Една българска медицинска сестра в Англия

  Ваня Иванова, помощна медицинска сестра към „Бърза помощ” в болницата Queen Elizabeth Kings Lynn, графство Норфолк.

  Ваня Иванова: От Стара Загора съм и дойдох тук през 2005 г. чрез посредничеството на софийска агенция. В България бях медицинска сестра общ профил, с почти 15 години стаж, последните 5 от които работех в Дом за изоставени деца в Стара Загора.

  Агенцията, която ме изпрати на работа в Англия, ми беше издала двугодишен work permit на базата на легализираната ми диплома. Бях й заплатила със собствени пари за всички разходи и такси. Пристигнахме заедно с една жена от Плевен. От агенцията ни бяха казали, че ще вземаме по 8.50 паунда на час за работата ни като старши болногледачи. Английски език не се изискваше, което ни успокояваше. По-късно осъзнах каква огромна грешка бе да се опитвам да върша квалифициран труд в чужда държава, без да съм езиково подготвена.

  Взеха ни директно от летището и ни закараха в околностите на град Лестър. Там трябваше да започнем работа в един от така наречените nursing homes, в които се грижат за възрастни хора.

  Гледката, която ни посрещна, беше кошмарна – след дълго катерене по тесни стълбички влязохме в таванска стаичка 2 на 3 метра, разделена с тънък шперплат от съседната стая. Месечният ни наем бе 120 паунда. Отдолу живееха хората, за които се грижехме, и всеки техен разговор се чуваше сякаш са в нашата стая. Направо не можех да си поема дъх от целия стрес, в който се отзовах. Разбра се, че ще работим на 5.30 паунда на час. Звъннахме в агенцията за обяснение. Оттам ни посъветваха да отнесем въпроса към работодателя, който беше от остров Мавриций. Той изобщо не искаше да чуе за това. Още на следващата сутрин трябваше да започнем работа, но не като старши, а като обикновени болногледачки. Дори нямахме време, за да изпаднем в депресия.

  Една година по-късно България влезе в ЕС. Подадохме всичките си пейслипове и документи за изминалата година и получихме сините си карти. Веднага напуснах този nursing home и се преместих в Лестър, за да се регистрирам като медицинска сестра и да си търся работа. Тогава си дадох сметка, че проблемите ми тепърва предстоят. Отвсякъде изискваха документи за поне едногодишен опит в някоя английска болница и не признаваха като такъв работата в nursing home.

  В началото на 2008 г. кандидатствах в професионалната организация Nursing Midwife Council в Лондон, за да се регистрирам като медицинска сестра. Понеже бях учила 5 семестъра в България - 2 години и половина, колкото беше стандартният срок тогава (завършила съм в периода 1992-1995 година), не ми достигаше един семестър часове по теория и практика, които се изискваха академично от NMC.

  Започна голямото ходене по мъките. Наложи ми се да си вадя академична справка от България и забравих вече колко пъти се връщах дотам за най-различни писма и удостоверения, което ми костваше много пари и време.

  Междувременно си загубих и работата, защото никой не искаше да ме чака, докато си оправям документите. От NMC ми казаха, че трябва да се явя на задължителния курс “Return to practice nursing”, за да се регистрирам повторно като медицинска сестра. Издадоха ми през февруари 2009 писмо с това решение, което важеше за период от 2 години, след което губех пререгистрацията си, ако не го изпълнех. Започнах да разпитвам как мога да си уредя подобна практика. Мислех си, че ще е нещо подобно на „българския” тип практика – да се запишеш в някакъв университет, откъдето ще ти уредят място, където да караш тази практика. Оказа се, че тукашните учебни центрове изобщо не се чувстват длъжни да го правят. Единственият отговор, който получавах, бе, че подобни work placements са дефицитни и аз съм човекът, който трябва да ги намери.

  След 5 месеца получих писмо от NMC, в което ми се даваха около 10 университета на територията на Англия, където се предлагаше подобна практика. През това време работех като portering service assistant към „Бърза помощ” на болницата в Лестър – бутах количките с пациенти, без да ми се разрешава да пипам нищо по системите им. Постоянно питах старшите сестри как мога да си намеря work placement. Те също се чудеха какъв отговор да ми дадат.

  Попадах почти всеки ден в конфликти.

  От една страна, пускаха рапорти за това, че помагам на пациентите, нагласяйки някаква си дреболия по системите или леглата им. По длъжностна характеристика не можех да го правя, въпреки че ми идваше отвътре, след като бях работила 15 години тази професия. Взех си поука от това, но пък се сблъсках с обратната ситуация. Питаха ме „Можеш ли да ми помогнеш за еди-кое си?” и ми се сърдеха, след като им отговарях, че нямам право да го сторя, защото не съм регистрирана като медицинска сестра към NHS. В тази ситуация – между чука и наковалнята, изглежда, че дразнех всички. А и мениджърите, на свой ред, постоянно ми правеха забележки за това, че съм разпитвала старшите сестри: „Защо питаш, след като не си медицинска сестра и не работиш към NHS?”. Отговарях им, че аз съм медицинска сестра и искам да работя като такава. Така все изскачаше по някой проблем, който завършваше с рапорт.

  В края на август 2009 просто ми прекипя и подадох молба за напускане. Дойде поредният съвет от NMC - да съм си намерила работа в болница като health care assistant, а не като portering service assistant, ако съм искала „да остана в системата”. Никой от чиновниците там не се интересуваше колко трудно може да се намери подобна работа.

  Останах без работа и оцелявах благодарение на различните социални помощи. Влях се в системата, но като job seeker. Постоянно търсех свободна позиция за болногледач в държавна болница, но това беше почти непосилна задача.

  Накрая две старши медицински сестри от болницата в Лестър, където бях работила доскоро, ми предложиха да се явя на интервю за работа като health care assistant в „Бърза помощ”. Явих се, интервюто мина гладко и когато накрая ме попитаха дали имам въпроси, поставих проблема за регистрацията ми като медицинска сестра. Бяха ми дадени две възможности – да ми намерят work placement, където да прослужа липсващата ми половин година от моята клинична практика, но да оттеглят офертата за работа като болногледач, или да ме оставят да работя като старши болногледач и да забравя, че съм медицинска сестра. Това бе спасителният момент.

  Естествено, избрах първия вариант. Беше ми издадено писмо за work placement. Оставаше да се уреди въпросът за вземането на липсващите ми часове по теоретичната част, които се изискваха от процедурата Return to practice nursing, включваща практическа и теоретична част.

  Започнах да звъня поред на всички университети, но се оказа, че всеки един от тях има собствени изисквания за прием за обучение пък било то и само за 3 месеца. Всеки чужденец трябваше да покрие входните изпити по английски (IELTS) със среден коефициент от минимум 7. Само университетът в Норхамптън беше свалил приемното ниво до 6.5. Това бе поредният сблъсък с реалността – този път езиковата. Липсата на добър английски трудно можеше да се навакса само с учене, а и все още бях без работа. Получих неочаквана помощ. Бюрото по труда в Лестър ме записа на безплатни курсове по английски и математика и дори ми даваха по 10 паунда на седмица за това, че ги посещавам. Тази сума може и да изглежда смешна днес, но в периоди като този, всяка една лира имаше съвсем реална цена. Оттам ми издадоха сертификатите Maths Level 2 по математика и Literacy Level 2 по английски. Maths Level 2 се оказа по-късно от голяма полза при изпитите за Return to Practice, където трябваше да се изчислява как да се настройват различните системи, как да се слагат помпите и приравняват милиграмите спрямо тукашните мерни единици и т.н. Три пъти се явявах на IELTS и плащах по 120 паунда входна такса и все изкарвах резултат не по-голям от 5.5. Оказах се отново в безизходна ситуация. Продължавах да се пробвам с нови и нови университети, да уча и да се разписвам ежедневно в Бюрото по труда, като търсеща работа, без да имам напредък.

  Един ден получих покана за интервю за Return to Practice в болницата Queen Elizabeth в King’s Lynn, Норфолк. Учудих се откъде ми имат данните и знаят за мен. После намерих в компютъра application формата, която им бях изпратила през март 2010. Бях напълно забравила за нея, тъй като през последните месеци ежедневно пращах форми до всички болници на територията на Англия.

  Явих се на интервюто, бях одобрена и най-накрая имах възможността да си взема теоретичната част от процедурата Return to Practice в Университета на Източна Англия, където влязох по програмата на болницата, чрез която тя си осигуряваше работни кадри. Изискванията на Еast of England University в град Норич също бяха високи – 7.5 по IELTS, но чрез тази програма успяхме някак си да пробием и болницата ми осигури 2-годишен договор с нея и дочаках първия по-спокоен период в живота си на Острова, с осигурена работа поне за 2 години като медицинска сестра.

  Започна последното ми изпитание – подготовката ми за изпитите по теория. Беше толкова трудно, че много пъти ситуацията ме докарваше до сълзи. Системата за сертифициране на умения беше напълно различна, трябваше непрекъснато да се пишат така наречените refl ections (учението на Греъм Гибс), които отразяваха това, което съм научила и усвоила – нещо, което всеки път си беше малък шок за мен. Всички тези трудности се удвояваха от факта, че университетският академичен английски нямаше нищо общо с моя разговорен английски. Представете си какво означаваше това за човек набор ’63, който не е завършил английска гимназия. Наред с всичко трябваше спешно да усвоявам нови компютърни умения. Презентацията, която трябваше да направя на част от учебния материал, изискваше да боравя с програми като View Point 7, за които нямах никаква представа. Такива са стандартите на NMC – медицинската сестра е не само практикуващо лице, а и educator – човек, който трябва да образова пациентите и да рекламира здравословния начин на живот.

  В момента работя като auxiliary nurse (помощна сестра) към системата на „Бърза помощ” и чакам да получа своя PIN номер. Това е официалната регистрация към NMC, която ми дава правото да работя като медицинска сестра в Англия. Надявам се, че ще го дочакам - 5 години след идването си тук. Сега е много по-лесно за завършилите след 2000 година медицински сестри, които пристигат от България.

  Обучението у нас е вече 3 години, те идват със степен „бакалавър” и могат директно да кандидатстват за PIN регистрация в NMC.

  Исках да разкажа моята история на българските медицински сестри от поколението на 60-те и 70-те, които никак не са малко на брой и които имат желанието да работят тук като такива. Може би този разказ би прозвучал доста плашещо за тях, но след като аз успях, значи всяка една от тях може да успее.