Александра Заркова за домашното насилие: Жертвата и насилникът се намират

По последни данни всяка трета жена в България е жертва на насилие у дома. Увеличават се и случаите на посегателства срещу мъже и възрастни хора…

Според неправителствени организации домашното насилие все повече придобива размерите на епидемия, но за съжаление, за разлика от грипните заболявания, тези проблеми не минават с антивирусни препарати. Необходими са както здрава и адекватна подкрепа от страна на институциите, така и осъзнаване на проблема от страна на жертвите, личностно израстване и смелост да поемеш отговорност за собствения си живот.

Какво е насилието? Можем ли да разпознаем насилника още в ранния период на връзката ни? Как да избягаме от Ада? На тези важни въпроси, в подкрепа на хората, понасящи различни форми на тормоз, отговаря психологът Александра Заркова.

Нека в началото на разговора ни да обясним какво е насилие?

Насилие е всяка форма на поведение и отношение, в които и чрез които се проявява посегателство върху човешкото същество, върху личността и достойнството му - чрез унижаване, смазване, враждебност, омраза, пренебрегване, изоставяне, дисквалификация, изнудване. Всяко насилие е израз на вътрешно безсилие, на дълбоко чувство за малоценност, които се компенсират с желание за доминиране, за демонстрация на власт и контрол. Във всички форми на насилие може да отчитаме количествени разлики, но не и качествени. Всяко насилие е рационализиран садизъм.

Кои са най-разпространените форми на насилие, които хората търпят у дома?

Най-видимата и лесно разпознаваема форма е физическото насилие, както и тези, които прибягват до него. По-незабележими, но също с трайни и дълбоки белези, са емоционалното и психическото насилие. Вменяването на вина и дълг, изисквания, понякога направо безумни, емоционално изнудване, внушаване на страхове, подмолни или явни заплахи и забрани, понякога за живота на насилника, прехвърляне на отговорност, забрана за изразяване на чувства, задушаване на естествените потребности от свободна изява и избори, нахлуване в личното пространство – това са все форми на насилие, понякога така завоалирани зад „толкова добри намерения и обич”, че тези, върху които се прилагат, чувстват само фрустрацията, гнева и болката, но не могат да реагират и да се освободят. Такива отношения, за съжаление, съществуват в много семейства – между партньори, между родители и деца – без значение от възрастта им.

Само агресивни хора ли са склонни да упражняват насилие или дори спокойните и уравновесени могат да имат подобни прояви? Какво отключва желанието да причиниш болка?

Първо искам да направя едно уточнение. Няма да сме агресивни, само когато умрем. Агресията е енергия, жизнена сила, която е необходима на човешкото същество, за да се развива, себеосъществява, себереализира. Насилие упражняват не агресивните хора, а дескруктивно, разрушително агресивните. При тях здравата агресия, която е нужен поведенчески модел, е блокирана, изтласкана и затова може да се прояви само деформирана – като садизъм или като мазохизъм /автоагресия/. Това са дълбоко фрустрирани хора, гневни, нещастни, озлобени, неудовлетворени, блокирани, със силно желание за контрол и доминация и в същото време зависими и неспособни да носят зряла отговорност. Здравата агресия е тази, чрез която се заявяваме, отстояваме – потребностите, чувствата, желанията, изборите си, но без да ограничаваме, потъпкваме или забраняваме същите на другите.

Истински спокойният и уравновесен няма да прибегне до насилие, освен ако това спокойствие и уравновесеност не са били фалшиви, измамни. Има хора, които изглеждат много спокойни, а изведнъж избухват – те просто са отлагали, задържали и потискали дълго време реакциите и фрустрациите си, които в определен момент излизат взривно. А това, че някой е наистина спокоен и уравновесен, не означава, че когато е нужно, няма да покаже ясно и категорично своите граници и да защити личността си и така всъщност ще прояви здравата си агресия.

Какво отключва желанието да причиниш болка ли? Вътрешната болка, от преживяно някъде назад в миналото, дълбокото чувство за малоценност и вътрешна пустота, желанието да унищожиш, за да се преживееш „силен”. Всичко това е много дисфункционално, граничещо с патология в доста случаи. Всеки насилник е бил жертва и всяка жертва също е насилник. За болките, травмите, лишенията ни в миналото имаме обяснения, но не и оправдания. Да, това е страдание, но за съжаление то озлобява повечето хора и само малка част облагородява.

Може ли да дадете примерен план за това как да действа човек, претърпял насилие, още при първия акт на агресия – има ли толерантен период, в който трябва да се опита да помогне на близкия си и заедно да разрешат проблема, каква помощ да потърсят?

Само да отбележа, че не само жени са обект на физическо насилие, има и мъже. Да, вероятно са по-малко и повечето жени прибягват до емоционално и психическо насилие, а при мъжете по-видимо е физическото. Освен това никой не може да ни унижава, обижда, насилва, ако ние не го позволяваме. Зад всеки резултат стоят причини. Те могат да са и несъзнавани, но това не ги елиминира. Доста пострадали и страдащи от насилие живеят с илюзията, че той/тя ще се поправи, че всъщност се обичат. Дори често се намират не само оправдания и оневиняване на насилника, но и привързване към него.

Всеки, който веднъж е бил обект на физическо насилие, следва да вземе незабавно мерки за себе си. Те биха могли да са най-различни, включително и двойката да потърси специализирана помощ и то не просто консултация, а психотерапевтична работа толкова време, колкото е нужно. Освен това може да бъдем толерантни към човешкото същество, изначално, но не и към безобразията и патологията му, проявени в поведение и отношение. Става въпрос за себеуважение.

По-склонни ли са съвременните жени да търсят помощ или да излизат от връзки с хора, които ги травмират? Какви са наблюденията ви?

Тук въпросът опира до това колко жената ще осъзнае, че не желае да е повече жертва. Колкото и да е болезнено, обезличаващо, травмиращо и унижаващо човешкото достойнство, ролята на жертва носи и – така наречените в психологията вторични печалби. Нужно е осъзнаване, личностно израстване, преодоляване и промяна на доста погрешни възгледи за ролята на жената и мъжа, отказ от заучена безпомощност, желание за поемане на лична отговорност за собствения живот. Какви са наблюденията ми? Не са малко жените, които решително и смело слагат край на подобни взаимоотношения, но има и такива, които предпочитат да останат с насилника заради определени ползи. В такива случаи отново проличава както отказ и страх да се поеме отговорност за собствения живот и избори, така и желание за реваншизъм – през ролята на жертва на насилие, която с „търпението” и мазохизма си, подмолно вменява вина.

Има ли начин рано да се разбере, че сме избрали човек, склонен към насилие – емоционално и физическо?

Да, има знаци, по които може да се допусне такава склонност. Да не забравяме обаче, че ясният поглед и оценка зависят от способността ни да наблюдаваме обективно, а това е възможно за този, който има добра самооценка и висока степен на личностно израстване. В повечето случаи хората си затварят очите за очевидното, живеят в отрицание и взимат за действително желаното. Така започват да намират и оправдания, и обяснения за поведения, в които се съдържат притеснителни мотиви и нагласи. Още една неприятна, но – истина – жертвата и насилникът се „намират”. Това не е обвинение, а факт, върху който хората следват да се замислят и да намерят мотивация за промяна. Мотивация обаче имаме за това, в което виждаме смисъл – съзнавано или не.

А сигнали, по които може да се разпознае насилника, са – третиране на човешкото същество като предмет, вменяване на вина, забрани и грубо ограничаване на свободата, честа и то полюсна смяна на настроенията, избухвания, за които все някой друг е виновен, психическо смазване и обезценяване, подронване на самочувствието, желание за контрол, ревност и т.н. Но така описаните форми на насилие, макар и в различна степен и проявление, нима не ги виждаме в поведението не само на „видимия” насилник! Освен това всяка жертва всъщност дава сигнали, макар и несъзнавано, къде и колко да бъде „ударена”.

Какъв е съветът ви към хората, които нямат смелост да избягат от Ада?

Първо да се справят със срама и вината си, че са в подобно положение. Да поискат да възвърнат чувството си за човешко достойнство и смисленост, за себеуважение. В крайна сметка има две роли в живота – на жертва и победител. Нужно е и преосмисляне на много изкривени убеждения, ценности и идеи за ролята ни в живота. Двойката насилник-жертва ще се разпадне тогава, когато единият се откаже, през личностно израстване, през наново изграждане на своя интегритет от тази роля.