Българите имат достъп само до 30% от новите лекарства

Доклад, публикуван на 6 април 2022 г., показва какъв е достъпът на пациентите от Европа до нови медикаменти. Основният извод в проучването на индикатора на изчакване „EFPIA WAIT” е, че има страни от ЕС, където пациентите чакат в пъти повече за достъп до иновативни лекарствени терапии в сравнение с други държави. Тревожна е констатацията, че различията растат, а не намаляват.

Проучването за достъпа до нови лекарства

Проучването се осъществява от Европейската федерация на фармацевтичните индустрии и асоциации (EFPIA).

Индикаторът работи от 2004 г. като се разширява и представлява най-голямото европейско проучване за иновативните лекарствени терапии и достъпа на пациентите до тях. В настоящия доклад са включени данни за общо 39 държави – 27 от Европейския съюз и 12 извън него. Информацията е за 160 иновативни лекарства, получили разрешение за употреба от Европейската агенция по лекарствата в периода 2017 г. - 2020 г., които се заплащат с публични средства.

От данните става ясно, че нуждаещите се в Германия чакат около четири месеца за достъп до нови лекарства, докато това време за българските пациенти е малко над 2 години. Средният период за страните от ЕС и от Европейското икономическо пространство е 511 дни.

В страните от Стария континент има очевидна неравнопоставеност по отношение на достъпа до нови лекарства. Има сериозни различия и в броя ан медикаментите, с които разполагат страните. Най-дълго за достъп чакат страните от Централна и Източна Европа.

Изводите от проучването

Различията се задълбочават, е един от основните изводи.

Другият е свързан с очевидната неравнопоставеност между държавите в ЕС. Например, към 1 януари 2022 г. в Германия са достъпни 147 нови лекарства безплатни за пациента, а в България те са 49.

Изследвайки причините за неравенствата в достъпа EFPIA открива няколко фактора, свързани помежду си и даващи отговор на въпроса защо има забавяне и ограничения.

Един от тези фактори е пряко свързан с определянето на цената и включването на лекарствата в системите на различните държави за заплащане с публични средства, както и въздействието върху търговските решения. Например, в България новите терапии се допускат до заплащане от НЗОК само един път в годината, забавянето е голямо, а отстъпките и компенсациите, които се дължат на Касата в първата година от заплащането на едно ново лекарство, надхвърлят многократно приходите от него.

Като неприемлива и за пациенти, и за здравните системи определят ситуацията директорът на Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в България (ARPharM). Деян Денев обяснява, че логично след дълги години на научноизследователска работа компаниите искат създадените от тях продукти да стигнат до нуждаещите се така, както пациентите виждат надежда в новите лекарствени терапии. За съжаление това не се случва в степента, желана и от двете страни. Затова Деян Денев е убеден, че е време за промяна.

Може ли достъпът на нови лекарства в Европа да бъде както по-бърз, така и по-равностоен?

От EFPIA твърдят, че е постижимо чрез конкретни ангажименти от страна на фармацевтичната индустрия, Евросъюза и страните членки и общи действия.

Докладът показва състоянието в различните държави, въз основа на което са направени основните изводи и се търсят начини за преодоляване на проблемите. Едва ли информацията за България може да е изненада, защото проблемите с иновативните терапии са част от множество дискусии, повдигат се редовно както от пациентски организации, така и от лекарите.

Какво означава нуждаещите се да са лишени от медикаменти, които са в състояние не само да облекчат болката, но и да поставят началото на оздравителен процес?

Павлина Григорова и дългогодишната й битка със системата

Няма да е пресилено, когато определяме битката на Павлина Григорова със системата не само като дългогодишна, но и сякаш без надежда за край, който да бъде удовлетворяващ за хората с увреждания, страдащи от различни болести.

„Ние нямаме никакъв достъп до нови и алтернативни средства за лечение. Нито до лекарства, които се прилагат в Европа за лечението на редки болести, за миастения гравис, за множествена склероза, за болестта на Помпе. Новите лекарствени терапии са недостъпни за нас“, категорична е Павлина Григорова. Според нея една от причините е свързана с Комисията по неврология и факта, че решението дали едно лекарство е подходящо за определено заболяване или не, е нейно.

„Време е нещата да се променят, подобни комисии се нуждаят от специалисти, които имат отношение към новите технологии, иновациите в медицината и лекарствените продукти. У нас продължава да се предлага еднаква терапия за хората, страдащи от едно заболяване. Подходът трябва да е индивидуален“, казва Павлина.

Тя продължава да пита защо НЗОК не поема плазмаферезата. „За да си позволи подобна терапия човек трябва да намери най-малкото 5 000 лв. В същото време благодарение на нея автоимунните заболявания биват парирани, а страдащите от тях могат отново да работят, да бъдат полезни за себе си и за обществото“, убедена е Павлина Григорова, която няма да спре битката със системата в името на достоен живот.

Ирена Нешовска и нейните усилия миастения гравис да влезе в списъка с редки болести

„За пациентите с диагноза „Миастения гравис“ нямат платено лечение по Здравна каса. У нас заболяването не е рядко, каквото е в цяла Европа. Та, не говорим за достъп до иновации, а за достъп до лечение“, казва председателката на Фондация „Миастения гравис“ Ирена Нешовска.

И така, за какъв достъп до нови лекарствени терапии може да става дума, когато болните от „Миастения гравис“ могат да бъдат лекувани само ако разполагат със средства, за да си платят.

„Ако се налага плазмафереза, която се прилага при животозастрашаващи състояния, отново трябва да се заплати“.
Така, докато мнозина се надяват да имат достъп до нови лекарства, хората с миастения гравис водят битка заболяването им да бъде включено в списъка на редките болести, за да имат право на лечение, осигурено от държавата.

„Направили сме нужното и сме внесли искането си до Комисията по редки болести и се надявам, че те ще вземат правилно решение“, споделя Ирена и разказва, че до 1995 г. за хората с това заболяване вливките с имуновенин и плазмаферезата са били безплатни. Какво се променя по-късно и защо заболяването вече не е в списъка на редките болести, пита председателката на Фондацията.

Ирена Нешовска вярва, че най-накрая заболяването ще бъде признато за рядко и в България.

„Това ще доведе до гарантирано лечение на миастениците у нас и в същото време ще им отвори вратата за иновативни терапии. Вярвам силно, че ще се случи, защото страдащите от заболяването са напълно забравени и изоставени в момента. Чудовищно е в 21 век да събираме пари за плазмафереза на младо момче, чието семейство не е в състояние да осигури 7000 лв. за животоспасяващата процедура“, споделя Ирена Нешовска.

>>>Ирена Нешовска: Високата смъртност при хората с миастения гравис е резултат от безхаберието на държавата!

Председателката на Фонцация „Миастения гравис“ е категорична, че няма нищо по-важно от живота. Затова не спира с усилията и битките в негово име.

„Тази болест ограбва хората, отнема им самочувствието, вярата и себеуважението. Няма по-лошо от това да си немощен, но и да нямаш хоризонт пред себе си. А когато е добре и може да работи, човек разбира, че е полезен, че прави нещо“, вярва Ирена Нешовска и допълва, че с възможността държавата да гарантира лечението на миастения гравис се връща не само здравето на хората, но и самочувствието им.

Българските пациенти и бъдещето им

Как изглежда бъдещето за българските пациенти - не само страдащите от редки, но и от хронични и тежки заболявания?

Не особено оптимистично, за съжаление. Независимо от факта, че страната ни също е част от бурния напредък на медицината в последните години, от наличието на техника и уреди, навлизането на иновативни технологии и терапии и от множеството невероятни специалисти, голяма част от които са на европейско и световно ниво, у нас продължава да има хора, които нямат достъп не само до най-новите лекарствени терапии, но и до онези, известните вече от години, без които не могат.

Някак все така се случва, че нуждаещите се от адекватно лечение, грижи и лекарства, получават постоянно уверенията на държавата, че мисли за тях и ще реши проблемите им, но всичко остава само до обещанията, които бързо биват забравяни.

Липсата на воля и желание да се решат тези проблеми е в основата на усещането на болните и страдащите, че са оставени на произвола. Че е така показват множеството не само частни случаи, в които се търсят средства – за животоспасяваща операция, за лечение, за лекарства.

И големият въпрос продължава да бъде докога. Докога болните и уязвимите ще трябва да се борят със системата в името на живота си и защо?