Любовта е заразителна, омразата също

Сигурно много пъти сте се запитвали как става така, че някои деца израстват като обичливи, слънчеви създания, а други цял живот остават в плен на вътрешните си терзания.

Ако приемем, че в сексуалните отношения най-важна е способността да обичаш, то естествено въпросът как да развием у нашия малчуган този дар божи е първото, с което трябва да започнем в т.н. сексуално образование.

Науката а и ежедневния опит на всеки от нас недвусмислено показват, че любовта и омразата не идват от небитието. Те се предават от поколение на поколение като своеобразен емоционално-генетичен код. Разликата с биологичната наследственост обаче е тази, че ние можем съзнателно да променяме този код ако съумеем да заредим децата си с повече обич и им спестим някои от преодолимите горчилки.

В съвременната психология все по-голямо значение се отдава на т.н. базисно самочувствие и самооценка, което се формира у детето. По-просто казано това е усещането, което има всяко малко същество за това до колко то е ценно и значимо. Едно дете не разполага с друга възможност да разбере това, освен от отношението на най-близките му хора към него. Ако то чувства тяхната безусловна обич и приемане, ако се радва на спонтанните им ласки и близост, естествено у него се изгражда убеждението, че е добро дете. Обратно у малчугана, който постоянно е пренебрегван или малтретиран, неусетно покълва съмнението - "сигурно аз съм лошо дете щом другите се отнасят зле към мен". Тази нагласа може да се затвърди и от забележки, които вместо да санкционират определено поведение като неприемливо, слагат етикет върху детето въобще.

Сами направете разлика между репликите - "това което правиш не е хубаво" и "ти си лошо дете щом правиш така". Става дума, че когато момиченцето или момченцето бъдат научени да се възприемат като "лоши", те съответно и започват да се държат като лоши деца. Естествено не винаги влизането в тази роля става безропотно. Известно време е възможна съпротива и опити да се убедят възрастните, че не са прави. В крайна сметка обаче най-убедителни са емоционалните аргументи и ако детето системно е лишено от топлота и приемане, то може да изгради деформирано отношение към собствената си личност.

Твърди се, че отношението към другите започва от отношението към себе си. В този смисъл човек трудно може да обича другите ако не обича достатъчно себе си. Също толкова трудно е да се грижиш истински за себе си, да имаш мотив да се развиваш, ако не изпитваш безусловна обич към собствената си персона. Затова е толкова важно у детето от най-ранна възраст да се изгражда висока самооценка и чувство са собствено достойнство и значимост. Когато спонтанно и ежедневно изразяваме нашата обич към детето ние го зареждаме с потенциала да обича, без който то не би могло да изгражда пълноценни интимни отношения като възрастен. За съжаление насилието и омразата посяват отровни кълнове в детската душа.

Малтретираното дете има нужда да се освободи от поетата агресия. То разполага с две възможности - или да я насочи към себе си, като развие депресивна симптоматика, или да я изрази спрямо другите, идентифицирайки се с агресора. Опитът показва, че повечето деца реагират по втория начин. Преживяното насилие, омраза и пренебрежение не изчезват. Те се натрупват в емоционалната памет на страдащото дете и го превръщат в евентуален бъдещ агресор. Много хора, които имат проблеми с интимните отношения в зряла възраст могат да установят, че затрудненията им идват от детството когато вместо любов, в душите им е наслоено отхвърляне и пренебрежение. За да ги преодолее детето всячески започва да се стреми към обичта и вниманието на родителите. Забелязва, че когато е болно или създава тревоги, това го прави център на внимание и не след дълго този модел за спечелване на родителското внимание може трайно да се фиксира.

Непосредствено свързано с добрата самооценка на детето е и чувството му за базисно доверие към другите. То се формира буквално от първите дни, когато безпомощното бебе усеща, че посланията му за грижа и помощ са своевременно възприети от възрастните и то е в сигурни ръце. Тогава светът се превръща в едно уютно място, където винаги можеш да разчита на грижи и внимание. Ако това обаче не се случи, малкият човек остава парализиран от страха, тревогата и чувството за тотална несигурност. Тези преживявания не само деформират емоционалния строй, но не рядко пораждат и сериозни болестни изменения.

Естествено недоверието към другите е една от най-сериозните пречки при изграждане на интимните отношения в зряла възраст. Такива хора постоянно са подозрителни към половинките си, непрекъснато очакват да бъдат предадени или измамени от тях, а понякога и сами провокират подобно поведение. Възниква въпросът как да направим така, че да дарим децата си с повече обич и внимание. Ясно това не се постига само с добри намерения и пожелания, а идва като резултат от добре премислените ни избори. Може би първото условие детето да е обичано е то да бъде желано и от двамата родители. Една нежелана бременност поставя партньорите в изключително стресова ситуация, поражда противоречиви чувства, които се пренасят върху малкото създание, което се появява на бял свят без да подозира, че с това създава куп неприятности на създателите си. Те са разкъсвани между инстинктивния си импулс да го посрещнат с обич и тягостното приемане на хилядите лишения и компромиси, които трябва да направят заради него. Чувството за собствена вина или упрека към партньора, който е допуснал грешката, могат да се проектират върху нищо не подозиращото дете. Когато към това се прибави и емоционалната неподготвеност за родителство, особено в съчетание с лошите битови условия за отглеждане на бебето, естествено е то да бъде закърмено не с обич, а с тревожност, потиснатост и агресивност.

Недопустимо е в днешното време на високоефективни и напълно безвредни противозачатъчни средства толкова много деца да се раждат нежелани. Случва се така, че дори и желано, детето може да се появи в момент, когато родителите му не са в състояние да му осигурят оптимални грижи и внимание. Години наред у нас се лансираше идеята за предимствата на ранното родителство. Поддържаха я главно акушер-гинеколозите, които постоянно изтъкваха биологичните предимства на това една жена да роди преди тридесет годишната си възраст.

Дори и днес, при това в най-реномирани АГ клиники в София, все още може да чуете колеги които продължават да етикетират родилките над тридесет като "възрастни първескини". Като оставим настрана стигматизиращия ефект на подобни коментари /които между другото са и много спорни/, струва си да проумеем, че родителството е не само биологична, но преди всичко социално-психологична роля. За да се справи успешно с нея всеки от нас трябва предварително да е постигнал няколко важни неща в живота си.

• Първото сред тях е да е финансово и социално самостоятелен, да е способен сам да се грижи за себе си. Човек, което не може да се издържа, много трудно би бил добър родител, колкото и да е огромно желанието му за това.
• Второто условие е свързано с изграждането на стабилна емоционална среда, в която се очаква да се появи детето. Двойка, която все още не е наясно с отношенията си не би следвало да приема предизвикателството на родителството.
• Третото условие засяга възможността човек да посвети една значителна част от времето си за неотменимите грижи, които изисква детето. Това предполага професионалното развитие и кариерата така да се планират и съгласуват между родителите, че при всички положения детето да не бъде лишавано от вниманието им. В много западноевропейски страни жената напълно преустановява трудовата си активност когато стане майка, като основната финансова отговорност за съществуването на семейството се поема от мъжа.

 Съществуват и други модели на трудова ангажираност, при които майката може да продължи професионалното си развитие след няколко годишен период на прекъсване поради грижа за малките си деца. Много често в тези случаи се предпочита трудова ангажираност на жената да е с ограничено работно време, което не лишава майката от възможността да се грижи пълноценно за децата си. У нас като че ли все още доминира социалистическият модел на родилство, в който децата се отглеждат "между другото". Той обаче става все по-неадекватен поради явното абдикиране на държавата и "обществото" от ролите им на фактор в отглеждането на новото поколение. Единственото, което все още крепи този модел е мобилизирането на пенсионираните баби и дядовци. Този вариант обаче е миниран с много други проблеми, които могат да усложнят излишно живота на т.н. нуклеарно семейство.

Изправени сме очевидно пред предизвикателството да направим така, че професионалното ни и личностно развитие да не става за сметка на емоционалния дефицит, който ще трябва да понесат децата ни. Ако искаме те да израснат като пълноценни хора, способни да обичат и себе си и другите, за нищо на света не трябва да ги лишаваме от нашата обич.