ПСИХИКАТА ЧЕСТО СЕ СРИВА СЛЕД ПЕНСИОНИРАНЕ

За възрастова депресия  можем да говорим при хора над 60-те години.

За тяхното състояние са характерни специфичните измения в емоционалната сфера на човека: неконтролирани афективни реакциии, склонност към безпричинна тъга, плачливост. При възрастните хора  може да се появи дори тенденция към ексцентричност. Те сякаш потъват вътре в себе си и при тях се понижава способността да се справят със сложни ситуации.

Като говорим за изменения в емоционалната сфера, имаме предвид намаляване на емоционалността, а това лишава възрастните хора от новите впечатления за хубавите неща. Ето защо те са привързани към своето минало и непрекъснато се връщат към него.

Едно от най-разпространените преживявания е старческата загриженост. Това е като защитен механизъм. Той позволява да се избегнат силните емоционални изблици в действително критичните ситуации.

Другият защитен механизъм е емоционалното отстраняване, един вит отдръпване, което външно се проявява като безразличие. За такъв човек роднините казват: той слуша и вижда само това, което иска да види и чуе. Но това емоционално състояние помага на организма да избегне дълбоките страдания - като например смъртта на близки хора.

Освен активно използваните защитни механизми, типична за възрастта е т.н възрастово-ситуационна депресия - равномерно и устойчиво понижаване на настроението. Субективно това състояние се преживява като чувство за ненужност и незаинтересованост към всичко, случващо се наоколо.

ТРИТЕ ОСНОВНИ ВАРИАНТА ПРИ ВЪЗРАСТОВАТА ДЕПРЕСИЯ

Хипохондична фиксация.

Човек постоянно се вслушва в болежките си и оживено ги обсъжда с околните. За него най-важното е лечението, процедурите, непрекъснатото висене при личния лекар и приемът на шепата лекарства . В някаква степен това също е защитен механизъм: вторачването в болестите не им дава да забелязват старостта. Вярно, че описвайки, своето състояние, хората се стремят да подчертаят, че техните симптоми не са старчески прояви - т.е болестта може да бъдв излекувана, а старостта е завинаги. И след като възприемат признаците на старост като симптоми на болестта, човек отрича собственото си стареене.

Натрапчивата идея, че ги притесняват.

На тях им се струва, че отношението на околните към тях е несправедливо. Смятат, че всички наоколо ги притесняват - и морално, и физически. Основното чувство е обида - т.е всички искат да се отърват от мен. И, за съжаление, няма начин да се докаже на такъв човек, че не притеснява никого. Той, освен всичко друго, има понижена критичност.

Тенденцията към измислици и фантазии.

Тези измислици видетелстват за особяната значимост за човека. Той се стреи да разказва действителни епизоди от своята биография, но преувеличава собственото си участие в тези истории. А може и изсяло да си ги измисли. Ако старческото безпокойство, емоционалното отдръпване и в определена степен депресията изпълняват своеобразни защитни функции, то чувството за ненужност води както до психологично, така и до биологично увяхване и посърване. Този човек често е съпътстван от чувството за незащитеност. За съжаление, такова възприемане на живота е типично за възрастните хора, въпреки, че може въобще да не съответства на реалната ситуация. Възрастните хора имат загрижени роднини, те им помагат,но все пак не могат да ги измъкнат от чувството за ненужност. А това се дължи на два източника.

Първият - когато човек може да бъде на самия себе си и да прехвърли това отношение върху околните.

Вторият източник е слабостта на човека. С излизането си в пенсия намаляват начините да бъде полезен - доходите намаляват, физическите сили също. А това още повече задълбочава състоянието му.