За мъжете, избрали да бъдат медицински сестри и детегледачки

За тях не се говори много. Сякаш най-често се случва в деня на здравето. Думата е за мъжете, избрали да бъдат медицински сестри. Професията, която традиционно се свързва с жени до степен, че не само в българския език няма мъжки род.

Как и защо мъжете, решили да бъдат медицински сестри, разбиват стереотипите? Отговор на въпроса се опитва да даде tass.ru, разказвайки историята на трима мъже от Русия, избрали професиите, които обществото традиционно свързва с жени.

Да разбиеш стереотипите е трудно. Пред подобни предизвикателства са изправени както жените, така и мъжете. Макар че със сигурност обществото обича да се фокусира повече върху дамите и да коментира в по-голяма степен случаите, в които те се захващат с „мъжки“ професии. Любопитното е, че сякаш това навлизане в традиционно мъжкия свят се приема по-лесно. Сигурно защото е практика от десетилетия. В същото време изборът на мъже, захванали се с типично женска работа, бива много по-трудно възприет и често критикуван остро.

Оказва се, че независимо колко развита е цивилизацията ни и колко модерни мислим, че сме, ние продължаваме да робуваме на стереотипи и предразсъдъци. Със сигурност обаче ситуацията се променя. В последните десетина година постепенно расте броят на мъжете, които учат за медицински сестри. Така е и в България. Не са много мъжете в професията – няколко десетки, но повечето от тях вярват, че с времето това ще се промени. Добър знак е, че те не страдат от притеснения как ще ги възприемат. Мъжете са убедени, че пътят, който са избрали, е този, който са искали.

Историите на Тимур, Костя и Сергей

Тимур Апазов

Той е на 27 години. От Крим. Избира да учи за фелдшер, но в годината, когато постъпва в училището в Симферопол, не успяват да съберат група. Така Тимур започва да учи за медицинска сестра. Признава, че това е искал. „Мечтата ми, която може да се приеме и като леко алтруистична, беше да помагам на хората“. След завършването започва работа в хирургичното отделение на районната болница в родния си град Бахчисарай. Описва тези две години като истински ад, защото много често в отделението попадат хора, които след напиване вадят ножовете.

През 2017 г. заминава за Москва. Започва работа в Центъра за палиативни грижи. Тимур споделя, че за разлика от обикновена болница, където бързо виждаш резултата от работата си, тук нещата са много по-сложни. Грижата е много по-комплексна – налага се да мие и храни хората, за които полага грижи, да чисти рани, да превързва, да поставя сонди и катетри. Всички те са тежко болни и на легло. Тимур не се плаши, защото сам е избрал пътя си. Споделя още, че основно значение в работата му имат търпението и умението на общуваш. Както с болните, така и с близките им.

Тимур Апазов казва, че в Русия все още не разбират напълно значението на палиативните грижи и колко са важни те, защото когато човек е неизлечимо болен чрез тях може да се подобри качеството на живота му и да се намали страданието. И въпреки че почти е лишен от личен живот, се чувства на мястото си. И продължава да мечтае – сега подобни центрове за палиативна грижа да има в родния му Крим.

Сергей Баранов

Той е на 42 години. Работи в Първи московски хоспис „Вера Милюнщикова“. Историята на Сергей Баранов е интересна, защото е поредното доказателство, че когато човек намери точното място, работата му носи истинско удоволствие. Трудовата си кариера започва като сервитьор и барман, за да стигне до майстор сладкар и готвач. Преди седем години заминава в Москва за корекция на зъбите си. Процедурата се удължава, а парите, които е взел, постепенно свършват, защото както казва Сергей, Москва е скъп град. Негов приятел му предлага работа в ресторант близо до Червения площад. Работи няколко месеца, когато главният готвач му предлага да остане за постоянно. И той продължава да готви с огромно удоволствие до момента, когато майка му получава инсулт и пет дни след това умира. Мъжът споделя, че изпаднал в тежка депресия. Връща се на работа в столичния ресторант, където работи по 12-14 часа на ден. „Нещо липсваше. Сърцето ми не беше на мястото си, късаше се. Тогава моя близка приятелка, която беше доброволец в Първи московски хоспис, ми предложи да се присъединя към тях.“

Сергей започва работа в градината, помага в кухнята, чисти. Ходи редовно и постепенно усеща как болката му отслабва. „Там намерих утеха и отговори на въпросите, които си задавах“. Добре се развива и кариерата му на готвач, става си шеф. И тогава идва пандемията от COVID-19 и ресторантите в Москва затварят врати. Останал без работа, Сергей отива в хосписа и пита дали може да започне работа като готвач. Отговарят му, че имат нужда единствено от медицинска сестра. И готвачът решава да опита дали ще се справи с работата. Само две седмици по-късно, той поискал да поседи до жена, чийто живот си отива.

Това, казват дълго работещите в центъра, се случва рядко и повечето от хората се страхуват да го сторят. Сергей Баранов вярва, че човек не бива да е сам в последните часове от живота си. Признава, че атмосферата в хосписа пристрастява. В него е много лесно да се отдели важното от маловажното. Затова, когато отварят ресторантите, той отказва да се върне и да работи за много пари. Колегите и близките му са шокирани, но той е категоричен, че тук е по-добре. В момента мъжът се обучава в Медицинското училище на Първа градска болница в столицата. Очевидно да бъде медицинска сестра е професията, която го удовлетворява и прави щастлив.

Костя Богданов

26-годишният Костя работи като бавачка на деца в Първи московски детски хоспис и е служител във фондация „Вера“. Допреди три години младият мъж не е чувал за съществуването на места за палиативни грижи. След една година като студент по програмиране напуска, защото не харесва обучението. Същото се случва и с колежа. „Разбрах, че мястото ми не е там“, казва той. Постъпва в колеж, където подготвят готвачи. Дипломира се и започва работа в ресторант. И така няколко години. „Прибирах се вкъщи само да спя. Работех много и в един момент просто прегорях. Напуснах. Започнах работа като куриер. Просто исках да правя нещо, което да е от полза за другите и все още не знаех какво да бъде.“

Тогава чува за хора, които помагат на деца с церебрална парализа. Първият резултат, който излиза, когато задава в търсачката въпроса „Как да стана доброволец?“, е фондация „Вера“. Казва, че в момента, в който видял детския хоспис, се влюбил в него.

„Пъзелът сякаш се нареди и за мен беше ясно, че това е, което ми трябва. Не искам друго“. След няколко месеца работа като доброволец, му предлагат постоянно място. Освен че координира работата на доброволците, Костя е поел и ролята на бавачка за децата – грижи се за тях, разхожда ги, играе. Свикнал е, когато каже, че е бавачка, хората да са изненадани. Ядосва се обаче, че момчетата от детството си биват насочвани единствено към „мъжки“ професии. "На мъжете от моето поколение се внушаваше, че трябва да печелят пари, да работят с ръцете си или да са в модерния и високоплатен бизнес на информационните технологии. Призивът към нас е правете бизнес, продавайте, изграждайте, а грижата за другите е женска работа“, споделя Костя.

След три години работа в детския хоспис той е уверен, че мъжът може да прави всичко, което прави и жената. Свидетел е как баща се грижи за детето си, страдащо от ДЦП, но и признава, че по-често майките не се отделят от детето си и са винаги до него.

Костя Богданов не приема хосписът да бъде определян като страшно място. „Идвам тук, виждам децата и усмивките им и денят ми е страхотен. Това са просто деца, с които мога да играя, да се разхождам, да уча. Не бива да се мисли колко ще продължи. Денят е днес и ние живеем сега“, казва бавачката на деца, чийто живот се крепи на тънка нишка, и който признава, че не е възможно да свикнеш със смъртта и загубата на нито едно дете, но е убеден, че пътят, по който е поел, е верният.

Първи московски хоспис носи името на д-р Вера Милюнщикова (на снимката), която е негов създател. Нейното име носи и фондация "Вера". Тя е специалист по гинекология, анестезиология и онкология. Точно работата й като специалист в борбата с рака я провокира да мисли как да бъдат облекчени хората, чули страшната диагноза и разбрали, че медицината не е в състояние да им помогне, как да бъдат облекчени страданията им. Първият московски хоспис е създаден през 1994 г. Д-р Милюнщикова умира през 2010 г. от масирана тромбоемболия, но делото на жената, която казва, че най-важното нещо, което човек трябва да знае е, че знае малко, бива продължено. Съмишлениците й вярват също, че трябва да се живее днес, защото за някой няма да има утре.