Любопитна теория предполага, че забравянето всъщност е форма на учене

През целия си живот създаваме безброй спомени, но много от тях забравяме. Защо? Противно на общото предположение, че спомените просто избледняват с времето, учени вярват, че забравянето не е нещо лошо, а представлява форма на учене.

Изследователите зад новата теория, представена в международното списание „Nature Reviews Neuroscience“, предполагат, че промените в способността ни за достъп до специфични спомени се основават на взаимоотношенията с околната среда. Вместо да е грешка, забравянето може да е функционална характеристика на мозъка, позволяваща му да взаимодейства динамично с околната среда.

Възможно ли е забравянето да ни бъде от полза?

В променящ се свят като този, в който живеем ние и много други организми, забравянето на някои спомени може да бъде от полза, тъй като е способно да доведе до по-гъвкаво поведение и по-добро взимане на решения. Ако спомените са придобити при обстоятелства, които не са напълно релевантни за текущата среда, забравянето им може да доведе до положителна промяна – подобряване на нашето благосъстояние.

Така че всъщност учените вярват, че хората се научаваме да забравяме някои спомени, докато запазваме други, които са по-важни.

Забравянето, разбира се, идва и с безвъзмездно загубена информация, но все повече изследвания показват, че поне в някои случаи този процес се дължи на променен достъп до спомените, отколкото на загуба на памет.

Новата теория е предложена от д-р Томас Райън, доцент в Училището по биохимия и имунология и Института по невронаука в Университета в Дъблин, Ирландия, и д-р Пол Франкланд, професор в Катедрата по психология в Университета в Торонто, Канада.

На какво се дължи процесът на забравяне?

„Спомените се съхраняват в определени клетъчни ансамбли, наречени паметови енграмни клетки, и успешното им извикване включва реактивирането на тези специфични клетки. Логичното продължение на това е, че забравянето възниква, когато паметовите енграмни клетки не могат да бъдат активирани отново*. Самите спомени все още са там, но ако конкретните ансамбли не могат да бъдат активирани, те няма как да бъдат извикани. Сякаш спомените се съхраняват в сейф, но не помните кода за отключване.“, коментира д-р Райън.

„Нашата теория предполага, че забравянето се дължи на ремоделиране на веригата, която превключва енграмните клетки от достъпно към недостъпно състояние. Тъй като скоростта на забравяне се влияе от условията на околната среда, ние предполагаме, че загубата на информация е форма на учене, която променя достъпа до паметта в съответствие с условията.

Според д-р Франкланд има множество начини, по които нашите мозъци забравят, но всички те действат, за да направят енграмата – физическото въплъщение на паметта – по-трудно достъпна.

Говорейки за случая на патологично забравяне при различни заболявания, д-р Райън и д-р Франкланд отбелязват: „Важното е, че ние вярваме, че това „естествено забравяне“ е обратимо при определени обстоятелства и че болестни състояния – като например при хора, живеещи с болестта на Алцхаймер – тези естествени механизми за забравяне липсват, което води до значително намалена достъпност на енграмните клетки и патологична загуба на памет.“

* Tomas J. Ryan and Paul W. Frankland. Forgetting as a form of adaptive engram cell plasticity. Nature Reviews Neuroscience. 2022.

Знаете ли защо забравяме