Всичко започна като най-обикновена варицела - кошмарът продължи два месеца

В хода на дискусията за приемането на ваксините против варицела и менингит в задължителния календар, публикуваме FB пост на Валентина Вълчева, която разказва за два кошмарни месеца, прекарани в борба за живот. И всичко това е от една "невинна варицела". Предлагаме ви внимателно да прочетете и да прецените. Всеки има право на това.

"Гледам, тече дебат дали ваксините против варицела и менингит да влязат в задължителния календар. И хем ми идва да се изсмея, хем да се разплача.
Нека ви разкажа как прекарах един ден от живота си!

По-конкретно за 26 февруари 2024 г.

Най-дългият ден не в годината, а в живота ми. Денят, в който линейката откара големия ми син и мен от Видин до София. Денят, в който, докато следях на телефона трасето на прохода "Петрохан", чудейки се кога, по дяволите, ще стигнем до проклетата София, той ми повтаряше от носилката „Мамо, аз май съм по-добре, нали…“, докато аз виждах как гасне, а половината му тяло беше посиняло от изяждащата го бактериална инфекция.
Денят, в който имах чувството, че времето тече назад.

А всичко започна като най-обикновена варицела.

Нали знаете? Оная тъпа шарка, дето всеки я е карал в някакъв момент, но все някак минава. И аз я карах в V клас, имам поне два белега и още помня каква гадост беше. Понякога е малко гадно, ама минава.
Е, добре дошли в ада – понякога не минава! И нямате представа дали вие или детето ви няма да изтегли късата клечка, след която тъпата шарка ще се превърне в сепсис, който буквално изяжда тялото.
При сина ми не мина. При синът ми отвори портите на ада. В рамките на седмица разви бактериална инфекция, а после – сепсис. Знаете ли какво е сепсис? Това е отрова. В рамките на двайсет и четири часа половината му тяло се поду и посиня. На практика умираше. Нещо го изяждаше отвътре.

И тогава някак извадихме късмет!

Някой в МБАЛ "Света Петка" АД, гр. Видин разбра какво става, обади се на когото трябва, потърси помощ, за което ще съм благодарна и от оня свят, ако съществува. А може просто наистина да е било късмет, не знам. Знам само, че на 25 февруари (неделя) постъпихме в детското отделение, а на 26-и вече пътувахме към София със сирени и всички екстри. Беше студено. Ужасно студено! А детето ми изгаряше и ме уверяваше, че няма проблем, „топло е, бе, мамо“. Беше сюрреалистично. Все още не го приемам като реално случило се и едва ли някога ще мога.
Мога по секунди да предам тези няколко дни, но няма. Ще си ги отнеса ей така, защото са си мои и не мисля, че някой има право на тях. Детето ми трябва да ги забрави, а другите нямат право на тях.

Операция по спешност

И така, накратко – операция по спешност, буквално минути след пристигането ни в УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов". Операция, в която буквално половината тяло на детето ми трябваше да бъде отворено и изстъргано от заразата. Никога няма да мога адекватно да благодаря на д-р Николай Патоков, който оперира, нито на екипа. Никога няма да забравя как при приемането и прегледите, след всички снимки и консултации чух по време на консултацията по телефона някой отсреща да казва: „Това дете е МНОГО ТЕЖКО!!!...“ Тогава може би умрях вместо него. И пак някак вярвах, че има надежда. Това е „Пирогов“, мамка му! Ако там не могат да правят чудеса, то къде?!...
Избрах да вярвам на тези хора. Не познавах никого от тях, но избрах да им вярвам, както не съм вярвал на никого другиго. Избрах да вярвам толкова силно, че в момента, в който д-р Патоков се появи потънал в пот пред мен посред нощ и ми каза „Детето е с опасност за живота, но не е безнадеждно!“, някак си бях сигурна, че ще оцелее. Защото ИСКАХ да съм сигурна. Защото исках да вярвам, че когато правиш всичко възможно, нещата се случват. (Знам, че твърде често не се случват – не съм тъпа!)
Шест дни в реанимация, през които всяка сутрин се събуждах с мисълта, че не знаех, детето ми оцеляло ли е и тази нощ. Оцеля! Последва един месец в Детска хирургия - Пирогов, чийто екип завинаги ще остане част от семейството – д-р Едмонд Рангелов, д-р Стефан Стоилов, д-р Радостин Радушев (Д-р Радушев, не знам защо Коко и досега настоява, че трябва да се казвате Георги! Помислете върху това!), д-р Георги Иванов, д-р Вилиана Нансенова, д-р Деница Кофинова, медицинските сестри Десислава Милчева, Ваня Кирилова и всички техни колеги, чиито имена не помня, но помня по друг начин...
Помня и как доста по-късно една от сестрите ми каза: „През цялото време държахме връзка по телефона с линейката, питах ги как е детето и си мислех ИЗПУСКАМЕ ГО!!!“.
А после още един месец в Отделението по изгаряния и пластична хирургия за затваряне на раните и присаждане на кожа там, където такава вече липсваше, където проф. Мая Аргирова беше повече от човек и професионалист.

Напомням: всичко това – заради една варицела!

Оная, заради която влачите бебетата си на „варицела-партита“, че да я изкарали по-малки, че тогава било по-леко. Оная, заради която няма да ваксинирате децата си, щото Бил Гейтс щял да ви чипира и да ви открадне скъпоценното ДНК. Дано цената да си струва решенията ви! Онази, която можете да си спестите с една ваксина, ама нали сте се нагълтали с гугъл-истории за странични ефекти!
(За информация, аз не бях поставила ваксината, просто защото нямах представа, че вече я има и в България, пък било то и срещу заплащане.)
Изписаха ни от „Пирогов“ в началото на май.

Два месеца! Два месеца не е чак толкова много, нали? Зависи обаче как и къде ги карате.

Синът ми и досега не иска да си съблече тениската пред мен, защото крие белезите си. Къпе се в банята и излиза облечен. Когато го накарам да я вдигне, за да погледна какво се случва, ми казва: „Не искам. Аз съм грозен!“, а аз започвам да му обяснявам защо белезите са секси и защо жените си падат по мъже с белези. Някой ден може да ми повярва. Не го лъжа. Жените си падат по мъже с белези от история. Но най-вече си падат по ЖИВИ мъже!!!
Та помислете пак по темата! Но помислете хубаво! А ако все пак решите, че ще пропуснете ваксината, да знаете, че съм на разположение за кръводарител. Просто за всеки случай!"