Скандалът с домовете за възрастни: Истината, която никой не иска да чуе

В последната седмица новините са изпълнени с разкрития за ужасяващите условия в домовете за възрастни хора, наричани стаи за гости, хосписи или апартаменти за гости, според удобството на собствениците. Първоначалният шок от кадрите бързо се замени от безразличие. Обществото вече приема всяка нова новина със стоическа търпимост – злото е станало банално и предсказуемо.

Блестящият бизнес, който се срина за нощ

Собствениците на тези заведения до вчера управляваха "успешен бизнес" и вероятно са били пример за завист сред приятелите си. Днес полицията ги преследва, пишат обяснения и търсят адвокати.

Искате ли да разберете къде ще е следващият скандал? Следете обявите за недвижими имоти. Когато видите предложение за склад или изоставена сграда, "подходяща за хоспис или дом за възрастни" – там ще е следващата бомба.

Истината е, че това може да бъде печеливш бизнес, но само ако го правите както трябва. А правилният начин е скъп и уморителен. Трябва да наемете истински медицински персонал, да поддържате безупречна хигиена, да осигурите качествена храна и достойни условия. Трябва да сте готови да застанете с открито лице за всеки въпрос.

Не, възрастните не са ангели. Те имат своите пороци – алкохол, хазарт, нехигиеничен начин на живот, можете да изброите още какво ли не. Вие поемате отговорност.

Но защо да се мъчите, когато може по-лесно? Събирате старците в големи сгради, организирате режим, който не допуска външни посетители (но и никой не може да излезе), хвърляте им по филия с чиния с някаква манджа и спокойно прибирате парите. А покрай основните такси се отварят и други възможности – злоупотреби с пенсии, лекарства, недвижими имоти, гласуването по време на избори. Първите няколко пъти може да се притеснявате, но после вече плувате в познати води.

» Възрастен мъж от дом във Варна: Цял живот съм работил в Института за пшеницата, а тук се моля за филия хляб

Семействата: Удобното неведение

Другата страна на монетата са децата и роднините на настанените хора. Медиите ги показват като страдащи и съпричастни, но възниква неудобният въпрос: къде бяхте дотогава?

Как е възможно да не видите близкия си месеци наред, а да разчитате само на чужди уверения, че "всичко е наред"? В профила на дома в Ягода негативните коментари съществуват от години - точно такива, каквито сега виждаме в новините. Никой ли не ги е забелязал? Никой ли не е решил да подаде сигнал?

Домът е бил пълен въпреки лошата си репутация, която изведнъж "излезе наяве", макар че досега е била публична тайна.

България има традиция на семейна грижа за възрастните, но палиативната помощ е мъчителен процес. Струва скъпо, изисква специална апаратура и умения, ежедневна отдаденост, която продължава дълго. Обикновено смъртта е единственият край. В такава ситуация не е ли по-удобно да прехвърлите отговорността на някой друг, да се доверите на първата реклама и после да не питате нищо – за да не ви кажат нещо, което не искате да чуете?

Истината за останалите домове

Това не са единствените домове с брутални нарушения. В цяла България оперират десетки подобни бизнес начинания – някои по-лоши, други малко по-добри. Проблемът е, че няма реален стандарт, няма кой да го провери и изиска спазването му. И да има, всеки може да твърди всичко. Разпоредбите са затворена врата насред полето.

Има пациенти със заболявания, които изискват специална грижа, различна от тази за обикновените възрастни хора. За тяхно добро трябва да се създаде безопасна среда, която да не застрашава останалите. Тя струва скъпо, но всеки компромис с това – унищожава всички останали живущи.

»Грижа за възрастен с деменция

Ако медиите влязат в частни домове, много вероятно е да заварят още по-лоши условия. Но там вече проблемът не е в алчността, а в невъзможността. Не се учудвайте, ако откриете, че понякога улицата е по-топла и уютна от мазето без прозорци, в което са ви вкарали най-близките хора. Виждате го всеки ден, нали?

Защо нищо няма да се промени

Живеем в България, където злото е планирано и банално. То се повтаря на определени интервали, свикнахме да се ужасяваме, да се учудваме и да се надяваме, че няма да се случи на нас. Поне не точно сега.
Но животът има своите завои. От независими възрастни с активен начин на живот се превръщаме в зависими хора, приковани на легло. Тогава много неща изглеждат различно. Тогава разбираме, че проблемът не е в отделните домове или семейства – проблемът е в системата, която позволява това да се случва отново и отново. А докато си мислим, че нас няма да ни се случи, някой друг прави планове как да печели от нашата бъдеща безпомощност, в тих сговор с най-близките ни.

Вероятно и ще успее, ако продължаваме да подкрепяме с алчност, глупост и наивност системата, която създава банално ежедневно зло.