Проф. д-р Вихра Милановa: Жените правят много повече опити за самоубийство, мъжете - много повече реализират самоубийства

  Проф. д-р. Вихра Миланова е ръководител на психиатричната клиника към Александровска болница в София.

 - Защо организирахте изложбата с произведения на хора, страдащи от психични заболявания?

 - Такива инициативи са много полезни за самите пациенти, които показват, че имат творчество. От друга страна, обществото научава за тях. Използвахме случая - Деня на психичното здраве, за да покажем, че и те са хора, че те имат способности, че искат да бъдат приети. За пръв път подобна експозиция се излага в изложбена зала.

 - Kак беше осъществен подборът на картините и кои са авторите?

 - Изложбата включва 23 картини, нарисувани от хора по време на осъществяваната с тях арт-терапия в психиатричните клиники на УМБАЛ "Александровска" и Държавна психиатрична болница, Раднево. Самият подбор стана с участието на експерта - доц. д. изк. Петер Цанев. Сред авторите има такива, които са създали големи колекции от картини, и са готови да ги представят на самостоятелна изложба.

 - Помага ли изкуството на хора с подобни проблеми?

 - Мисля, че много помага. От друга страна, чрез изкуството ние искаме да заявим проблемите на тези хора, че всички те са като всички останали. Това е борбата срещу стигмата.

 - Напоследък зачестиха информациите за все по-голям брой на хора с психични проблеми. Вие, като специалист в тази област, споделяте ли подобни твърдения? Изобщо, има ли статистика за лицата с такива проблеми?

 - На първо място трябва да признаем, че статистика няма. Никъде не се води статистика за броя на болните и заболяванията им. Но като екстраполираме, тоест пренесем това, което знам от другите страни, може да се каже, че честота на заболяванията е една и съща навсякъде по света. Друг е въпросът каква е грижата за тези хора.

 - Има ли клинични пътеки за психични заболявания и каква част от лечението на тези пациенти се поема от държавата?

 - Клинични пътеки нямаме. При нас хората се лекуват без значение дали са осигурени или не. Те имат право на болнично лечение, ако отговарят на критериите на такова. Финансирането става от държавния бюджет през министерство на здравеопазването. За всеки болен заведението получава 600 лв. заплащане, независимо какъв е престоят му и каква помощ получава.

 - Тези пари достатъчни ли са?

 - Не са достатъчни. По грубо изчисление стигат за 8-9 дни, а един психично болен за 8-9 дни не се лекува. Нашият среден престой в клиниката, защото имаме и много тежко болни, е около три седмици.

 - Това означава ли, че след като тези 8-9 дни приключат, самото болнично заведение поема лечението на пациентите?

 - Да, оставаме на минус. Тук попадат пациенти, които са преминали през други болници, не са получили нужното лечение и се нуждаят от по-компетентна помощ, второ мнение. По-малко са дошлите директно от Бърза помощ. Това означава, че те имат нужда от повече изследвания, консултации.

 - Късно ли се обръщат към вас пациентите?

 - Обикновено попадат при нас от 3 до 5 години след началото на болестта. Колкото по-рано се започне лечението, изходът е по-добър и разбира се - последиците са по-малко.

 - Имате ли пациенти, които сами са търсили помощта ви?

 - Да, имаме много често. Това е едно пречупване, когато осъзнаят, че имат проблем и започват да търсят лекарите. Повечето от тези болести започват много рано - около 15-16-годишна възраст.

 - Разполагаме ли с достатъчно диспансери и центрове, които могат да осигурят реинтеграцията на пациентите след изписването им?

 - Невинаги лечението е завършено докрай. Това не се отнася за нашата клиника, където все пак нивото е доста по-високо.

  Болничните легла спрямо населението са достатъчно. Въпросът е, че тези хора като излязат от болница, липсват достатъчно на брой и адекватни служби, които да продължат лечението им.

  Ако пациентът не е осигурен, той не може да получи лекарства. В големите държавни болници много често попадат хора на принудително лечение. Голяма част от тях - поне 60%, са неосигурени, това е много висок процент.

  Например, тези хора, които преминават през нас и живеят наблизо, имат възможност да посещават специални занимания в нашата болница след изписването им. Но друга част от пациентите не отиват никъде - или стоят вкъщи, или обикалят улиците. Едва около 12% от болните, получават адекватна извънболнична помощ и са включени в рехабилитационни програми. Другите 88%... тези, които имат право, ще търсят лекаря, който ще им предпише лекарства. Това обаче достатъчно ли е? Не е.

 - Следи ли се състоянието на болните, след като излязат от болницата?

 - Наблюдение няма. Преди време имаше диспансери, които наблюдаваха и следяха пациентите много подробно. Сега като излязат от болница, няма кой да ги насочи къде да отидат, какво да правят. Трябва да се създадат дневни центрове или т. нар. защитени жилища, в които те да живеят, да се събират, да се научават да се грижат за себе си самостоятелно. До 2001 г. имаше подробна статистика, сега вече не.

  Вероятно трябва да се направи някакъв регистър, защото има пациенти, чието състояние трябва да се проследява по-отблизо.

 - Има ли опасни сред тях?

 - Има, разбира се. Има такива, на които се дава оръжие. Как можеш да знаеш къде е този човек след лечението. Предлагаме вече няколко пъти да се направи регистър, който да се използва предимно за медицински цели.

 - Осигурява ли здравната ни система профилактика на подобен тип заболявания?

 - Слаба е, особено при превенция на самоубийствата - много голяма тема.

 - По данни на НСИ над 11 000 българи са се самоубили през последните 10 години. Зачестяват и информациите, че все по-често млади хора посягат на живота си...

 - Никой не може да каже точно колко са, като липсва статистика, особено за опитите за самоубийството. Що се отнася до второто, това е тенденция по целия свят. Но да, при нас много често идват млади хора. Има зачестяване и сред децата, както и на хората над 65 години - там честотата е най-висока.

 - Зимата - „традиционният" за депресията сезон, наближава. Най-вероятно и тази година тя ще премине под знака на кризата. Очаквате ли повече „жертви" на това заболяване?

 - Зачестяват, да. Около 2/3 от болните при нас са в депресия, миналата седмица бяха 100%. Кризата също се отразява и се вижда много като причина за влошаване, като „разработка" при преживяванията на пациенти, страхът от утрешния ден, финансовите проблеми оказват сериозно отражение.

  Нелекуваната депресия има много сериозни последици, най-тежкото от които е риск от самоубийство, като при нелекуваните депресивно болни той е 20%. 7 от 100 депресивно болни мъже и една от 100 жени реализират самоубийство.

  Жените правят много повече опити за самоубийство, мъжете - много повече реализират самоубийства. Жените изпращат много по-често сигнали, предупреждават. Мъжът тръгне ли... Друго, което ми прави впечатление от нашите болни, са много по-тежките опити. Жестоки опити.

 - Какво разбирате под „жестоки" опити?

 - Много са, не искам да влизам в подробности, защото са много драматични - огнестрелно оръжие, влакови самоубийства, скачане от високо... Естествено, тях винаги ги е имало, но сега ми прави впечатление, че хората все по-жестоко се самоубиват. По-решителни са.

 - Имате ли случаи на изписан пациент, който след това се е самоубил?

 - Имаме такива случаи, колкото искате. Един от рисковете периоди е именно след изписването.

 - Смятате ли, че ако той беше „поет от системата", това можеше да се предотврати?

 - Вероятно, по-добре би било.

 - Кои заболявания най-често завършват със суицидно поведение?

 - Първото е депресия, следват шизофрения, алкохолизъм. Никой не прави самоубийство в добро психическо състояние. Затова и ние психиатрите сме много нащрек като чуем за такива заболявания, но застраховани хора няма.

 - Как можем да разпознаем в нас самите и близките си депресията?

 - На първо място чрез симптомите - те трябва да са достатъчно изразени и да продължават достатъчно дълго време. Рискови хора са самотните, финансови затруднени, пациенти с тежка телесна болест.

 - Има ли статистика каква част от пациентите с психични проблеми биха могли да се „завърнат в обществото", да се интегрират?

 - 10-15% от хронично болните могат да намерят адекватна работа. Но в тази криза кой може да ти каже, особено като липсва статистика, като липсва проследяване. Въпреки че напоследък някои от бившите диспансери, сега центрове за психично здраве, получиха допълнително финансиране да проследяват болните. Но тази практика е отскоро и не може да се усети.

 - Може ли човек, страдащ от психично заболяване, да бъде реинтегриран в обществото?

 - Абсолютно, голяма част от тези хора се връщат пълноценно в живота. Сегашните възможности са много по-големи, несравними с това, което беше преди. По отношение на медикаментите има много голям напредък. Аз като започнах работа преди 30 г., хората бяха много по-различни, изглеждаха много по-различно.

 - Но обществото ни все още поставя под общ знаменател всички хора с психични проблеми, определяйки ги за „луди". Страхът от тях също е налице. Могат и трябват ли те според Вас да върнат към стария си живот?

 - Има стигма, но тя е навсякъде по света. Знаете ли на американските президенти колко подробно им гледат родословното дърво за подобни заболявания? Това го пише във всеки един учебник като стигма. Всички общества са чувствителни по темата, но трябва да има баланс. Факт е, че колкото повече тези хора стоят в болница, толкова по-скъпо плаща обществото. Да го държиш навън, да го гледаш навън, да го поддържаш в състояние, в което да е полезен и на себе си, и на цялото общество, е много по-ефективно.

  Няма улеснение за тези хора, няма например защитени работни места. В София има два-три центъра за реинтеграция, които събират около стотина души. Какво са те за един двумилионен град? Необходими са междуинституционални връзки - социални, медицински, общински служби, да предоставиш помещение, да си толерантен, да се осигурят заплати за тези хора...