Д-р Радислав Наков: Мечтая да работя, лекувам и преподавам в България!

Д-р Радислав Наков разбуни духовете с написаното в личния си профил във „Фейсбук“ откровение. Това не беше просто разказ за един очевидно компрометиран конкурс, а по-скоро емоционална и безпощадна позиция, която дава ясен отговор на много въпроси. Дори и на тези защо сестрите протестират, а младите лекари напускат. Защото няма как да си определен за един от 20–те специалисти в Европа, които имат право да пишат за синдрома на малабсорция, а в България знанията ти да са недостатъчни, та да бъдеш асистент. Това е просто акцент, останалото е скрито в казаното от д-р Наков, който сега освен лекар е и пациент. Признава, че за него е шок, когато чува диагнозата „клетъчен лимфом“, но вярва, че ще пребори болестта. Вярва още и в това, че тя му е дала възможност за друг поглед върху света и различна перспектива. По време на разговора ме порази не просто убедеността му, че ще оздравее, но и искрената му посветеност на медицината и абсолютната увереност. Д-р Радислав Наков иска да лекува, да обучава студенти, да прави наука. При това иска да го прави тук, в България, защото се пита кой ще остане, ако всички заминем? Той остава, тук е. Бори се както с болестта в него, така и с тази на обществото ни. Вярва и ще успее!

Д-р Наков, Вашият разказ за случилото се на конкурса за асистенти към Катедрата по гастроентерология на МУ – София, който публикувахте в личния си профил, разбуни духовете. Какво разбрахте Вие след този неуспешен за Вас конкурс?

Поисках обществото да знае поради три причини. На първо място, защото бях дискриминиран от страна на журито в лицето на проф. Владимиров, проф. Генов и доц. Пенчев, защото вече не съм лекар, а пациент. Откакто съм си подал документите, неведнъж те са коментирали пред други, че хората с лимфом не трябва да се грижат за пациенти и да преподават на студенти, а мястото им е в болницата, да се лекуват и по-добре е да си гледам здравето, а не да се явявам на изпит. Това беше изтъкнато и при обявяването на резултатите, когато заявиха, че моят проблем е здравословен, а няма нищо общо с изпита. Втората причина е свързана с факта, че изпитът трябва да бъде анонимен. Анонимността беше тотално нарушена. Защото кандидатът, който спечели асистентското място, а бяха обявени три места и толкова бяхме кандидатите, беше извикан от комисията да си разчита работата пред тях на затворени врати. Съмнително е и е административно нарушение.

А кой е третият Ви мотив?

Свързан е с това, което вчера (5 октомври 2019-а) казаха пред медиите от комисията. Те заявиха, че причината да не бъда избран не е в това, че съм онкоболен, а в това, че нямам достатъчно познания, за да бъда асистент. Звучи стресиращо и странно за всеки, който ме познава. За всеки мой колега, пациент, член на Клиниката или Университета. Най-малкото защото в тази Клиника съм защитил специалност с отличен успех, изкарал съм всички колоквиуми с отлична оценка при същите тези преподаватели, защитил съм дисертация там и тази година взех и специалност отново пред хора, които са част от тази комисия. За тези пет години имам 18 публикации с импакт фактор, а при нас това е мерилото за академичен успех, и 31 други публикации. Бях избран и като първия българин в Управителния съвет на Европейската организация по гастроентерология, директор съм на лятното училище за млади гастроентеролози. Миналата година спечелих цели пет проекта за Българското дружество по гастроентерология. Интересното е, че един от тях е за писане на европейско ръководство на европейско ниво за синдрома на малабсорция, а точно това е темата, която ми се падна на изпита. Това означава, че на европейско ниво аз съм класиран като един от 20-те експерти в цяла Европа, които имат право да пишат по тази тема, но в България познанията ми не са достатъчни.

Това звучи абсурдно, д-р Наков.

Да и само да допълня, че през последните години аз съм преподавал на студенти като хоноруван асистент. Всички мои студенти могат да потвърдят качеството на обучение, но и удоволствието от упражненията и съвременния метод на преподаване. Самият проф. Владимиров ме е хвалил, но изглежда, стигне ли се дотам да станеш част от Катедрата, е проблем. Нещо им пречи, нещо не е както трябва и не мога да разбера какво е.

Вероятно ще го разберете, защото бяхте категоричен, че ще търсите правата си. Защо го правите?

Защото има отявлена несправедливост. Притеснявам се, че ако не се даде гласност на подобен проблем, това ще създаде предпоставка за подобни проблеми при други колеги от една страна, а от друга ще бъде причина за дискриминация спрямо множеството онкоболни и хората с хронични заболявания в България. Оказва се, не са един и два случаите, когато лекари и други специалисти са репресирани на работното си място, заради онкологично заболяване. Недопустимо е и не бива да се случва! Искам да споделя още нещо. В Клиниката ни по гастроентерология идват непрекъснато пациенти с хронични и онкологични заболявания и всъщност точно тези трима членове на комисията работят с тях. Страх ме е за отношението им към тях, при условие, че нямат нормално към колега.

След споделеното от Вас очевидно е ясно защо голяма част от младите специалисти напускат системата и България.

Нормално е да го правят. Не само парите са причина за заминаването в чужбина, а и спирането на кариерното развитие на младите. Това понякога отвращава колегите ми от системата тук, те губят надежда, че нещо може да се промени и буквално са принудени да напуснат страната.Винаги съм вярвал в българското обучение и в здравеопазването. Мечтата ми е да продължа да работя България, да лекувам българи, колегите ми да са българи, да се развивам тук. Когато ходя на различни конгреси и изнасям лекции в Европа, аз се представям от името на България. Знам колко е трудна нашата действителност и знам колко е лесен пътят към чужбина, но ако всички заминем, не знам кой ще остане? Знам, че ще пречат, но мечтата да лекувам и обучавам студенти тук не е грях, а призвание.

Диагнозата се стоварва изведнъж върху Вас. Вече не само лекувате, но и бивате лекуван, с една дума сте от двете страни на барикадата. На какво Ви научи болестта и как се разбирате с нея?

Истината е, че като лекари непрекъснато мислим, че разбираме максимално пациентите и се поставяме на тяхно място. И аз мислих така, до момента, в който преминах от другата страна. Оказа се, че има много неща, които никога като лекар не съм предполагал, че се случват в съзнанието и душата на пациента. Основният сблъсък е шокът от диагнозата и от неизвестността, без значение колко е начетен и знае човек. В подобен момент осъзнаваш, че приоритетите в живота са много различни. Малките неща са страшно ценни. Разбираш, че до момента не си ги усещал по начина, по който го правиш, когато чуеш диагнозата.

Вас какво Ви крепи?

Аз вярвам, че ще се справя. Искам да лекувам, да преподавам, да работя това, за което мечтая! Това ме крепи, но и ми дава сили да се лекувам. И в подобна ситуация да се спре развитието на такъв човек, означава да му се потъпче лечението.

Д-р Наков, в последните месеци не спират протестите – медицински сестри, акушерки, фелдшери, специализанти. Всички те са категорични, че системата трябва да се промени и тяхното недоволство не е свързано единствено с ниското заплащане. Какво е Вашето мнение?

Да, нужна е промяна на системата, защото бъдещето на здравеопазването е немислимо без медицинските сестри и младите лекари. Самият факт, че в здравния сектор има непрекъснато проблеми, означава, че той все още не е съвършен. А може би никъде в Европа не е такъв, но у нас има още много какво да се прави. Отговорът на въпроса "Как?" е много труден, мултидисциплинарен и не съм в състояние да го формулирам ясно.

Дали обаче големият проблем не е в липсата на воля. Всички говорят, че нещо трябва да се промени, но сякаш не се полагат усилия това да се случи?

Очевидно е, че след като няма промени, няма и воля, но от друга страна има наченки.

Д-р Наков, убедена съм, че когато говорим за промяна на системата в никакъв случай не става дума само пари. Дали съм права?

О, да, безспорно. Случвало ми се е да присъствам на разговори с министри и с представители на здравните власти и винаги съм казвал, че нещата, които трябва да се решат с пари са ясни. Има финансисти и икономисти, които да се справят, но има организационни проблеми, които единствено ние, хората от здравната система, трябва да решим. И е добре от тях да се започне.