Доц. Милена Миланова: Глупаво е усилията ни да отиват за решаване на административни въпроси, а не за по-добра грижа за болните
Тя е невролог. Има сериозна клинична практика в сферата на спешната неврология, мозъчно-съдовите заболявания, миастения гравис. Специалист е още по анестезиология и интензивно лечение и медицина на съня. Тя е доц. Милена Миланова, началник на Клиниката за интензивно лечение на нервни болести в Многопрофилната болница за активно лечение по неврология и психиатрия „Свети Наум“. Посветена на пациентите и търсеща отговори на множество въпроси. Научните й интереси са свързани с интензивното лечение на нервните болести, с възпалителните заболявания на централната нервна система, медицината на съня и съдовата неврология.
И между научната работа и битката за живота на хора в тежко състояние доц. Миланов се налага да води чести битки със системата. В името на болните. Затова вероятно определя като глупост усилията на лекарите да бъдат насочени повече към разрешаването на административни въпроси отколкото към по-добрата грижа за хората в тежко състояние.
Ограниченията, налагани по отношение на интензивното лечение, създават за пореден път проблеми. За жалост е така всяка година. И тази се налага да бъдат писани писма, защото са отказани клинични процедури 3 и 4, свързани с реанимационната дейност. А това рефлектира върху нуждаещите се.
Първи реагираха от Фондация „Миастения гравис“ и се обърнаха към министъра на здравеопазването, управителя на НЗОК и към изпълнителния директор на Агенция „Медицински надзор“.
Председателката на Фондацията Ирена Нешовска търси съдействие за хората, страдащи от рядкото заболяване. Тя напомня на здравните власти, че в болница „Свети Наум“ се намира единственият в страната експертен център за хората с миастения гравис и той работи вече 13 години. Точно тук, пише в писмото, биват спасявани миастениците в тежко състояние, а това е възможно тъй като лекарите имат сериозен опит и знания за заболяването. Важно е, защото не са много специалистите по миастения гравис.
„Обръщаме се към Вас за помощ! Специалистите не могат да помагат на тежките случаи, лишени от клинични процедури 3 и 4, а това ще доведе до риск за здравето на миастениците“, пише още в писмото на Фондацията.
С доц. Милена Миланова разговаряме както за конкретния проблем, така и за общия – състоянието на здравната система. Докато я слушам, разбирам колко е трудно да балансираш между спасяването на човешки живот и битката със системата. Вероятно затова голяма част от българските лекари са уморени и почти не вярват, че здравеопазването у нас ще се промени. И всъщност доц. Миланова дава отговор на въпроса защо промяна няма. Защото липсват лидери и визионери.
Доц. Миланова, бихте ли обяснили какъв точно е проблемът?
Ние осъществяваме дейност по клинични пътеки и интензивно лечение на пациенти, които се нуждаят от подпомагане на дихателната функция или при тежки нарушения на гълтането не само при пациенти с миастения гравис, но и при други тежки неврологични заболявания, каквито са мозъчният инсулт, епилептичният статус, синдромът на Гилен-Баре. Дейност по интензивно лечение осъществяваме от 2010 г. и става все по-трудно да преодоляваме препятствията на системата по отношение на това, че за интензивно лечение се налагат известни ограничения. До момента имаме отговор от Столичната здравна каса, а очакваме отговор и решение от Надзорния съвет на НЗОК.
И какъв е отговорът на Столичната здравна каса?
Според мен тук има една формална грешка, която се дължи на факта, че когато става въпрос за интензивно лечение и реанимация в общия смисъл на думата има изискване за много голям брой специалисти по анестезиология и реанимация. В стандарта е упоменато изрично, че когато става дума за лечение на специфични заболявания, например, неврологични, кардиологични, педиатрични, тогава изискването е да има само един анестезиолог, а останалите шест да бъдат по съответната специалност – невролози, кардиолози, педиатри и други. И ето го недоразумението, което е от години. Всяка година този проблем се дискутира наново поради факта, че институциите гледат формално. Невъзможно е да има 6-7 анестезиолози още по-малко за специализирано лечение. Когато на по-висша инстанция се разглежда даването на разрешение, то ние го получаваме. Разрешават по изключение упражняване на дейността.
Какви ще бъдат последици, ако не ви бъде разрешено да упражнявате реанимационна дейност – клинични процедури 3 и 4?
Ако не се случи, ще означава, че ние няма да може да се грижим за тежките пациенти. От друга страна натовареността ще бъде много по-голяма за всички останали, които имат тези процедури, а те и без това са в тежко състояние. Защото това е социалната функция на здравеопазването – тежките болни, които са полиморбидни, с много допълнителни заболявания. Те имат нужда от сериозни грижи, от изкуствено дишане, от много венозни вливания, от продължително хранене през сонда. Направих кратка равносметка. На година през нашата клиника минават 500 души, от които 200 имат нужда от подобна реанимация. Представете си как тези хора ще бъдат разпределени по други звена. Ще бъде от голяма тежест за тях.
Да разбирам ли, че почти всяка година водите тези битки?
Да, почти всяка година изпращаме тези писма. Досега винаги сме срещали разбиране и в столичната, и в Националната здравна каса. Но тези органи не са с постоянен състав. На всеки следващ трябва да се обяснява защо има необходимост от такава дейност и защо тя не изисква седем анестезиолога, тъй като в стандарта е посочено, че изисква един. Проблемът е системен. В системата съм повече от 30 години и се питам защо трябва да се моля на някой да върша това, което аз правя от три десетилетия. Безумно е.
Какво може да направите вие, лекарите, за да стане възможно системата да работи наистина, а в центъра й да бъдат както човекът, който има нужда, така и всички, полагащи грижи, за да оздравее?
Според мен първо трябва да бъдат решени въпросите със стандартите. Те са отхвърлени през 2016 г., но въпреки всичко се ползват. Стандартът изрично посочва, че когато клиниката или отделението са тясно специализирани имат нужда от един анестезиолог, а останалите трябва да са специалисти. Няма никакво основание работата ни да бъде прекъсвана. Ако някой си направи труда да погледне, ще види, че ние 12 години лекуваме и ще стигне до извода, че няма смисъл на 13-тата година някой да решава, че не може.
И знаете ли, може да е добре, защото може би ще си намерим по-лека работа и място, което ще изисква по-малко усилия, но смисълът не ми е ясен. Защо едно нещо, което работи повече от десет години, трябва да бъде възпирано, а в същото време се допускат други неща – амбулаторни болни, гледани в болнични условия и за които НЗОК заплаща. Ние се борим за тежко болните, а леките никой не ги контролира и не ги възпрепятства, а това е изключително несправедливо – и за пациентите, и за нас лекарите.
Има ли шанс най-накрая в България да има нормална здравна система, доц. Миланова?
Приключвам скоро пътя си в здравеопазването и се надявам да доживея този момент. Но не ми се струва, че вървим в правилна посока, защото не виждам никаква положителна динамика в общественото здравеопазване. Може би една от причините се крие в това, че Касата е държавна структура, единствена е, конкуренция липсва. Това, което виждаме в последно време, са вътрешнополитически скандали. Те нямат отношение към здравеопазването, а отклоняват вниманието от по-съществените неща. Всеки се захваща със здравеопазването, когато трябва да каже, че прави нещо. В годините, в които аз работя, практически нищо не е направено. Едни формални клинични пътеки без никаква промяна, формални електронни системи, дублирани на хартия и пак без промяна. Е, ще се надяваме на бъдещето, все нещо трябва да се случи, все пак функционира системата. Но не ми се вижда възможно, може би защото в медицината липсва генералният план.
Липсва визията, нали?
Да, няма визия. Има само времево движение от точка А до точка Б. Това, което видимо се прави е в доболничната помощ. По малко се увеличава заплащането, за да може тя да отнеме част от тежестта на болниците. Но това са малки стъпки. Много е централизирана системата на здравеопазването. Много са натоварени централните болници и то с тежко болни хора за сметка на периферните и това, което доболничната помощ трябва да вземе е около една трета от дейността. В момента сме на 15% и затова болниците са толкова натоварени. Изкривено е всичко някак.
Защо у нас всички говорят за реформа в здравеопазването и никой не я прави?
Според мен това е генерален извод за цялата ни държава. Не само за реформата в здравеопазването се отнася. Ако погледнете всички други области, навсякъде е така. Работи се на парче. Девизът на обществените институции е: „Тука е така!“, а не „Съединението прави силата“. Липсват визионери, хора с идеи, които могат да направят нещо, а като се появят, биват спъвани веднага. Защо? Не знам, може би е национална психология. Няма друго обяснение, защото виждате, че ако вземем дори идеята за Националната детска болница. В Румъния тя вече съществува, а румънците са хора като нас, нали? Скоро да сте чули нещо за нея?
Един план беше представен преди дни, нали знаете, че сме силни по плановете и работните групи, доц. Миланова?
Да. Това, което аз се опитвам да правя, а и всички в болницата ни е да създадем един малък оазис, който да функционира в името на една много малка група пациенти доколкото може. Но това не е решение на въпроса. Това са конкретни и индивидуални усилия. Нямаме друг избор освен да чакаме. И ми се струва твърде глупаво усилията ни да отиват в решаване на административни въпроси, а не в това да се грижим по-добре за болните.
Снимки: личен архив
Коментари към Доц. Милена Миланова: Глупаво е усилията ни да отиват за решаване на административни въпроси, а не за по-добра грижа за болните