Виктория Сакутова: Исках да докажа на себе си, че мога да бъда по-слаба

По данни на Националния център по обществено здраве и анализи около 3 хиляди момичета в България страдат от анорексия или булимия. Вероятно много повече са жените, които ежедневно се подлагат на сурови крайности в диетите, неосъзнавайки че тази епична борба с храната може да им струва живота. И понеже за хранителните разстройства се говори рядко, а в същото време все още има хора, които ги определят като "глезотия", решихме да излезем от статистиката, запознавайки ви с едно момиче, което ще ни разкаже за своя сблъсък с едно от най-опасните заболявания – анорексията.

Можеш ли да победиш смъртоносната игра с глада и кога осъзнаваш, че не участваш само ти, а си замесил и близките си? Отговорите на тези и други важни въпроси ще намерите в разговора ни с Виктория Сакутова.

Вики, на колко години беше, когато започна всичко?

Връщайки се назад, може би на около 14, макар че тогава не осъзнавах точно какво се случва. Всичко започна, когато спрях да ям месо, тогава започнах да съсредоточавам мислите и енергията си в храненето. По време на лечението научих, че в ядрото на хранителните разстройства се крие емоционално недохранване и се появява огромна нужда и зависимост от чужда обич и внимание. Когато поведенческите модели липсват и не можеш да намериш начин да поискаш това, от което имаш нужда, да изразиш себе си, да защитиш интересите си, да задоволиш потребностите си, да се утвърдиш, храната става заместник на качественото общуване и тя се превръща в средство за задоволяване на всички нужди.

Притесняваше ли те нещо във външния ти вид? Вярваше ли, че ще бъдеш по-красива и по-харесвана, ако бъдеш по-слаба?

Тогава бях убедена, че само чрез тялото си мога да се утвърдя и да повиша самочувствието си. Исках да докажа на себе си, че мога да бъда по-слаба и вярвах, че ако го постигна, това ще ме издигне в очите на другите.

Беше ли чувала за анорексията?

Да, но тогава единственият проблем, който съществуваше за мен, бе храненето и външният ми вид. Много по-късно разбрах, че всъщност болестта е защитна функция на личността в кризисни моменти и сигурно убежище от проблемите на реалния живот.

Кога започна да осъзнаваш, че имаш проблем и трябва да потърсиш помощ?

Първо разбра майка ми. Всъщност тя го осъзна може би и преди мен самата. Тя беше тази, която ми алармира, че нещо се случва. Като повечето младежи на тази възраст и аз бях винаги готова да споря с родителите си и да не се съгласявам. Макар да не признавах правотата й, настъпи момент, в който признах пред себе си, че имам проблем. Това беше първата и най-важна стъпка, защото без да има себеразкриване, е почти невъзможно да се стигне до изцеление, каквото и да е то.

Кой беше първият човек, с когото сподели?

Отново майка ми. Тя е тази, която е до мен от самото начало и не спира да ми помага и да ми припомня какво съм постигнала, разбира се аз винаги добавям - благодарение на нея. Благодарна съм на цялото си семейство, защото покрай мен всички преминаха през огромно личностно израстване и заедно се научихме да преодоляваме проблемите. Най-огромната стъпка, която направиха родителите ми, беше да осъзнаят, че това не е само мой проблем, а проблем на всички членове на семейството, заедно изградихме качествени и искрени взаимоотношения. Разбира се, изобщо не е лесно за един родител да осъзнае, че детето му е реално застрашено от смъртта и за това до голяма степен е отговорен той, но когато го направи, тогава започва един много дълъг процес на израстване и качествено оздравяване.

Как реагираха близките ти и приятелите, когато разбраха за проблема ти? Подкрепиха ли те?

Семейството ми е много голяма подкрепа и то заема наистина една значителна част от живота ми. В нито един момент никой не ми обърна гръб и през всичките тези години те се променяха заедно с мен. Отначало баща ми и брат ми не бяха наясно какво точно се случва с мен, но с времето и благодарение на майка ми те станаха съпричастни с проблемите ми. Всъщност това се случва в много малко семейства, имайки предвид, че с момиче, болно от анорексия не е много лесно да се комуникира. Можете да си представите как един баща и един също толкова объркан брат могат да се поставят на мястото на едно самоунищожаващо се момиче. 

Освен на семейството ми, съм страшно благодарна и на приятеля ми! Без неговата помощ и подкрепа нямаше да стигна до тук. Съвсем различно е, когато някой друг човек, освен родителите, ти покажат правилната посока, защото на тази възраст сме склонни да правим напук на тях. Той наистина прояви невероятна сила и мъжественост, прие ме с всичките ми слабости и прищявки. Можех да му се доверя и да споделя най-тежките си моменти. Той ме научи да се приемам и да се боря! Малко са хората, които биха останали до теб, когато стигнеш до такова отчаяние и безпомощност. Заради мен той промени много от своите навици и принципи. Когато любовта е толкова силна, намираш смисъла за промяна, от който се нуждае всяко момиче с хранително разстройство. Благодаря му за достойнството, смелостта и силата, която прояви, защото в нито един момент не се отказа от мен, защото сега осъзнавам, че през по-голямата част съм била един товар, който той успя да поеме. Мъже като него са достойни за уважение!

През какво лечение премина?

Основно през психотерапия, за щастие състоянието ми не е стигало до критична точка и клинично лечение. Може би това се дължи на факта, че осъзнавах какво се случва, просто много дълго време търсех и продължавам да търся начини да се справя. Всъщност първият етап от лечението е осъзнаване и приемане на проблема. Човек трябва да бъде достатъчно искрен със себе си, за да разбере, че чрез болестта си бяга от себе си и от живота, намира утеха в храната и облекчение на вътрешния дискомфорт. Най-трудната част идва след това, когато промяната вече е факт и започнеш да живееш в реалността. Всяка промяна е трудна, особено когато дълго време болестта ти е била до теб и те е „спасявала” в трудни моменти. Връзката с храната се прекъсва и е време да се разделиш с най-важната и скъпа част за теб. Постепенно разбираш, че всичко това е илюзия и болестта няма как да нахрани емоционалния глад и няма как да те научи да осъзнаваш и приемаш живота с неговите добри и лоши моменти. Постепенно започваш да намираш други начини, чрез които да се себеизразиш и да се утвърдиш.

Как се чувстваш сега?

Много по-силна и осъзната. Всяко нещо ни се случва, за да ни даде нужните уроци, и когато можем да погледнем на всяка една проблемна ситуация като на предизвикателство, тогава ще можем много лесно и бързо да излезем от нея.

Коя е най-голямата поука, която си извади от това преживяване?

Животът ни е най-ценното нещо, което притежаваме, и е изцяло наша отговорността да решим по какъв начин да го живеем. Всичко е в нашите ръце и щастието не идва отвън, а трябва да го търсим вътре в нас. Първата и най-важна стъпка е да заобичаме себе си, само и единствено тогава и другите ще ни заобичат. Тялото е храм на душата ни, трябва да се грижим и за двете, да изградим хармонична връзка между тях, а това се случва единствено, когато заобичаме цялата си същност истински и безусловно.