Най-страшно е да се разболееш по празниците в голям български град

Не, това не е определен град, това е всеки град. И не е само по празниците. Но в едно Иво Илиев не греши - страшно е. Публикуваме поста от 14.03.2025 г. без редакторска намеса.

"Най-страшно е да се разболееш по празниците в голям български град. Страх ме е да си помисля какво е в малките градове...

Страшно е! Много! Особено ако си едно 17-килограмово малко дете и на първия от три почивни дни то е с 40 градуса, които не могат да се смъкнат с абсолютно нищо в домашни условия. Три дни с пулс 150 и 40 градуса - три дни от спешното те връщат у дома без да назначат каквито и да е изследвания. А... пневмонията в дробовете на това дете расте без лекарите да подозират. Детето се обезводнява и влошава с всеки следващ час. Специалистите са в почивка. Пред спешните кабинети е фраш от хора, но капацитета е нищожен. Почивни дни са... Чувстваш се като болен африканец в Африканско село, ама без хуманитарната помощ...

Излиза ядосана жена в престилка и изкрещява "Тея линейки за такси ги ползвате!". Родителите се опитват да обяснят, че бебето им се бори за оцеляване, защото има порок на сърцето и е много болно докато тя ги хока. Едва не го изтърваха...
В един момент по празниците дори обикновената настинка се превръща в борба за оцеляване.

Защото няма кой да ти постави правилната диагноза.

Няма кой да ти назначи изследвания.

След 3 прегледа в спешното с грешни диагнози и за капак - сбъркани кръвни изследвания - те изпращат у дома... Така нещата се влошават толкова, че накрая с детето ти се озоваваш в 10-квадрата стая с решетки, която делиш с още 2-3 възрастни и 2-3 деца. Ако искаш да си сам и да има легло и за теб - трябва да питаш къде да си платиш. Макар вече да си си платил много повече от пари.

Но това не е важно. Изобщо!
В този момент не ти пука за какво плащаш постоянно вдиганите осигуровки, защо 4-ма различни лекари в спешното преглеждат детето и бъркат диагнозата, защо в лабораторията бъркат десетична запетая, което е фатално... защо не назначават нужните изследвания... съвсем пък не ти пука защо стаята е като затвор и отношението е като към престъпници.
В този момент се молиш (не се надяваш, не очакваш и определено не си сигурен) детето ти да не се е усложнило сериозно заради цялото мотаене и грешни диагнози... а то се е усложнило... много... защото... са празници ????
Минават скапаните почивни празнични дни и от ранни зори водиш детето на специалист. Той вече е на работа! Спешно трябва детето да се хоспитализира и да му се направи снимка - ти казва специалистът и се учудва "Защо не го заведохте по празниците да го прегледат??"... а ти си го водил цели 3 пъти...

Отново си пред спешното... Молиш се НЕ да има човешко отношение, НЕ да има човешки условия - а да има кой да го лекува компетентно. Всъщност в този момент се молиш просто да има кой да го прегледа и да постави правилната диагноза.
Вземаш нещата в свои ръце - плащаш за изследвания, които явно никой няма да ти назначи - и хоп! Диагнозата лъсва! Закъсняла... Карат ти се от същото място, от което 3 пъти са те отпращали с думите: "защо толкова късно идвате" - а ти вече също им крещиш, че вече три пъти си си тръгвал от там с грешна диагноза и съответно неадекватно предписано лечение. Диагнозата не е базирана на изследвания - такива не са назначени. Назначаваш си ги сам, плащаш си ги и... оказва се, че си закъснял... Ами ако не се сетиш да си ги назначиш? Ами ако се довериш на диагнозите, с които са те пратили? Ако започнеш грешно предписаното лечение за грешната диагноза? Няма как - детето вече 4-ти ден е с пулс 150 и 40г. температура, която не се влияе от абсолютно нищо. А и вече тази игра си я играл с другите си деца - пак на същото място, пак с грешните диагнози.
Така се озоваваш в стаята с решетките, в която 8 дни никой не влиза да измете пода. По стените край леглото има засъхнало повръщано, петна кръв и храна. Децата вътре наслагват болести едно от друго - няма как. Възрастните с тях си донасят необходимото да си почистват стаята и банята, защото иначе няма кой.
Виждаш едни бледи мъници с опулени от страх очи, свили увита в лепенки ръчички - наплашени до смърт от някой с престилка, който е напсувал емпатията и човещината си, мрази професията, мрази и тези мъници - и с ярост влиза изведнъж в стаята-затвор и им крясва:
- Хайде вече да сменяме абоката!
..и допълва:
- О-о-о! Я спри да ми ревеш! Спри да ми бъдеш глезотия! Айде по-бързичко!

Хваща им малката ръчичка и мълчаливо и садистично боде отново и отново... и сумти, че не успява... докато детето плаче и крещи. Накрая казва на мъника безчувствено и нервно - "Видя ли, бе... За какво рева толкова! Айде заминавай!".
"Човек" за "пример"... Виждали сме тези одосадени хора как са и некомпетентни, и арогантни, и нечовечни - всичко, което знаем, че тяхната професия НЕ Е и НЕ бива да е. Но те са точно там - където тази професия се упражнява. Защото очакват, че ще си мълчим за тях от някакъв страх. Решили са, че сме абсолютно зависими от тяхната милост. Точно толкова нечовечни са... а ние се опитваме да ги оправдаем и разберем... "Под стрес са", "много им се събира", "напрегнато е при тях" - така е, факт!
Но... Трябва ли да мразиш децата, когато работиш в детска болница? Те виновни ли са, че са ужасно болни? Виновни ли са, че чувстват страх, че са ужасени? Че те и родителите им са ужасно притеснени? Толкова ли ни е трудно да им дадем една усмивка по дяволите? Да им кажем една добра дума?

До там ли сме се докарали!?!

Не се надяваш, не очакваш и определено не си сигурен - молиш се да не бъдеш заложник на здравните пътеки и законови врътки дори още ден... Парадоксално! Но имаш причините...
Спомняш си вратата на спешното. Цялата окичена в бележки, които ти казват "Ако детето ти е болно от повечето неща, от които може да е болно - не си за тук, махай се". Чудиш се пред детски спешен кабинет ли си, или пред гише на НАП, където здравето на децата не е тема...
Докато си в болничен престой виждаш как едни обезводнени деца се оставят обезводнени и в един момент от силните препарати получават уртикарии и алергизират сериозно - нова възможност да поостанат. В стаята от 10 квадрата идват други болни и разменят болести с другите в стаята - още възможности.
В един момент за твоето дете се предписва лечение, за което е нужно да се направят изследвания, да се проследят показатели и да се проведат тестове - защото иначе има опасност от тежък алергичен шок. Не се надяваш, не очакваш и определено не си сигурен дали детето ти няма да се задуши в ръцете ти от алергична реакция - молиш се. Защото назначението без превенция е факт.

Така... детето ти спира да диша. Тялото му става алено от уртикарията. За секунди по лицето му се пукат кръвоносни съдчета, очите му са ужасяващо изскочили и червени. Бори се за въздух в ръцете ти. Прави тежка алергична реакция - без да страда от алергии. Просто, защото не е оводнявано и лечението в този момент е неправилно.
- Аз не лекувам детето ви за алергии, аз го лекувам за пневмония - ти казва с равен безушен тон лекаря минути след като детето ти е започнало отново да може да диша...
Същият лекар използва силната алергична реакция като диагноза за удължаване на затворническия престой. "Но... това са деца..." казваш си ти, защото си в България, а тук възрастните говорят за себе си: "майната ми на мен, важни са децата!".

Детето ти неусетно става от затворник - заложник

Оказва се, че трябва да му направиш изследвания отвън, да потърсиш специалисти отвън  - не заради съмнения, а защото без да направиш скандал - вътре нямат амбицията да те информират за изследвания, образна диагностика и пр. Нямат амбицията да го лекуват за друго - освен това, което е по пътеката.
Накрая те изписват с епикриза, която звучи като вълнуващ роман и без да получиш втората (от общо две) рентгенова снимка и вторите (от общо две) кръвни изследвания. Успяваш да си ги набавиш все пак във всеобщото нехайство.
Преди да излезеш - има нови 3 празнични дни. Детето ти наскоро е спряло да диша и е направило тежка алергична реакция - трябва да е под постянно лекарско наблюдение - нали заради това си в тази болница, а не у дома!
...но почти 24 часа НИКОЙ не идва на визитация да посети никой в стаята!

Това се случва в голям български град. Ужасяващо е какво се случва в по-малките.

Страхотно е, че събираме капачки и осигуряваме линейки - дано хората в тези линейки са Човеци и добри, некорумпирани специалист! Защото това е въпрос на личен морал - то не се купува!
Страхотно е, че ще осигурим безплатни лекарства на децата от 0 до 7г.! Дано хората, които ги предписват са Човеци и добри, некорумпирани специалист! Защото това е въпрос на личен морал - то не се купува!
Децата обезателно имат нужда от чисти, добре оборудвани и ремонтирани, климатизирани болнични стаи с легло за родителя им, който трябва да ги придружи. Но повече имат нужда да знаят, че "Чичо Доктор" не е злодеят, който се вълнува повече от пътеките и наместването на документите - отколкото за здравето и живота на тези деца.
Тези деца още ДНЕС трябва да повярват, че лекарската професия е благородна професия - ние учим нашите деца на точно това, но дали успяваме?! Защото, когато самите професионалисти им демонстрират друго - ние няма как да го оборим и се оказва, че ги лъжем.

Лъжем и себе си... Докога?

Утре тези деца ще пораснат с някакво мнение за лекарската професия, което им е демонстрирано от самите лекари - и част от тези праснали деца ще правят здравни закони и реформи. И тях ли ще наплашим с очакване да си замълчат? Те са доста различни от старите поколения. Най-много да им дадем повод да действат и говорят още повече. Най-много да обезлюдим тази държава още повече.
Когато напуснеш болницата с детето си - не е нормално да се молиш никога повече да не се разболява. Защото това няма как да стане!
То ЩЕ се разболява! То ЩЕ има нужда не от затвор с надзиратели, а от болнично завдение с компетентни медици.
Нормално е, като един отговорен данъкоплатец и гражданин - да изискваш от своята държава да се осигури качествено здравеопазване. Или да си замълчиш - да мълчиш години наред - и после всички да си играете на хазарт с живота и здравето на децата.

За финал ще кажа нещо, което ми каза един страхотен професионалист и добър приятел-медик:
Когато на човек му липсва интелигентност - не си дава сметка как се отнася с другия, който стои срещу него. Подценява докъде може да стигне другия, когато става дума за здраве и живот - особено на детето му. Доброто отношение към другия, към професията - изисква да имаш интелигентност. Не да си умен, не да си учил някакви неща - а да си си дал сметка за последствията. Което могат да правят само интелигентните хора."