Метформин не намалява инсулиновата резистентност в тъканите при диабет тип 1

Резултатите от 26-седмично проучване разкриват, че метформинът не намалява инсулиновата резистентност на черния дроб, мускулите и мастната тъкан при пациенти с диабет тип 1A.

Инсулинова резистентност и диабет тип 1

Диабет тип 1 е автоимунно заболяване, при което имунната система атакува панкреаса и унищожава инсулинпроизвеждащите бета-клетки. В резултат нивото на кръвната захар се покачва значително, което налага провеждането на инсулинова терапия.

Много проучвания доказват, че инсулиновата резистентност (ИР) повишава риска от сърдечносъдови нарушения. Не става ясно обаче дали връзката между двете се дължи на ИР в мускулите и черния дроб. Ако тя бъде доказана, могат да се разработят нови, насочени терапии, които не само ще намалят инсулиновата резистентност, но и ще предпазят болните от сърдечносъдови проблеми.

Метформинът е евтин и безопасен медикамент, който се приема перорално и обикновено се предписва на пациенти с диабет тип 2 или като помощно средство в лечението на пациенти с диабет тип 1. Макар да се използва широко, начинът му на действие остава до голяма степен неразгадан от учените.

По-старо изследване разкрива, че лекарството променя глюкозния метаболизъм в мускулите и черния дроб. Освен това метформин засилва циркулацията на диференциращ растежен фактор-15 (GDF-15) – хормон, който потиска апетита и регулира теглото и нивото на глюкозата. Според множество проучвания медикаментът намалява значително риска от сърдечносъдови заболявания и смърт.

Към 2025-а няма нито един анализ, който да оценява директно ефекта от метформин върху инсулиновата резистентност при възрастни пациенти с диабет тип 1 с помощта на златния стандарт хиперинсулинемичен еугликемичен кламп.

Изчисляване ефекта от метформин върху инсулиновата резистентност при пациенти с диабет тип 1

В базовото проучване са включени 20 възрастни, които не страдат от диабет. Задачата на учените е да идентифицират биохимични и клинични особености, свързани с инсулиновата резистентност на мускулите и черния дроб.

Целта на проучването е да провери хипотезата, че добавянето на метформин към инсулиновата терапия би намалило чернодробната инсулинова резистентност при възрастни пациенти с диабет тип 1. Другият въпрос, на който екипът търси отговор, е дали лекарството може да подобри кардиометаболитните показатели, без да причинява странични ефекти.

Общият борй доброволци в изследването е 60 – 40 с диабет тип 1 и 20 напълно здрави. Участниците с диабет са на възраст от 20 до 55 години и са с C-пептид ниво на гладно под 0,3 nmol/L и HbA1c под 9.5 % (80 mmol/mol). Представителите на контролната група са на сходна възраст и със сходно общо здравословно състояние. И в двете групи няма пушачи или хора, които са приемали метформин през последните 30 дни.

След завършването на базовото проучване, пациентите с диабет тип 1 биват разпределени на случаен принцип в плацебо и метформин групите. И двете групи приемат таблетки, които изглеждат еднакво. Дозата е 500 mg в продължение на 7 дни, последвана от 1000 mg за още седем и накрая 1500 mg за оставащия период от 26-седмичното клинично изпитание.

Учените събират данни за начина на хранене, състоянието на ретината на участниците и съотношението албумин-креатинин в урината (ACR). Инсулиновата чувствителност на черния дроб и мастната тъкан се измерва съответно чрез ендогенно производство на глюкоза (EGP) и неестерифицирани мастни киселини (NEFA). Мускулната инсулинова чувствителност се оценява въз основа на данните за скоростта на инфузия на глюкозата. Изчисляват се също така зависимостта между мускулната инсулинова чувствителност и маркерите за сърдечносъдов риск, включително твърдост на артериите и липиден профил.

Метформин позволява да се намали дневната доза инсулин, но не намалява ИР в тъканите

Средната възраст на пациентите с диабет е 37,4 години, като 60% от тях са мъже. Всички участници са диагностицирани преди около 23 години. Индексът им на телесна маса е 26,3?kg/m2, HbA1c – 7,5, а общата дневна доза инсулин 0,6 единици /кг/ дневно.

Средната възраст на здравите участници от контролната група е приблизително 37 години, 60% от тях са мъже, индексът на телесна маса е 26,2 kg/m2, а HbA1c – 5,1.

Първоначално доброволците с диабет тип 1 са със значително по-висока инсулинова чувствителност в черния дроб, мастната тъкан и мускулите, в сравнение с контролната група. Те също така са с по-ускорено ендогенно производство на глюкоза (EGP) и по-високи нива на неестерифицирани мастни киселини (NEFA) във фазата с прием на по-ниски дози, съответно 0,08 mmol/L и 0,02 mmol/L. От резултатите става ясно, че е нарушена инсулин-медиираната супресия на чернодробното освобождаване на глюкоза и липолизата.

Базовите изчисления разкриват още високи серумни нива на sICAM-1 и фактора GDF15 при пациентите с диабет тип 1. Данните показват ниски стойности на пикочна киселина, фактора IGF-1 и триглицеридите, както и по-високи стойности на SHBG и HDL холестерола. Изследователите откриват доказателства за тясната връзка между мускулната инсулинова чувствителност и сърдечносъдовия риск, което означава, че инсулиновата чувствителност може да е основна причина за съдови нарушения при хората с диабет тип 1.

От четиридесетте участника 37 успяват да завършат 26-седмичния терапевтичен курс. Учените установяват, че метформин не повлиява сериозно ендогенното производство на глюкоза (EGP). Не се натъкват и на големи разлики в нивото на неестерифицираните мастни киселини (NEFA).

Медикаментът значително намалява общата дневна доза инсулин в сравнение с плацебо групата, без значение какви са възрастта, полът, базисните стойности на HbA1c и индексът на телесна маса. Изследователите не откриват разлика в нивото на HbA1c или гликемичния индекс и при двете групи за периода от 26 седмици. Метформинът не влияе на нивото на глюкагон на гладно и на глюкагоновата реакция на инсулин, но сериозно повишава циркулиращия фактор GDF15.

Метформинът е безопасен, но неефективен при намаляване инсулиновата резистентност в тъканите

Заключението на екипа гласи, че медикаментът се понася добре от доброволците и не причинява тежки странични ефекти. Въпреки че не влияе на директно измерената ИР, той позволява да се намали дневната доза инсулин.

Настоящото проучване има своите ограничения – малък брой доброволци, слабо етническо разнообразие и изключване на пациенти с по-високи стойности на HbA1c.