Проф. Дроздстой Стоянов: В здравеопазването действа мафиотизирана система на икономически интереси

Експертът по психиатрия проф. Дроздстой Стоянов е част от работната група, изготвила Националната стратегия за психично здраве 2020-2030 г. Екипът си е свършил работата, но документът е все още някъде между министерствата. Въпросът е, кога ще бъде приет. Проф. Стоянов вярва, че и това ще се случи. Сред проблемите, които психиатърът посочи, са липсата на финансиране, което особено за психиатричната помощ е ужасяващо, стопяващите се специалисти, които искат да работят в тази област и хаосът по отношение на законите и правилата. Ще настъпи ли промяна и може ли Националната стратегия за психично здраве да бъде първата крачка към нея? Затова и по още актуални теми разговаряхме с проф. Дроздстой Стоянов, специалистът, който твърди, че хаосът в здравеопазването е резултат от настанилата се в него мафиотизирана система на икономически интереси.

Проф. Стоянов, притесни ли Ви показаното пред българската общественост в доклада на омбудсмана?

Трудно би могло да ме притесни при условие, че е част от моето професионално битие и аз съпреживявам всичко, написано и обобщено в този доклад всеки ден в продължение на години. А най-малко може да ме изненада. Това са добре известни факти и обстоятелства, които не само за пореден път алармират обществеността, но и насочват вниманието към определени кръгове от хора, взимащи решения, че е необходимо да бъдат предприети спешни мерки.
Възможно ли е Националната стратегия за психично здраве да реши проблема?
Когато подобен документ бъде подплатен с необходимата политическа воля за неговото реализиране на практика и подкрепен с бюджет, разбира се, че може да реши този дългосрочен проблем. Въпросът е стратегията да бъде написана съвестно, отговорно, многоизмерно, експертно, изчерпателно и да е добре подплатена с политическа воля и гаранция за финансов ресурс.

Имам усещането, изхождайки от поведението на МЗ, а и не само неговото, че политическа воля липсва. Така ли е и според Вас!

Да, така е. Има отделни фактори, които периодично се самосезират или се оказват сезирани от медийния интерес и обществения натиск около инциденти – пожари, убийства, насилие, или когато ръководител на здравно заведение е имал смелостта да покани медиите да видят истинските условия. Около такива ситуации винаги има вид реакция, която е пожарогасителна и цели единствено да притъпи обществения интерес към проблема. Според мен назначаването на нашата работна група имаше подобна функция, за да може министърът на здравеопазването да посрещне атаките на хора от опозицията, които са били също толкова безразлични към психиатричната помощ, която в момента е удобен инструмент за политически манипулации в парламентарна зала. Искам да кажа, че това не са хора, движени от истински добра воля. Та именно, за да посрещне техните атаки, които са недобросъвестни и просто средство за манипулиране, здравният министър се нуждаеше от работната група.

Да, но работната група си е свършила работата, нали така, проф. Стоянов?

Да, ние работихме шест месеца и след това още малко извън сроковете, посочени в заповедта и сме представили един напълно изчерпателен документ, който може да бъде подложен на обществено обсъждане.

Какво е залегнало в основата на стратегията и какво би се случило, ако тя бъде реализирана?

В основата са множество общосекторни политики, които интегрират в себе си усилията както на МЗ, така и на министерствата на регионалното развитие и благоустройството, на социалната политика, на правосъдието и на общинските администрации. Така изброени всички те нямат особен смисъл за по-широката публика. За нея и за нуждаещите се от психиатрична помощ са от значение три или четири опорни точки. Едната е необходимостта психиатричната грижа да бъде подложена на обстоятелствена експертна оценка, в резултат на която определени служби, не по-малко от 5, да бъдат пребазирани в доста променен вид. Имам предвид главно психиатричните болници, които се намират извън населените места и предлагат грижа, която е архаична като форма на осъществяване, като инфраструктура, като комуникация с други здравни служби. В стратегията се предвижда още разкриването на нови диспансери там, където няма и което ще става на базата на предварителна експертна оценка на потребността от равномерно разпределена психиатричната помощ. В момента тя е регулирана и разпределена географски и демографски изключително непълноценно и нефункционално за нуждите на хората. Както пребазиранането, така и разкриването на нови и реорганизирането на съществуващите се движи от един и същ лайтмотив, който се изразява в първата опорна точка, за която говорих – преместване в общността или разкриване в общността на психиатрични услуги. Трудно мога да твърдя, че липсва, защото на документи има 20 отделения в болниците по психиатрия, има четири университетски клиники, има кабинети в поликлиниките, но тази мрежа не работи ефективно и тя не е наистина съдържателна и интегрирана в общата медицинска услуга и изобщо в политиката на здравеопазването. Явява се като някакъв придатък, който е дълбоко нежелан за здравните мениджъри. Причината е, че механизмът на финансиране е губещ при това до степен, та разкриването на такива структури става несистемно, спорадично, случайно, а издръжката им се оставя на благоволението на конкретния мениджър. Да, има услуги в общността, но те са малко, разпокъсани, не са интегрирани в здравната услуга, защото механизмът за тяхното управление, дългосрочна грижа и финансиране са фундаментално откъснати от здравеопазването. И тук е втората опорна точка, свързана е с думата интеграция, но не в общността, а във финансовите рамки на здравеопазването. Начинът, по който в момента се финансира психиатричната помощ е ужасяващ. Твърде разнороден, некоординиран и се свежда до три методики. Едната е приложима към университетските клиники и отделенията в МБАЛ, другата към държавните болници, а третата към диспансерите и тя представлява хибрид между първото и второто плюс съучастие на общински бюджет. Това не може да продължава. Трябва да има ясен, стандартен, унифициран механизъм и той да бъде обвързан с националния здравноосигурителен модел. Така че ако първата точка е интегриране в общността на психиатричните услуги, то втората е обединен и стандартизиран механизъм на финансиране с останалите здравни услуги, който да важи за психиатрията, така че да има контрол на качеството на труда и добри възнаграждения, за да може да мотивираме млади хора да работят в сферата. Недостигът на персонал е критичен и това се дължи на факта, че няма как да се формират възнаграждения, пропорционални на усилията, които медиците полагат. Третата опорна точка е интегрирането със социалните услуги, което в момента липсва напълно, а е от огромно значение за пациента и затова да му бъде осигурена пълноценна рехабилитация и ресоциализация. Дейностите по програмите за дългосрочна грижа на МТСП са напълно отделени от медицинските. Случващото се там е тотално неизвестно за медицинските специалисти, а за предоставящите социални услуги е неизвестна картата за психиатричните услуги и нейните ресурси. Ключовата дума е интеграция.

Вие говорите за ред и правила. На фона на повсеместния хаос това ми изглежда твърде оптимистично и дано се случи. Докато Ви слушам обаче си мисля, че това, което виждат и четат в медиите хората, нямащи подобни проблеми, може да бъде представено така – ужасяващи условия и често крайно нечовешко отношение към хората с психични проблеми. Как могат да се решат тези проблеми и защо не са решавани?

Неоспорими феномени в системата са това и обяснението за тях е кратко и просто. Битовите условия са наследени от епохата на институционална грижа, което е средата и края на комунистическия режим. Никой не е намерил за нужно да инвестира, защото са губещи предприятия от икономическа гледна точка и затова битовите условия прогресивно са се влошавали до момента на публичен отзвук. Именно той доведе до освобождаването на бюджет, за който се спори дали е два или три милиона лева. И те наистина подобриха материалните условия, което нищо не решава. Това е мъртвец в целофан, защото да подобриш битовите условия в лудница, която е ситуирана край реката на 17 километра от населеното място и от най-близката болница е просто камуфлиране на проблема. Що се отнася до персонала, когато 30 години работите като добитък за никакви пари, е нормално да изпаднете до състоянието, което се нарича професионално изпепеляване. Не казвам, че това е добре. Затова е важно новото поколение от лекари и сестри. Не бива да допускаме младите да бъдат интоксикирани от ужасната работна атмосфера и от липсата на перспектива за лечението на пациентите.

Каква диагноза бихте поставили на българското здравеопазване?

Нито медицинска, нито психиатрична мога да сложа, защото това не е състояние, което търпи подобно метафорично описание. Мога да сложа само организационна диагноза.

И тя е?

Система, която е господствана от икономически интереси, вместо други. За контраст да кажа какво се случва в системата на образованието и науката. И там има комерсиални интереси, но като цяло сектора е в здравословно състояние и за него няма чак толкова крайни коментари сякаш. Причината е, че освен комерсиална, системата на висшето образование е добре регулирана. Хората и там гонят своите икономически интереси, но благодарение на една относително ясна и консолидирана регулация чрез два-три нормативни акта и няколко наредби и правилници, които ги допълват, ситуацията е по-различна. Има прозрачни механизми, които често биват нарушавани, но това е част от човешката природа. Ако погледнете нормативната уредба на МЗ, ще видите, че тя е един хаос. Например, наредбата за специализацията на лекарите беше променена четири пъти за една година. Нормативните актове и наредби, с които тя е свързана индиректно, са или твърде остарели, или се променят през два месеца. Преди година се заговори за стандарти по специалностите. Погледнете колко са публикувани на сайта на здравното министерство. Същото се отнася и за ръководството за добра медицинска практика. Фундаментални документи, за да бъде регулирана специалността. От подобен характер са документите за оценка на качеството, които минават през Агенцията за акредитация и оценяване във висшето образование. Това е система за контрол, основана на сравнително обективни критерии. Няма такова нещо, обаче. Без стандартите не могат да бъдат акредитирани лечебни заведения, без акредитирани лечебни заведения не може да се създават кадри. Какво правим? Зная, че тези стандарти са готови. Има няколко специалности само, които са върнати за преработване. Но ако става дума за четири върнати, защо останалите 40 не са публикувани? Връщам се към казаното в началото. Говорим за една мафиотизирана система на икономически интереси, защото ако не беше такава, тя щеше да създаде една добре консолидирана нормативна база. В рамките на два-три закона и няколко нормативни акта, които са добре синхронизирани и които се променят на 6-7 години. И хората ще знаят какво се случва. Вместо това цари пълно информационно затъмнение, пълна анархия от страна на административната регулация и пълна липса на прозрачност, което създава предпоставки за злоупотреби. Значи на някого е нужно да има подобен безпорядък, за да може да прави злоупотреби.

Вероятно сте прав, професоре, но не мислите ли, че е възможно да става дума и за некомпетентност?

Мога да твърдя, че има крещяща некомпетентност. Подобна може да откриете и в други ведомства. Ако те обаче се подчиняват на разумна работна рамка, имам предвид административна и правна регулация, не се иска кой знае какво, за да си изпълняваш задачите. МОН например се вслушва в експертите си и прави това, което те му предлагат. Може би между 50% и 70% от предложенията им биват приемани. А в МЗ не е така. Те имат множество експерти, но правят това, което решат, а нямат ресурса, защото работещите там чиновници са брутално некомпетентни. Въпросът е докъде си готов да признаеш своята некомпетентност или ти е удобно да се криеш зад някакви експерти, за да продължаваш чрез некомпетентност своите корупционни практики.

Дисертацията за Вашата професура е „Синдромът на професионалното изпепеляване“. Какво бихте казал за българското национално изпепеляване, което е в ход повече от десетилетие?

Едва ли мога да го определя точно така и едва ли е само българско. Ако ме питате на народопсихологично ниво, аз ще ви отговоря на културно-психологично ниво. Според мен хората в цяла Европа независимо от контрастите в икономическите възможности преживяха криза на идентичността през последните две десетилетия. Изпаднаха в състояние на емоционален амок. От определени сили на неолибералния глобализъм бяха изтръгнати националното самосъзнание на хората, националните им каузи, историко-културални и етнорелигиозни корени, които осмислят собствената им идентичност така, че те да могат да бъдат претопени в безличен свят, който е на ниво субектни задължения. Това е глобален капан, в който нациите са вкарани, за да могат да бъдат превърнати в длъжници. На банки, на корпорации или на МВФ като България.

Какво най-много липсва на българското общество днес, проф. Стоянов?

Ясна, дългосрочна перспектива за реализация на мисията както на отделните съсловни и обществени групи, така и на нацията като цяло.

А има ли нещо, което може да ни обедини?

Разбира се, националните каузи и просперитетът на обществото като цяло. За целта трябва да забравим различията между класите и партиите и да се обединим. Нещо, което няма да бъде допуснато.

Вярвате ли, че най-накрая в здравното министерство ще си свършат работата и Националната стратегия ще стане факт

Ако не вярвах, нямаше да положа всички безвъзмездни усилия по нейното изработване.