. Та младите, които срещам, са с перфектен английски, с много задълбочени експериментални проучвания, използват много модерни технологии и средства. Явно там залагат на младите хора, които мислят по европейски начин.

 - Като национален консултант, проф. Бранков, кого консултирате? Консултирате ли министъра?

 - Не.

 - Не консултирате ли властта за политики по отношение на вашата област?

 - Няколко пъти имаше такава инициатива. Бяхме се събрали педиатри, детски хирурзи - всъщност аз представлявах детските хирурзи, които обсъждахме в Народното събрание възможността за промяна в детското здравеопазване. Изграждане на единна специализирана детска болница, както е навсякъде. Пък ще видим. Аз консултирам колегите от България. Оказвам лечебна помощ, ако имат затруднения в някои случаи. Ако се налага, отивам да оперирам на място, или казвам да доведат детето при мен, както и методична помощ. Случва се да отида в някой голям град за лекция или определена тематика да се обсъди.

 - Изрично исках да ви попитам дали не консултирате и политическите решения?

 - Не са ме питали.

 - Какво е отношението към децата. Отношението към пациента е една друга огромна тема, която е много болезнена у нас?

 - Още първата година, когато започнах работа през 1976 г., моят професор, който ни беше близък на семейството, баща ми също беше много известен хирург, но почина млад, аз го помня много оскъдно. Получих едно рамо от проф. Арнаудов. Той ме прати в ГДР, в Берлин, където аз за първи път видях събрани светила на едно място. След това ме харесаха и всяка година ме канеха колегите от ГДР на краткотрайни специализации в болницата, на конгреси. Там видях какво означава отношение към болния, към родителите. Какво означава оборудване, околната среда в една болница. Това беше ГДР - витрината на социализма. Всеки път, връщайки се в България, носех по нещо. Учих моите сестри да не викат по коридора, да се отнасят добре с родителите. За един период от 20 години мисля, че успяхме да облагородим средата, в която работим. Това не е само благодарение на мен. Имаше и други хора, които обикаляха, но аз бях много настоятелен. Сега, когато се говори за едно от тези отделения, от което аз съм тръгнал, казват: „това отделение е образцово".

 - Когато четох за вас в интернет, попаднах на една статия, където ви определят като детския д-р Хаус. Усещате ли се по този начин?

 - Не, сигурно това е било малък пиниз в заглавието. Д-р Хаус работи малко с екстрасенски методи. При нас всичко е много точно.

 - Д-р Хаус е докторът, който освен очевидното, вижда и зад него?

 - Именно. Може би са прави. Не съм се замислял. Малкото дете не може да каже какво го боли и за това наистина трябва като го преглеждаш, и видиш впоследствие рентгена, и т.н., но не можеш да го попиташ къде го боли, особено малките бебета. Те така реагират негативно, че не можеш да разбереш за какво става дума. Тук вече явно се намесва свръхинтелектът на д-р Хаус - екстрасенските чувства. Някои казват, че ние сме като ветеринарни лекари. Животните не могат да кажат какво ги боли и какво им е, като децата. Може би това е намислено по този начин.

 - Развил ли сте интуиция да разбирате детето, за да стигате по-бързо до причината, до диагнозата?

 - Интуицията се базира на фактите, които човек учи в своята професия. Наслагването на опита води до тази интуиция. Интуицията към детето като същество, като душевност, тя трябва да се развива и трябва да имаш предпоставка за нея - трябва да бъдеш добър човек, за да разбереш детето. Самото дете много добре разбира кой е добър и кой - лош.

 - Вие добрият чичко ли сте в отделението?

 - Те не го казват, ама като ме видят, се усмихват.

 - Казват го всъщност по най-красноречивия начин.

 - Да, като видите едно дете - четиримесечно бебе, да ви се усмихва...

 - Сега, тук да не забравим да кажем, че проф. Бранков очевидно си е поставил за цел децата в това отделение да се усмихват, защото там имате съпътстваща клиника по смехотерапия. Батко Николай Николаев я води. Нали така?

 - Да. Проф. Коко.

 - Разкажете малко за това. Аз си го представям като едно подвижно турне от стая в стая.

 - Те започнаха преди 2 години. Това беше една инициатива, която проф. Раденовски и Коко я подеха - нещо, което се прави по цял свят. В България може би е за пръв път. Специално клоунотерапията. Има музикотерапия и т.н., но клоунотерапията може би за първи път се въведе при нас. Сега знам, че и в детската клиника във Варна също има такива клоуни. Те всеки четвъртък минават на визитация, облечени като клоуни, разбира се, с клоунска екипировка, правят се фокуси, дават се медали за „най-добра усмивка", „най-добър пациент". Веднъж месечно има и представление по повод някой празник примерно. Децата се събират в някой голям коридор или зала, където се изнасят представления, идват групи на доброволни начала, детски групи от различни училища - някои танцуват, други пеят и т.н.

 - А Вашите клети пациентчета (казвам клети, защото със сигурност много ги боли по това време) могат ли да откликнат на това веселие, на тая радост?

 - Радват се. Някои гипсирани, други превързани, трети идват с дреновец и през цялото време виждам усмивки. И родителите с тях се радват, и ние се радваме.

 - Какво си мислите за болката? Къде да я сложи човек, за да може да я преодолява?

 - Физическата ли?

 - Да, физическата. Тя във Вашата хирургия...

 - Тя се преодолява лесно. Другите болки са по-страшни. Обидата е много страшна болка. Да си призная - аз се насочих към детската психика преди много години, когато трябваше да превържа едно детенце, то викаше, риташе. Аз го плеснах, то стана сериозни и вика „Ти да не си ми баща, че да ме биеш". И аз сериозно се замислих. Това дете, като ме видеше, си личеше, че му е неприятно. Тогава беше на 4 или 5 години, когато дойде след 10 или 12 години каза, че още го помни. Детето беше от някакво село, но това няма значение. Беше си дете. Каза ми, че още помни. Та тази болка не се забравя. Виждал съм на много места как се ругаят пациентите - „млъкни", „стой там", „не влизай", „защо чукаш", „защо си болен".

 - Общо взето, когато човек влезе в болница, е виновен за това, че е болен.

 - След това какво остава от този човек? И аз следя по форумите как се жалват от такива ситуации. Аз участвам във форума "bg mama" - там започнах, за да мога да регулирам този хаос, защото майките се съветваха помежду си. Те не знаеха какво да правят за някои болести и си даваха такива безумни съвети. Аз реших да се намеся поне малко да канализирам нещата.

 - И с това се занимавате на добра воля?

 - Да, насочвам ги към определени специалисти. Те ме знаят като „доктор Оги", така съм известен.

 - Доктор Оги, ще ни помогнете ли сега на нас, на Дарик радио, да успеем да доведем до успешен край тази кампания? Не Ви питах изрично какво мислите за нея...да подберем най-добрите лекари. Трудна работа, винаги е субективно, няма 100 процентова гаранция, че наистина само най-добрите ще успеем да включим и няма да пропуснем други, достатъчно добри ваши колеги.

 - Ще помогна, разбира се. Вие искате да ви дам някои имена. И по-специално на детските лекари.

 - Сега ако ги дадете, ще е много добре. Както се казва и майките Ви слушат.

 - Малко ме напрегнахте. Трудно е така на „прима виста".

 - Ако не можете сега, ще ви дадем време да си помислите. Това е сериозна работа. Не бива така да импровизираме.

 - Нали знаете, че все пак ще има някой засегнат, който ще каже „Защо пък не аз. Аз съм най-добрият". И това го има между другото.

 - Да, това е риск наистина, но по-важно е ако има някакви обективни показатели, по които можем да изведем напред онези лекари, които заслужават да са в първата редичка.

 - Вие започнахте много правилно. Това е списъкът на националните консултанти. Те са се издигнали до това ниво със знания, умения, с позиция - естествено. Има и много добри лекари, които не са професори. Аз разчитам точно на двама-трима такива, които не искат да развиват научна кариера, но са много добри.

 - Накрая искам да Ви попитам за някой случай от Вашата работа, който си спомняте така, че дори и да искате, да не можете да забравите - с хубаво или с лошо.

 - Това, което искам да забравя, не искам да го казвам.

 - Добре.

 - Но това, което си спомням, е едно дете, което беше на 6 месеца, с много тежък злокачествен тумор в гръдния кош. Аз не му давах изобщо живот и не смятах, че от него ще стане нещо. Наложиха се 3 операции на Пламен - като моето име - Огнян - огънят му е помогнал. Сега детето е на 5 години. Има нужда от раздвижване на крайниците, но за наша много голяма радост и донякъде учудване, преодоляхме тази тежка болест. Майката е повече от щастлива.

 - Беше много хубаво да чуем точно това в края на разговора с проф. Огнян Бранков в тази наша едва сега подхваната рубрика - „Най-добрите лекари в България". С единия от тях поговорихме недостатъчно, никога не е достатъчно, но все пак го направихме - проф. Огнян Бранков, благодаря Ви.