Веселина Божилова: Който мисли, че има нещо като безопасна употреба на наркотици, може би още вярва в дядо Коледа

Сдружение "Майки срещу дрогата" в Пловдив е създадено през ноември 2003 година, като в неговите цели е записано, че с обединените сили на майки, бащи и близки на зависими деца, както и на съмишленици, то ще се бори за спасяването на децата, ще обогатява културата на гражданите по този въпрос, ще работи и за промяна на държавната политика в тази сфера.

За да разберем позицията на сдружението относно Национална кампания за декриминализация на марихуаната, потърсихме Веселина Божилова, журналист и председател на сдружение „Майки срещу дрогата”.

Фрамар: Всъщност срещу наркотиците или срещу нещо друго е борбата, която водите?

Водим борба за всеки един млад живот, който може да се съсипе или вече се е съсипал от наркотиците. Водим борба за всяко семейство, което е подложено на непрекъснат стрес, страх, болка и което също съсипва живота си като цяло. Водим борба за адекватна превенция - ходим по училищата и на срещи в различни градове, говорим, разказваме конкретни случаи, издаваме литература. Водим борба срещу липсата на подходящо лечение у нас и срещу стигмата, която беше наложена над наркозависимите и единствено ги инкриминира, вместо да подпомага решаването на проблема. В доста случаи имаме добър изход, в други се проваляме. Много е трудно, изключително е трудно по няколко причини. Основната трудност идва оттам, че животът на един наркозависим не може да се разплете току-така. Това не е само медицински проблем, той е и социален, и психологически, и личен, и трудов, ако щете. Имаме доста случаи, в които дълго време подготвяме семейството, участваме активно в мотивацията на зависимия за лечение, насочваме го към подходящото за него място за лечение, посрещаме го след време и безпомощно гледаме как безработицата го обрича на рязък срив във всички установени по време на лечението техники и навици. Липсата на подкрепяща среда е решаваща, малцина издържат на изолацията и безделието. Губим хора заради кризата, освен заради всички други явни причини.

Фрамар: Мнението Ви за метадоновата програма като начин на лечение?

Метадоновата програма помага при редица условия, които трябва да се спазват. Но това е една патерица, която помага на човека да постигне много повече в другите важни сфери - социални контакти, лична връзка, работа, образование. У нас лечението с метадон има склонността да се разтяга до безкрайност. Не бива да е така, трябва да е в разумни срокове. Освен това, ако човек само ходи до програмата и си взема метадона, а останалата част на деня му по нищо не се различава отпреди, ефектът е никакъв. Липсата на контрол, липсата на подкрепяща психотерапия и лесният начин да си набавиш средства чрез продажба на метадон опорочава на много места нещата. Все по-често към нас се обръщат хора, които години наред са били на метадон и искат да влязат в комуна.

Фрамар: По Ваши наблюдения имат ли ефект методите, които се прилагат в общинските превантивни центрове? А в комуните?

Има градове, в които общинските превантивни центрове работят добре. Ние работим тясно през годините с колегите от Габрово, Стара Загора, Видин. Търсили са ни и от други градове. Много странно, но точно в Пловдив, където сме, ситуацията е съвсем обратна. От години начело на този център поставят хора, които нямат никаква представа от проблема, нито пък мотивация извън заплатата в редовното работно време. Нагледахме се на експерименти на тема превенция. Примерно турнир по шах, концерт, надбягване. Прилича ми на някакъв възстановен пионерски дом, който не може да работи с всички деца, най-малко пък търси реално засегнатите. Вместо това работят с доброволци - деца, които никога не са мислили за наркотици, нито пък има голям риск да посегнат и с тях развиват няколко дейности. От последната ръководителка на този център в Пловдив, назначена в абсолютно мълчание от общината, вече има оплаквания от родители на доброволци. Сложна ситуация.

Що се отнася до комуните, те са различни, методите са различни. Ние поддържаме контакти с колкото може повече места за дългосрочно лечение - на база на извода, че излизането от наркозависимост става по строго индивидуален начин за всеки. Ако на един ще му повлияе психотерапевтичната общност, друг ще намери ефективна помощ в друг тип комуна. Да не забравяме и два основни момента. Първо, у нас местата за лечение се броят на пръсти, няколко комуни вече затвориха, не издържаха на кризата и на липсата на помощ от държавата. Устойчиви са къщите на организациите Рето и Бетел. Работим с тях от години, престоят там е безплатен, това е другият основен фактор за родителите, които все по-рядко намират начини да плащат високите такси в психотерапевтичните общности. Рето и Бетел са организации за възстановяване на зависими със седалище в Испания и къщи в цяла Европа, а и в други континенти. Свързани са с евангелската църква. Имат къщи и в България. Най-тясно си сътрудничим с Бетел, жената, която поддържа къщата край София и помага да изпратим зависими в чужбина, Диана Реча, е доказала от години абсолютната си преданост и безкористност към каузата. С нейна помощ можем да реагираме на момента и десетки са момчетата и момичетата, получили или получаващи в момента помощ в къщите на Бетел в Испания, Италия, Англия, Германия. Държавата никога не е предприемала нито една стъпка в тази насока. Само за справка - в една Полша има безплатни терапевтични общности във всеки голям град. У нас има две-три и те са скъпи. Миналата година държавата чрез Стратегията за борба с наркотиците финансира безплатни места за лечение – не само в психотерапевтичните общности, но и в други платени програми. Тази година забави финансирането с повече от 6 месеца. В момента тече, но пак ще свърши. Лечението не става така, не може да приемеш някого за девет месеца и да го отпишеш след третия, защото няма пари да плаща и държавата е спряла финансирането. Заради тоя проблем затвори миналата година една от най-успешните терапевтични общности, помогнала на десетки момчета.

Фрамар: Коя е първата стъпка, която трябва да се предприеме за спасяването на някого от зависимостта му към наркотични вещества?

Той трябва да признае и пред себе си, и пред околните, че има проблем. Това е първата стъпка. Втората стъпка е да приеме помощ, която се изразява в насочване към лечение. При добра мотивация ефектът е много по-добър. Разбира се, тази първа стъпка понякога може да трае години и точно това е, в което семейството обикновено е само и неподготвено. Много често семейството е изправено пред невъзможността да убеди детето си да се лекува, хората мечтаят за принудително лечение и понякога точно това е, което може да го спаси, ако вече нещата съвсем са излезли от контрол. Но не ги съветваме, защото е почти невъзможно поради усложнената процедура. Иска ни се, както в други страни, при дребни престъпления да се прилага опция лечение вместо наказание и по този начин зависимите да предприемат лечение. В хода на лечението може да се изгради вече и личната мотивация и нещата да продължат напред. Въпреки че във всички държави, членки на ЕС тази опция е приета, а и не само там, у нас ние удряме на камък от години. Още през 2006-та внесохме в Парламента предложение за промяна в два закона, които уреждат тази материя, предложението ни беше подписано от 14 депутати от всички политически сили, но в Правна комисия го отхвърлиха буквално за пет минути. А толкова много хора го чакаха със затаен дъх и продължават да го чакат. Не е нормално цялата тежест да се изсипва върху семейството. Един европейски експерт скоро каза, че разликата в ситуацията с наркотиците между България и всички други страни в Европа е в ролята на родителите. На тях е вменена изключителната отговорност за мотивацията, за намирането на лечение, за финансиране на лечението, за осъществяване на ресоциализацията, за намиране на работа. В другите държави всички тия моменти са регулирани, има си специалисти. Нали разбирате, че едно семейство на средна възраст, което никога не се е сблъсквало с този проблем и внезапно разбира, че трябва да разрешава нерешими ребуси и то под силната стигма, наложена от медиите, просто губи посока.

Фрамар: Смятате ли, че марихуаната е „входна врата“ към по-силните наркотици?

Не е задължително всички, които пушат марихуана, да минат на твърди наркотици, но е факт, че всички, които са на твърди наркотици, са минали през марихуана.

Фрамар: В момента в България се провежда Национална кампания за декриминализиране на марихуаната. Каква е позицията на Сдружение „Майки срещу дрогата“?

Не става дума за декриминализиране на марихуаната изобщо, а на марихуаната за медицински цели. Смятам, че за определени заболявания тя трябва да се легализира. Доказано помага при Паркинсон, при преодоляване на ефекта от химиотерапия, при глаукома. Имахме случай на майка, която няколко години се бори за наркозависимия си син. В един момент обаче дъщеря и, умна образована млада жена с кариера и скоро омъжена, роди бебе и след три седмици и установиха наличието на мозъчен тумор. Момичето се отиде за 6 месеца, въпреки лечението. Към края майката караше сина си да търси марихуана за сестра си. За мен това е показателно. Боя се, обаче, че у нас нищо не е както трябва и марихуаната за медицински цели ще си иде по реда по улиците при учениците и дилърите ще забогатеят още повече. Затова и отговорът ми е уклончив. Виждам какво стана с метадона, не искам да стане същото и с марихуаната. Но твърдо не искам и да се преследват хора, които я употребяват точно за тези медицински цели. Все едно да бяха осъдили за притежание и употреба момичето, което почина от рак.

Фрамар: Сред идеите на активистите на каузата е и да има часове по безопасна употреба на наркотици в училищата. Според Вас трябва ли да има такива часове?

Който си мисли, че има такова нещо като безопасна употреба на наркотици, може би още вярва в дядо Коледа. Всеки наркотик предизвиква зависимост. Един по-бързо, друг по-бавно. Човек не знае как ще реагира на веществото, по-добре да не си прави изобщо експерименти.

Фрамар: Споделяте ли мнението, че с декриминализирането на дрогата ще спадне интересът към нея от страна на учениците например, за които „забраненият плод е най-сладък“?

Не мисля, че децата посягат към дрогата, защото е забранена. Едва ли ги води желанието да се конфронтират на момента с органите на властта. Посягат, защото тя им носи силни преживявания, доставя им щастие и самочувствие на момента, защото някой друг е опитал и му е харесало, защото си мислят, че така ще избягат от проблемите си. Интересът ще спадне, ако наистина разберат, че наркотиците не решават нито един проблем, но създават маса нови - не само за тях, а и за цялото им семейство. Че наркотиците може да ги вкарат в затвора или в гроба, а в най-добрия случай – към някоя комуна, в която да прекарат най-хубавите години от живота си, вместо да се влюбват, да учат, да създават семейства, деца, да се реализират. Ако има как един начинаещ наркоман да повярва съвсем на някой, който се е преборил след години усилия, това ще е по-ефективно.

Впрочем забранената дрога не е единствената на пазара, в САЩ отдавна наравно стои проблемът с лекарствата по рецепта. Проблемът не е в легализирането. Разбира се, всеки ограничителен режим носи най-много забогатяване по престъпен начин на хората, които го нарушават, но… всичко си има граници. И без това у нас липсва ясно послание към децата, непрекъснато се манипулира съзнанието чрез двусмислени послания каквото беше примерно рекламното послание на водка "Мери Джейн". Като се заслушам понякога в някоя чалга, косите ми настръхват, без никакви ограничения се пропагандират наркотици ей така, с лекота. За всички тия години държавата просто запази едно гузно мълчание по въпроса.

Фрамар: Какво е посланието Ви към родителите, които подозират, че децата им употребяват наркотици, но се чувстват безсилни?

Точно за тях работим. Но няма съвет - рецепта. Само при подозрение е достатъчно да се направи тест и да се проведе разговор с детето, без скандали и обвинения. Но оттук нататък, ако съмненията продължават, ако тестът е положителен, става сложно. Впрочем отговорът ми на този въпрос са трите книги, които написах. Първите две – „Не се предавай” и „Наркотиците: Преживяно и осмислено”, бяха издадени по проекти и ги разпространихме безплатно на всички, които ни потърсиха, те вече се изчерпаха. Третата ми книга, издание на ИК „Жанет 45” - „Всичко възможно”, излезе през 2010 година и може още да се намери. В тях са описани десетки истински истории, развили се пред очите ми и с наше участие през годините, в които се вижда как различни семейства в различни ситуации успяват да се справят с проблема. Аз съм поддръжник точно на тезата, че готова рецепта няма. Спазвай няколко основни правила и научи повече за наркотиците и за зависимостта. Тя е ужасно коварна болест. Тя прави черното бяло. Основният препъни-камък пред родителите е точно в този негатив. Хората правят това, което си мислят, че е най-добро за детето им и то би било най-добро, ако детето не беше наркоман. Подкрепят го, пестят за издръжката му, купуват му разни хубави вещи, купуват му кола, апартамент, изобщо грижат се за него. Ако обаче то е наркоман, те всъщност му копаят гроба. Ние сме привърженици на твърдата любов. Няма как иначе да го накараш да разбере последиците от своето поведение и дъното, до което е стигнало, освен ако не откажеш да сътрудничиш в пазара на наркотици. Това боли и е трудно за изпълнение, но обикновено е ефективно. Не забравяй, че това е твоето дете, макар и наркотиците да го превръщат в чужд неприятен, понякога ужасен човек. Не забравяй, че си безсилен да го контролираш, защото то винаги ще те надхитри. Не забравяй, че и ти си човек, че имаш право на свой живот, че превръщането ти в съзависим е също сътрудничество в употребата на наркотици. Не забравяй и надеждата обаче. Това е посланието. Виждам как, като в скачени съдове, нещата се случват едновременно при зависимите и при техните родители. Когато родителят е твърдо, абсолютно убеден, че детето му трябва да влезе в комуна, и то някак го разбира. Когато има съмнения, започват манипулациите. Много е трудно. Понякога, когато идва майка с първи съмнения, стресирана и разплакана, се чудя защо е толкова уплашена. Всъщност тепърва и предстои най-страшното и то трае години.

Фрамар: Разбирате ли родителите, които дават пълна свобода на децата си и оставят подобен избор в техните ръце?

В наше време родителите са длъжни да разговарят с децата си за наркотиците. Не да будят интереса им самоцелно, но да използват всеки удобен случай - филм, репортаж по телевизията, случка от квартала, за да разяснят на децата си какво означава това. Това не означава да ограничават свободата им. Напротив. Наркозависимите са роби. На зависимостта, на нуждата от нова доза, на дилъра си, на кварталния полицай…Хората, които не употребяват наркотици, имат бъдеще - то може да е добро или лошо, каквото си го направят те. Наркозависимите нямат бъдеще - ако това го разбере някое дете, което посяга към първата цигара марихуана или първото хапче амфетамини, проблемите ни ще станат много по-малко.