Д-р Никола Владов: Трябва да има национална програма за трансплантациите

   Доц. д-р Никола Владов е началник на Клиника по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във Военномедицинска академия и национален консултант по трансплантология.

 - Днес не е добър ден за цялата страна, заради зверската катастрофата на магистрала „Тракия", която отне живота на осем души, но Вие сте доктор и нека да започнем първо с един много човешки въпрос. Като човек, който е помагал много в такива катастрофи и като лекар, свиква ли се с тези гледки и с тези човешки трагедии?

 - За жалост, наистина е един тъжен ден. Много трудно се свиква с тези гледки, с жертвите на катастрофи. Аз съм бил и от двете страни - от страната на пострадалите и от страната на хората, които помагат и мога да Ви кажа, че това е едно от най-тежките и неприятни преживявания както за лекарите, така и за пациентите. Но в крайна сметка лекарите са за това, за да помагат на пациентите и те трябва да се абстрахират от тези грозни гледки и да помагат с всичките си знания, с всичкия си опит.

 - Може би днес, в такъв момент, трябва да поздравим всички Ваши колеги от Университетска болница в Пловдив, които в момента се грижат за живота на пострадалите. Кажете какви са техниките за отпушване на стреса след един такъв тежък ден, когато си видял смъртта за пореден път в очите? Прибираш се вечер и си лягаш, какво правиш?

 - Това е наистина доста стресово. Аз няколко години съм работил в Пирогов, когато бях млад лекар и съм минал през тази „стърга" на спешната хирургия и през точно този вид спешна медицина - катастрофи, много пациенти, масов травматизъм и т.н. и наистина стресът е неистов. В такива моменти най-доброто нещо против стрес е човек да се прибере вкъщи при семейството си, да поспортува малко, да почете някаква книга, да не мисли за това, да излезе сред природата, да се абстрахира от това, което му се е случило през деня, макар че това е изключително трудно. Много трудно може да се пребори човек с такъв стрес самостоятелно, особено хора, които горят с работата си и са много съпричастни с това, което вършат. Така че мисля, че тази борба със стреса е почти невъзможна.

 - Казахте като доктор с толкова години практика, че не можете да привикнете на това. Аз трябва да Ви призная, че като журналист с 14 години опит и аз не мога да привикна и не мога да се примиря с тези новини. Какво да правим? Да задаваме въпросите защо се случва за поредна година, защо пътят пак не е добър, защо пътуват стари автобуси, какво да правим?

 - Не, аз мисля, че навсякъде по света има такива моменти, такива ситуации, с такива катастрофи. В конкретния случай, както виждате, шофьорът е бил напълно нормален, трезвен, не е карал с превишена скорост, просто е дошъл един такъв момент да се случи такава катастрофа. Мисля, че има много такива моменти, които тепърва ще се изясняват каква е причината за тях.

 - За конкретния случай - да, но в България е война по пътищата.

 - В този смисъл - да, съгласен съм с Вас. Трябва да бъдем по-дисциплинирани, защото българските шофьори не са много дисциплинирани, а и една голяма част от тях са малокултурни на пътя и самите те създават критични ситуации, от които те не могат да излязат. Това е причината. Както виждате държавата се опитва да направи пътища, магистрали, да бъде по-добре за шофьорите, за пътуващите хора, но това е един процес, който е много дълъг. Както преди много години трябваше да започнем да си слагаме колани и да свикнем, да спрем да говорим по мобилния телефон. Както виждате сега всички карат с колани, постепенно намаляха тези, които говорят по мобилните телефони, постепенно намаляват и тези, които карат с превишена скорост по невралгичните пътни отсечки и така ще дойде време, когато ще бъдат по-дисциплинирани. Всичко е въпрос на време.

 - При нас е много трудно с тази народопсихология.

 - Ние преживяхме един много дълъг преход, който е преходът от Изтока към Запада.

 - И една демокрация все не ни се случва така, както си я представяхме.

 - Този нов модел на поведение идва от хората, които пътуват в чужбина, които работят в чужбина и те го пренасят тук. Но това е един процес, който е по-дълъг.

 - Много сложна дума е трансплантология така, както е сложна и работата Ви?

 - Да, сложна е, но пък е приятна и ние си я обичаме и затова си я вършим с удоволствие.

 - Ние Ви вкарахме в кухнята на това, което се случва зад кулисите, по радиото. Виждате, извънредни новини, променят се бързо и динамично темите и информацията, сега разчитам на Вас да ни вкарате Вие в кухнята на Вашата работа. Днес какво свършихте от сутринта?

 - Днес в 7 ч. сутринта събрах екипа си, започнахме работа и започна операцията, което означава, че хората са дошли към 6 ч. в болницата, което беше малко извънредно във връзка с участието ми в предаването. Нашата работа също е динамична като вашата, даже в определени случаи е доста по-динамична, защото от нашата работа зависи човешкият живот. Така че по отношение на динамиката мога да Ви кажа, че ние сме много привикнали към тази динамика и когато я няма, тя ни липсва.

 - Колко дни в седмицата работите?

 - Освен 5-те работни дни, ако не пътувам някъде извън София, и събота и неделя винаги минавам през болницата, за да видя какво става. На разположение има по-млади лекари и хирурзи, нас по-старите ни викат за по-заплетени случаи, когато се налага нещо да помогнем. Но аз мисля, че имам един чудесен екип от много добре подготвени млади хирурзи, които се справят блестящо със задълженията си и смятам, че тук е мястото да го похваля.

 - Хайде, похвалете ги!

 - Аз съм пестелив на похвали, доста съм строг, но мисля, че тези момчета заслужават да им се свали шапка за ентусиазма, за сърцето, с което работя, много малко са такива хора в България вече.

 - Така е, защото ние всеки ден четем и съобщаваме в медиите колко лекари напускат на седмица. 100 лекаря например напускат на седмица България за по-добро възнаграждение и отношение някъде навън, а те защо стоят? Казахте млади, сърцати хора, добри, защо стоят тук?

 - Мисля, че са намерили това, което търсят във ВМА и затова седят, може би. Не всички остават, има някои, които напускат, но основната маса, основните младежи, с които започнахме през 2003 г., когато беше създадена клиниката.

 - Какво е пълното название на клиниката? Вие сте началник на клиниката във Военномедицинска академия.

 - Клиника по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология.

  - Като говорихме в началото на разговора за това как бавно се променя мисленето на българина, как много години трябва да минат, за да си сложи колан, да не говори по телефон, случва се, но бавно. Как се променя българинът относно мисленето си за трансплантация, за донорство? Толкова много кампании, толкова много предавания направихме и миналата седмица беше такава седмица, пак обаче бавничко става.

 - Българинът като цяло поне по социологическите проучвания е добре настроен към донорството. Някъде през 2009 г. 68% от българите са били настроени позитивно към донорството. За жалост през последните няколко месеца с осем пункта е спаднало това нещо, но в края на краищата има една позитивна нагласа към донорството. Въпросът е, че напоследък нещата се развиха в недобра посока и да Ви кажа честно мен вече малко ме е срам да говоря по този въпрос, защо все говорим за донорството, все говорим за кампания, пък няма нито един донор.

  - Аз точно за това Ви питам и като че ли говорим за много скандали, свързани с фондовете.

  - Много ми е трудно вече да говоря по този въпрос.

  - Но не трябва да се отказвате, нали?

  - Не се отказвам, напротив, аз съм много мотивиран да го възродим това нещо отново, но не знам как да го формулирам защо сега няма донори. Има няколко причини, поради които няма донори. Аз мисля, че Министерство на здравеопазването се опитва да отстрани тези причини, които зависят от него. Коригирана беше т.нар. Наредба 29 за заплащането на трансплантациите и донорството, увеличиха се парите и то не малко. Друго, което е, че беше направена една кампания, която в известен смисъл популяризира донорството, заговори се в обществото за този проблем. Има нов директор на Агенцията по трансплантации, той е човек с богат административен опит.

 - И все пак има проблем освен в мисленето на хората, в страховете на хората, да не би да е и в самите болници по места? Не се говори с хората, когато стане жертва.

 - Разговорът с близките на болните е много тежък и труден и много от хората, които се занимават с тази работа предпочитат да си го спестят, защото това е нещо много натоварващо и в психологически план. От друга страна, неясноти по заплащането, по мотивацията на тези хора, които се занимават с донорство, които подготвят донорите, за да станат такива, които трябва да ги обявят в Изпълнителната агенция, че има потенциален донор или донорска ситуация. Надявам се, че с тези корекции в Наредба 29 тези неща ще изчезнат и ще има по-добра мотивация във финансов план, защото в края на краищата и това не е без значение за хората, не само ентусиазмът. Аз много пъти съм казвал, че на практика тук в България в последните няколко години трансплантацията се дължи на ентусиазма на няколко хора, на няколко лекари, които имат желанието да го правят това нещо и които дърпат след себе си екипите, които го правят. Смятам, че трябва да има национална програма за трансплантациите, която да бъде разпределена във времето, в годините за това как ще се подобрят нещата, как ще се увеличи броят на донорите. Една национална програма, която трябва да бъде съобразена с изискванията на Европейската комисия, на Европейския съюз, има такава директива и когато има една програма, която се изпълнява и за която се следи стриктно за нейното изпълнение, смятам, че нещата постепенно ще се оправят.

 - Как го виждате във времето, защото пропускаме ценни дни, месеци, да не стане и години, в които много животи могат да бъдат спасени?

 - За жалост е така. Това, което мен лично много ме притеснява в този момент, че екипите, които работят трансплантации, започнаха да губят темпо, започваме да изоставаме в професионален план по отношение на трансплантациите. Ние поддържаме форма, оперирайки всеки ден черен дроб или панкреас, но когато се прави една трансплантация, това е един процес, в който са ангажирани много хора, не само лекари, хирурзи, но и анестезиолози, гастроентеролози, говоря за чернодробната трансплантация, това се отнася и за сърдечната трансплантация, за бъбречната. Когато това нещо не се работи регулярно и в месеца поне по веднъж да се прави, тези екипи постепенно загубват форма и когато им се случи на шест месеца един път, резултатите няма да бъдат добри, а когато екипите работят добре и в темпо, тогава и резултатите са добри. Това е нещото, което изключително много ме притеснява мен като национален консултант по трансплантология, а именно, че липсата на донори и липсата на трансплантации водят до загуба на темпо от трансплантационните екипи.

 - На какво ниво са лекарите, които извършват трансплантации в България, защото много хора, като че ли, избират чужбина?

 - Това, което аз мога да кажа е, че лекарите, които се занимават с трансплантация в България, са лекари, които са във върха на пирамидата в тяхната област и те, работейки трансплантации било на сърце, било на черен дроб или на бъбреци, всъщност това е върхът в техническите умения на тези специалисти и това са хора с доста голям практически опит и смятам, че та са на високо ниво. Самите резултати, които имаме трансплантационните екипи, са на ниво, което е европейско. Мога да кажа, че хората, които се занимават с това работят много голяма хирургия ежедневно и по този начин те си поддържат нивото и качеството си като специалисти. За да има добри резултати една болница, тя трябва да има първо голям ресурс като болнично заведение, второ, трябва да има екипи, които да работят ежедневно чернодробна хирургия, урология, кардиохирургия и то на много високо ниво, за да изпълняват трансплантациите и да имат добри резултати.

 - Случай от Вашата практика, който Вие си спомняте?Сигурно всички хора си ги спомняте, но някой, който е оставил нещо във Вас или като сложност на операцията, или като отношение?

 - Има много случаи, които си спомням. Имаше един случай, при който получихме информация, че имаме донор, бяхме в Копенхаген, трябваше същия ден да се приберем. Летяхме Копенхаген-Мюнхен-София, кацнахме в София, оттам отидохме на Терминал 1, като екипите бяха дошли на самия Терминал 1, отидох във Варна, взех органа, върнах се, трансплантирахме го и пациентът е жив и здрав сега. Има много неща, които човек си спомня. Имаше един от нашите трансплантирани в началото, който направи едно много тежко усложнение в следствие на инфекция, Вие знаете, че тези пациенти са много податливи на инфекция, поради имуносупресивната терапия, а той беше опериран преди това четири или пет пъти по повод заболяване на жлъчната система и беше стигнал до развитие на цироза и се налагаше трансплантация. Ние го трансплантирахме, но в пълно здраве направи един много тежък кръвоизлив, след което 16 пъти реоперирахме и имаше един момент, в който никой не знаеше къде се намира от целия екип. Той постоянно кървеше, постоянно ни викаха, фърчахме, като единият път пак бях някъде в чужбина и от летището отидох в болницата, моите хора вече бяха спрели кървенето. Мисълта ми беше, че целият този екип изгаряше в работата и благодарение на усилията на всички в екипа този човек беше спасен и сега е жив и здрав. Първият ни пък трансплантиран пациент беше едно младо момче, което сега ще участва на игрите на трансплантирани пациентки. Така че има много удовлетворения в тази работа, но има и много разочарования. Не си мислете, че пътят на трансплантолозите е осеян с рози, напротив, има много разочарования , много тежки моменти, има пациенти, които умират, но в крайна сметка това е част от играта и ние сме я приели.

  - Доцент Владов, гледам Ви ръцете, Вие работите с черен дроб - специфичен орган, как си поддържате ръцете във форма да не треперят?

 - Това е въпрос на тренинг, това си е дар от Бога, въпрос на тренировка е всичко.

 - И на психика ли е въпрос?

 - Да, и на психика може да се каже.

 - Ще разбиете ли един голям мит за трансплантациите сега? Знаете колко много филми има, в които когато се трансплантира орган от друг човек, този човек, на когото е сложен органът на другия, има неговите навици, започва да изпитва интерес към неговия живот.

  - Да, ще го разбия този мит. Няма такова нещо. Първо, по света не е както в България. Никой реципиент (пациент, който е получил органи) не знае от кого е получил този орган. Само в България се носят легенди и митове, пишат се във вестниците, в интернет, това са несериозни неща. Аз от трибуната на Дарик радио бих призовал всички, които се занимават с трансплантация просто да спазваме правилата и да бъдем дискретни по отношение на донорите и на реципиентите, защото това са много лични неща и мога да Ви кажа, че всички тези хора, които са получили чужд орган винаги дълбоко в себе си задават въпроси, макар че не ни ги казват на нас. Бъдете сигурни, че е така. Как, защо, от къде, кой и кой друг е спасил живота им, освен доктора. Това в известен смисъл е хубаво, че законът повелява, че трябва да има дискретност на тази информация и че трябва анонимност на донорите. Никога няма да забравя как отиваме в Шумен за органи и всичко се пази в пълна тайна, разбира се ние се движим кортеж, слизаме от колата и в този момент излизат журналисти с фотоапарати и с камери от местните телевизии. Няма нищо лошо в цялата тази работа, но трябва да се пази достойнството на мъртвите хора и да не са разгласяват такива интимни неща, защото семействата по различен начин реагират - едни искат, други не искат. Аз мисля, че не е редно да се дава такава информация.

 - Хареса ми това, което казахте, че трябва да се пази достойнството на мъртвите хора и да се спасяват живите, нали? Така ли да завършим тази разговор? Кажете ми, че скоро ще се променят нещата?

 - Ако знаете на мен колко много ми се иска да се променят нещата скоро, надявам се. Искам да се върне старото положение преди година, година и половина, когато имаше бум, когато правехме по две трансплантации на месец и имаше достатъчно.

 - Дано тази тенденция на спад от тази година, която казахте, да спре, може би трябва да говорим повече.

 - Трябва да говорим повече, да работим повече и аз мисля това да бъде последната ми публична изява по този въпрос, а от тук нататък смятам, че трябва да работим повече по въпросите за донорството и да увеличим донорите. Всичко започна от една публикация в пресата за някакви хора, които ходели в Турция да си даряват бъбреците и в Пакистан, това са несериозни неща, това не е възможно да се случи в България, разберете. В България не е възможно да се дарят органи, тъй като законът не позволява да се даряват органи на чужди хора, които не са до четвърто коляно по съребрена линия родственици. Всичко друго е търговия с органи и е несериозно, защото няма хора трансплантолози, които да поемат такива рискове и такива ангажименти. Искам да Ви кажа, че хората, които се занимават с трансплантация са изключително сериозни и спазват изключително строго законите, както и Законът за трансплантации, тъкани, органи и клетки.

 - Гарантирате, че това не се случва в България?

 - Абсолютно. Едно от нещата, което намалява броя на донорите е именно това съмнение дали органите ще бъдат присъдени там, където трябва и където е необходимо., т.е. дали няма някаква далавера.

 - Какво ще правите сега?

 - Отивам в болницата.