Разработват се наночастици с инсулин за прием през устата, които могат да заместят инжекциите

От 1922 г. насам, когато е открит, инсулинът спасява живота на хиляди пациенти с диабет тип 1 и диабет тип 2. За съжаление, той се характеризира с голяма молекулна маса, което означава, че се натрупва бързо и също толкова бързо се разгражда. Страдащите от диабет тип 1 са принудени да си инжектират хормона до края на живота. Голяма част от хората, диагностицирани с диабет тип 2, също трябва да получават инсулин инжекционно за дълъг период от време.

Болката, която изпитват те по време на инжекцията, разклаща сериозно психичното им здраве. Много изследователски екипи търсят алтернативни методи на прием, какъвто е оралният, за да облекчат поне до известна степен дискомфорта на близо половин милиард хора с диабет по света.

Технология с наночастици, съдържащи инсулин

Технологията с наночастици се приближава най-много до това, което учените търсят. Тя позволява ефективно капсулиране, чрез което инсулинът е защитен от бързо разграждане. Така той може да достигне до органите, преди да е загубил ефекта си.

Бионаличност на инсулиновите наночастици

Към момента основният проблем е постигането на стабилност на суспензията от наночастици. В някои случаи натрупването им настъпва още по време на съхранението, което крие риск от намаляване на бионаличността на инсулиновите наночастици. Бионаличността представлява процентът съдържание на активно вещество, което достига до органите в тялото.

Химическа устойчивост

Друг недостатък е химическата устойчивост на полимерната матрица на наночастиците и инсулина. Засега златният стандарт за създаване на стабилни наночастици е изсушаването чрез замразяване, което предотвратява и нежелани промени по време на съхранението.

>>> Таблетки инсулин

Как се създават наночастиците с инсулин

Учените от „University of British Columbia“ в Канада и от Технологичния институт към същия университет произвеждат наночастиците с инсулин, като създават връзка между полимерната верига на хитозана и на натриевия триполифосфат, прилагайки метода на йонотропно гелообразуване. Използвани са и двете техники на изсушаване на частиците – чрез замразяване и горещ газ. След тяхната дехидратация, се измерва съдържанието им на основно вещество.

Заключения от изследването

Резултатите от изследването разкриват, че изсушените с горещ газ наночастици с инсулин и без манитол са с най-висока концентрация на активната съставка. Те се съхраняват в хладилник за 3 месеца, като направеният след това анализ потвърждава, че няма настъпили видими промени в морфологията им.

Сферичната структура се запазва обаче само при тях, докато при частиците изсушени в хладилник и с манитол тя се променя. Дехидратираните чрез горещ въздух наночастици се освобождават най-бързо в сравнение с останалите, изсушени в хладилник и с манитол.

Заключението на екипа от Университета на Колумбия е, че наночастиците с инсулин, които са дехидратирани с горещ въздух и не съдържат манитол, запазват най-добре своята структура и състав и се усвояват максимално ефективно от организма. Това ги прави особено подходящи за по-нататъшните опити да се открие начин за прием, различен от инжекционния. Ако откритието се увенчае с успех, е напълно възможно да бъдат създадени таблетки или биофилм с инсулин за пациенти с диабет.