Една история за пропуснатия шанс да дариш живот – или един поглед върху донорството – по писмо от наш читател

Днес ще ви разкажем една история. Прочитайки я, ще се учудите, че се случват такива неща. Не са се случвали точно на вас, не се е налагало да мислите по тази тема. Източникът на тази „модерна приказка“ е една млада жена, наш читател. Ако нещо у вас трепне, сигурно сме успели да ви накараме да разберете, че смъртта е по-маловажна от живота. В историята ни няма лоши или добри герои, не се подлъгвайте да ги търсите. Има просто едно огорчение, че не са могли да помогнат на някой друг, който отчаяно се стреми да живее.

„Моите родители се разделиха много отдавна, бях на 10 някъде. Запазиха съвсем нормални отношения, за разлика от много други двойки. Когато аз бях на 17 се роди брат ми – имаме общ баща. При нас - липсват обичайните „циркове“, за такива ситуации, никой никого не мрази, никой никому не е сърдит. Винаги сме си общували съвсем нормално, оказвали сме си помощ при нужда и пр.
С брат ми се обичахме много и си бяхме близки. Последните години – доста по-близки, понеже предвид 17 години разлика, нямахме много общи теми, когато беше съвсем  малък.

Преди около 3 години при него се получи остра психична криза „от въздуха“, както се казва…

Реагирахме моментално, адекватно, психиатър, медикаменти, следене. Беше ученик в елитна гимназия. Овладяха се нещата, пиеше си лекарствата, докато ги пиеше – всичко беше добре. Миналият май беше абитуриент. Той беше мъж, с  таланти, интелект, амбиции, а всичко , което много искаше, се оказа невъзможно за него. Не пиеше, не пушеше, хобито му бяха походи по планините… Необяснимо за мен (и семейството) – искаше да става военен, офицер. С тази диагноза и лечение – няма начин. Когато стана пълнолетен , ние вече не можехме да го контролираме – какво си говорят с лекаря, пие ли си лекарствата и пр. По закон нямаме право. Той беше медицински доста грамотен и си е дал сметка какъв „живот“ го чака. Решил е, че „оправяне“ няма да има. Решението му „да приключи със себе си“ е било много рационално планирано и подготвяно с дни.

Случи се на 8 март тази година. Аз бях  на лекции в София. Баща ни работи в Германия. Брат му (на майка му другият син) живее и работи в София от 10 години. В Ст. Загора тогава бяха само майката на брат ми и моята. В този ден бях станала доста рано, ходих на занимания, оправях из нас, легнах да дремна следобед. Към 16:30 ставам, гледам си телефона – 4 неприети обаждания от брат ми. Взех да се смея. Той е като машинка  - да ми се обади по всякакви празници. Връщам обаждане, готова да се хиля и да му кажа, че „8-и март не е най-великия празник за сестра му“ и „къде е то 12 часа вечерта, няма нужда чак толкова да напира…“

Вдигна ми майка му. В истерия, разбира се. Първите 2 минути не мога да асимилирам какво ми казва жената, естествено че реве, от оня плач, който наподобява  виене. Намерила го удушен, рязала примки от врата му, опитвала да го реанимира….

Много от нас са родители, ако ни се случи такова нещо колко ще сме адекватни, а?  Когато аз научавам за случката, вече е поне 17ч., той е труп поне от 2 часа.  Майката не  смеела да се обади на баща ни, щял да я обвини, че не го е опазила и подобни. Казвам, че аз ще му кажа. Баща ми  сега кара 40-тонен камион в Германия. Как да му звънна и да му изтреса това, докато е зад волана? Овладявам нервите, звъня, питам дали кара в момента… Казва ми, че да, валяло, ама нямало полиция, да си говоря спокойно… Казах му като паркира да ми звънне (което ще е след 3 часа в онзи момент).

Звъня вече на моята майка (тя е лекар), която ми гледа детето в този момент. Казвам какво е станало. Тя оставя сина ми на баба ми и хуква на мястото на случката. Засича се с колегите от Съдебна медицина. Лекарят от Съдебна й казва, че питали за органите, но майката /нали е в истерия/ казала, че „не смее нищо преди бащата да каже“ и дотам. Колегата й й казал – до „36 часа могат да кажат“. Аз съм в София в този момент, водя безбройни разговори по телефона, всичко ми се върти… Батко му си пътува спешно към Стара Загора. Майката на брат ми и моята майка, при всички разговори с мен следващите 3 часа, берат грижа за реакцията на баща ми и как ще му кажа – нормално. И едната и другата – не ми казват за това, че екипът лекари е казал за донорство. Аз самата си помислих, но реших, че не са годни вече, заради…. и не попитах за това веднага. И аз бях ошашкана, признавам.
Последвалата драма я пропускам, но вече към 22:00ч. на въпросния ден до мен достига информацията, че са искали органите. Т.е. – годни са били за ползване, в което аз не бях сигурна до онзи момент. Звъня на мама, казвам да намери координатите на съдебния лекар, който е бил на място и да му каже да правят всичко, което трябва за целта, подпис ще има. Няма проблем, ще се погрижа, майката е в страната, ще подпише, това е моя грижа. Майка ми се свърза с него, за да ми каже, че….“вече органите са заминали“. Не са проведени процедурите да ги запазят, въпреки, че е можело, ЗАЩОТО на мястото на случката, в онзи момент – майката на брат ми не е посмяла да вземе това решение. Така.
Няма изричен отказ от донорство, както е по закон. Брат ми беше ЗА, говорили сме. Би следвало да го третират като донор и да се извърши каквото трябва, да пазят органите, пък АКО има възражения от роднини – тогава има казус. Възражение нямаше да има обаче. Имаше 100% съгласие от всички ни, но  вече нямаше за какво да го даваме, когато изобщо опряхме да мислим и за това. Не е виновен екипът, уж закон, не знам какво, но по някакви „тъпи протоколи“ – ако нямат подпис на място – нямат право да правят нищо и те на своя глава. И така изгърмяха въпросните органи. И това е САМО един от близо 1000 случая на година у нас!!! Хайде има хора, които са против, заради своите принципи. Но повечето не са против, а са в шок, в момента в който им искат подпис за тия неща, не им е до това, не са на себе си и по-нормално няма бих казала… Аз дето съм толкова силно ЗА донорство, към 6 часа в случая ми отне да кажа каквото трябва и на когото и беше късно вече. И всичко си отиде.

За мен е нормално, ако си годен и не си подписал някъде, че не желаеш – донор си, извършва се всичко, за да се пазят органите, ако има възражения от роднините – съд, ама бърза процедура и така. Не да се вдигат ръце и да мислим  повече за починалите, а не за още живите, които чакат орган, за да продължат напред. Виновна се чувствам пред някакви непознати за мен хора и семействата им, че можех да им дам шанс за спасение. Не успях. И съм виновна, разбира се. Но не следва да бъда поставяна и аз и който и да било в тази ситуация. И просто искам това да спре да се случва, заради недомислени и чисто безумни процедури и бумащини.“

Потръпнахте, нали? Струва ви се жестоко и прагматично, сигурно. И не знаете дали и как ще реагирате вие. Позамислете се, че нечия смърт може да бъде шанс за няколко човека, които да живеят. Донорството в България е реална възможност да направите това. Поради бюрократични спънки, суеверие и недоразбиране, много пациенти не могат да получат здрави органи. Пътя го знаете – чужбина или... /не искам да споменавам думата, достатъчно дълго време говорихме за нея в този текст/. Мислим повече за мъртвите, а не се грижим за живите.

Имената на участниците в тази история не са публикувани, те нямат никакво значение за казуса.
По текста работи: Ивайло Тончев

Източник на снимката: www.stjhs.org