Да живееш въпреки всичко или историите на трима пациенти на хемодиализа

Те са на различна възраст и с различни професии. От Москва, Новосибирск и Коми. Една жена и двама мъже. Единственото, което ги обединява е хемодиализата, надеждата за трансплантация и волята да продължат да живеят пълноценно въпреки всичко.
Историите им, разказани от РИА "Новости", са поредното доказателство за силата на човешкия дух и за това как болестта не само преобръща света, но и провокира към нов и различен поглед към битието и смисъла на живота.

Не искам да мисля за себе си като за инвалид

Александър Щелков е от Новосибирск. Младият мъж е професионален треньор. Със спорт се занимава от дете. Започва с футбол, минава през борба и стига до силов трибой. До 26-та си година живее като всички останали. Млад мъж, доволен от живота, с амбиции за професионално развитие и приятелка. Както често се случва, нещастието идва изведнъж. Слухът му се влошава. Загубата на слуха е характерен симптом за синдрома на Алпорт, наследствено и рядко заболяване, водещо до бъбречна недостатъчност. В този момент обаче все още не е поставена точната диагноза. Състоянието на Александър се влошава. Кръвното налягане играе, вдига температура, повръща. Лекарите поставят различни диагнози – от хипертония през остра респираторна инфекция до хранително отравяне. В крайна сметка младият мъж стига до реанимацията. И там му поставят точната диагноза.
„Не знаех какво е това. Мислех си, ще е временно – месец-два. Ще ме лекуват, ще оздравея. Оказа се, че ще продължи цял живот. Инвалидност първа група и напълно зависим от апаратура“, разказва Александър Щелков и признава, че е изпаднал в депресия. Започнал да търси като мнозина в подобни случаи алтернативни терапии.
Минал през какво ли не, та до традиционна китайска медицина в Пекин. Всичко това имало временен ефект, било и много скъпо. Мъжът похарчил всичките си спестявания.
През цялото време той се бори сам. Майка му е починала от рак, баща му също е покойник. Особено тежко преживял факта, че любимото момиче, с което говорели вече за сватба, веднага след поставянето на диагнозата го напуска. „Оттегли се изведнъж, защото не искаше да усложнява живота си. Всички планове пропаднаха“, споделя Александър.
Преодолява емоционалните удари и самотата и три дни в седмицата в продължение на две и половина години е на хемодиализа. Прикован за апарата в продължение на няколко часа. След това продължава да прави това, което обича. Спортува, провежда онлайн обучение. Не спира с тренировките, защото както сам казва, физическата му форма е визитната му картичка. Хората се интересуват как изглежда треньорът им.
От Новосибирск заминава за Санкт Петербург, а след това и за Москва. Включен е в списъка на чакащите бъбрек. „Вярвам, че ще има донор, ще ми бъде трансплантиран бъбрек, че ще имам кариера и ще продължа да спортувам. Вярвам“, категоричен е мъжът, който не е готов да се примири и затова прави всичко, което зависи от него. „Не искам да мисля за себе си като за инвалид“. Затова тренира.
След като се разболява, Александър се променя. Вече гледа на нещата по друг начин. Разбира, че трупането на пари и събирането на вещи не са нито най-важното, нито най-необходимото, за да живее добре човек. „Малко дрехи и малко техника са достатъчни“, убеден е той. Най-важното обаче е, че сега, когато е част от над 42 000 души в Русия, които живеят на хемодиализа и се надяват на трансплантация, Александър Щелков казва, че станал е по-свободен.

Пътят може да бъде по-тежък от болестта

Тя живее в село Жешарт, Коми. Светлана Фисенко е на хемодиализа от три години. Три пъти в седмицата пътува до Сиктивкар, който се намира на 125 километра. На ден изминава общо 250 км. Няма директни автобуси, трябва да се прави няколко пъти смяна. Това отнема много време. Такситата са скъпи. Светлана и още двама души със същата диагноза се договарят с частници, които им взимат по 400 рубли на човек в едната посока. Това струва на жената почти десет хиляди рубли месечно. Компенсират пътуването, но парите са съобразени с автобусната тарифа. „Плащам 800 рубли, а ми връщат 542. На пръв поглед разликата не е много, но за година сумата е 40 000 рубли. С мен пътува млад мъж, който има две малки деца. И за него, и за мен това са много пари“, разказва Светлана Фисенко, за която единственият доход е пенсията.
„Преминах през 90-те години и се научих да живея според възможностите си“, мъдро заключава жената, но признава, че пътят е изтощителен. Мисли си, че ако имат организиран транспорт, ще си намерят шофьор и ще бъдат по-спокойни. Надява се.
Жената има наследствена поликистоза на бъбрека. Отдавна знае диагнозата си, но сериозните проблеми започнали, когато станала на 49 години. Издържала до 50 години, когато се пенсионирала. Тогава била с трета група инвалидност. Днес, когато бъбреците отказали окончателно, е вече в първа група. И тя живее с надеждата, че ще се намери донор. За съжаление се разболява от COVID-19, вече е излекувана, но продължава да се бори с последиците от инфекцията, а мечтите за трансплантация остават на заден план.

Ужас без край

Последната история е на мъж, който не иска името му да се знае, затова е представен с измислено име. Осип Савелев е от Симферопол и най-често си спомня 2014-а, когато болниците в Крим работят с резервни генератори, тъй като на полуострова няма електричество. Определя хемодиализата като реанимация на всеки два дни. Лошото е, че ако прекъснеш процеса за три-четири дни, си мъртъв. „Лошо време, война, революция няма значение, хемодиализата трябва да бъде направена“, казва Осип, който от 10 години е на диализа. В началото тя е перитонеална (осъществява се в къщи), а сега вече е на хемодиализа.
Осип е на 45 години. Проблемите с бъбреците му започнали, когато е на 19 години – високо кръвно, гадене, повръщане. Диагнозата – хронична бъбречна недостатъчност. „От 20-годишен съм с увреждане. Опитах се да водя обикновен живот. Завърших университет и сега работя като рехабилитационен терапевт и учител по физическо възпитание в училище за умствено изостанали деца. Има съпруга и син. Признава чистосърдечно, че ако няма семейство, е напълно възможно през ума му да мине мисълта за самоубийство. Защото болката, слабостта и безнадеждността са изтощителни, съсипват. Осип е категоричен, че в името на жена си и детето, той е длъжен да оцелее, да се справи, да живее.
Мъжът разказва, че никога няма да забрави първата си среща с хората на хемодиализа. „Лежах в нефрологичното отделение, което беше на третия етаж. Под нас беше отделението за хемодиализа. Видях зомбита. Страшно, черно, някои се придвижваха сами, други бяха в колички. Знаех, че някога ще бъда там. Страхувах се ужасно.“ В крайна сметка обаче действителността се оказва не толкова кошмарна. Вероятно защото, определените от него като зомби пациенти са били на стари апарати без водно охлаждане. Сега е различно, признава мъжът и въпреки това боли, неприятно е, но човек свиква с всичко. В неговия случай в името на любимите хора.
И Осип мечтае за бъбречна трансплантация, но не вярва, че редът му ще дойде, макар че е в списъка на чакащите в Москва.