Калина Йорданова: Липсата на съгласие кара хората да се обединяват около полярни становища и да отричат различието

Преди няколко дни група психолози, психотерапевти и социални работници написаха писмо до председателя на СЕМ и организираха петиция по повод липсата на етика в някои от медиите. Отговор на въпроса какво провокира реакцията на специалистите потърсихме от д-р Калина Йорданова, която е една от подписалите писмото. Тя е клиничен психолог. Едната й магистърска степен е от СУ „Св. Климент Охридски“, а другата по изследвания в Централна и Източна Европа от Лондонския университетски колеж (UCL), откъдето е и докторската й степен по психоанализа и антропология. Д-р Калина Йорданова е посветена на търсенето на отговори. Прави го методично, целенасочено, със силата на знанието, опита, но и на съпричастността. Изследва военните конфликти в Босна и Херцеговина и в Сирия, а интересът й към психологическите последици от войната е причината да преведе романа „Хищни нокти“ на сръбския писател Марко Видойкович. Част е от „Лекари без граница“, работи с хора, които са жертви на домашно насилие, трафик, изтезания. Амбивалентността, казва тя, е нашата склонност да обичаме и ненавиждаме един и същ предмет и затова нараняваме тези, които обичаме. Не можем да я унищожим, но сме в състояние да я осъзнаем и контролираме, категорична е д-р Йорданова. Започнал от конкретния повод – отвореното писмо – разговорът с нея се люшка между войната, страданието, уроците, които не сме научили и търсенето на отговори за това какви сме като общество и защо ни е толкова трудно да приемем различните. Със сигурност, в това интервю ще намерите и отговор на въпроса защо разделението продължава да бъде доминиращо в обществото ни.

Г-жо Йорданова, Вие и Ваши колеги психолози, психотерапевти и социални работници написахте отворено писмо до председателя на СЕМ по повод липсата на професионална и човешка етика в част от медиите у нас. Създадохте и петиция. Защо?

Писмото е адресирано и до Комисията по културата и медиите в НС, а конкретният повод е публикация в българска медия, разкриваща самоличността на психично болна жена, извършила самоубийство, нейните семейни отношения и снимка. Статията използва език, който обезценява темата за психичната болест: думата „психото“ е употребена вместо „психиатрична болница“. Липсва каквато и да е информация за спешен телефон за помощ или превенция на самоубийството, както изисква практиката при отразяването на подобни новини. Психично болните са уязвима група хора, за която важат нормите, описани в Закона за здравето, а именно поверителността на информацията за пациентите. Липсата на етични стандарти при използването на такава информация говори за приравняването на стойността на човешкия живот към тази на сензацията и за липсата на чувствителност в общността към уязвимостта изобщо.

Начинът, по който в медиите се пише и говори за хората от уязвимите групи, понякога прекрачва всички съществуващи норми – и писаните, и неписаните. И преди да Ви попитам защо, не мислите ли, че вина има и обществото, което приема това за нормално?

Много сложен въпрос. Наскоро с моя колега Иван Иванов направихме изследване на динамиката на груповите отношения в българската политика. Ние мислим, че умът на хората с лидерска позиция е доминиран от допускането, че лидерството значи приобщаване към овластена група с цел извличане на печалби от груповите членове, подобно на участието в банда. Отношенията вътре в групата, както между нея и останалата част от обществото, са основани на злоупотреба и мимикрия. Така се получава лидерство НА/НАД групата, а не лидерство С/ОТ групата. Това означава, че не се случва взаимна трансформация и развитие, а прелъстяване и колюзия с цел зависимост, контрол и отказ от промяна на статуквото. Нуждаех се от този увод, за да обясня, че за да има етика на отношенията в една общност, те трябва да бъдат автентични: т.е. да има свързване с другия като субект със свои страхове, потребности и уязвимости, което предполага емпатия. В общност, където мимикрията и злоупотребата са режимите на свързване с другите, етиката в отношенията е почти невъзможна.

Като клиничен психолог бихте ли обяснили как се отразява върху личността разкриването на данни и разголването й пред всички?

Разкриването на поверителна информация е незаконно. Това е важно уточнение, защото преди всички съждения, трябва да е ясно, че има някакъв консенсус, скрепен със закон, и този закон трябва да се спазва. Нарушаването на анонимността стигматизира личността, унижава достойнството, пречи на лечението и подкрепата за близките, прави самоубийството и психичната болест проблеми, около които трябва да се мълчи, за да не те „пишат във вестниците“, излага една много интимна част от човека - скръбта - на погледа на непоканени свидетели, води до базово недоверие в отношенията между хората и закона.

У нас често се говори колко толерантни и разбиращи другите сме, ние, българите. Въпреки това, различните са изолирани, живеят в свят отделен и затворен, а единствените случаи, в които се превръщат в център на внимание, са драматични. Защо?

За мен изглежда, че драматизмът е много важен за усещането на българина за собствена идентичност. Драматизмът в историята ни, основан на някаква фасцинация (прехласване) пред катастрофата, случила се в миналото (Османска власт) или надвиснала в бъдещето (мигрантската инвазия, Истанбулска конвенция), се превръща в организираща ос на мисленето. Да се виждаш като част от някаква турбуленция сякаш придава тежест на живеенето и му приписва някакъв мисионерски смисъл. Не по-малко важно ми се струва и преживяването на много българи за собствена стойност на фона на някой друг, смятан за провален или уязвим. Така ужасът винаги остава изнесен, т.е. проектиран в другия, докато човек се преживява реабилитиран и непокътнат. Различните, в конкретния случай психично болните, са изолирани от умовете на останалите членове на обществото, защото то предпочита да държи уязвимостта настрани, за да не припомня тя за собствените вътрешни конфликти. Освен това, българската култура не насърчава говоренето по трудни теми, защото това излага на риск любовта на околните. Фантазията е, че те ще спрат да ни обичат, ако научат за нашата уязвимост. По тази причина много близки на психично болни не признават състоянието им и продължат да го отричат, дори пред себе си.

Защо станахте част от „Лекари без граница“?

Лекари без граници е единствената световна хуманитарна организация, която се финансира изцяло от частни донори. Нейната независимост от правителствени интереси и работа, основана изцяло на медицинските нужди на пациентите, са причините, които ме правят идеологически свързана с MSF.

Работите с хора, които са жертви на домашно насилие, трафик, изтезания. Какво не знаем за това?

Вие назовавате три групи хора, за които е трудно да се обобщи нещо общовалидно, но може би свързващата тема е травмата. Това, което трябва да се опитаме да разберем, е, че когато става дума за травматичен опит, нещо в личността на жертвата престава да е същото и има риск никога да не бъде поправено. В същото време травматичното преживяване има транс-генерационно измерение, т.е. ефектите му преминават в следващото поколение. Липсата на интервенция води до повторение на модела на насилие не само в бъдещия личен живот, но и в този на второто поколение. Ето защо ранната диагностика е едно от най-важните неща в работата с травмата.

Самата Вие как се справяте и как преглъщате цялото това страдание и насилие?

Аз използвам утвърдените механизми в професията си като лична анализа и супервизия. Вярвам, че човек се научава да капитализира дори от собствените си дефицити, когато ги превърне в прозрение.

У нас продължаваме да не смеем да говорим открито по темата за насилието и особено когато то е в дома, а насилникът е най-близкият ти човек. Поредният въпрос към Вас е отново защо?

Няма да е новина, ако кажа, че около темата има много срам, а част от културните норми оправдават насилието вкъщи. Говоренето за насилието изисква да се конфронтираме с много превърнали се в мит вярвания, като например, че насилието не съществува в българските семейства, то се е появило у нас наскоро, децата лесно забравят, защото не разбират, алкохолизмът е приемлив и не е заболяване, трафикът е доброволен избор, родителите знаят най-добре за децата си и т.н.

Г-жо Йорданова, оправдани ли са според Вас притесненията на онези родители, които твърдят, че семейството и децата им ще бъдат застрашени, ако Истанбулската конвенция бъде подписана?

Като говорим за нещо, нека първо се съгласим, че разбираме едно и също. В моя ум Истанбулската конвенция е документ, според който насилието вкъщи е неприемливо. Ако то съществува, по-добре е на засегнатите от него да се осигури защитена среда. Аз съм клиницист, а не политик и ще си послужа с клиничен пример. Нека в контекста на примера да помислим дали нещо можеше да бъде различно в този човешки живот, ако той беше имал шанса за закрила. Ще избера името Рада, за да запазя анонимността на пациентката. Рада е българка на 36 години и е родена в малко градче. Ранните й спомени са неясни. Рада няма добра ориентация нито в пространството, нито за хронологичната последователност на събитията в живота си. Майка й е починала, когато Рада е била девойка. Спомените й за тази майка са от алкохолизъм и чести побои, които не са оставяли „ненасинено месо“ по тялото й. Бащата на Рада е бил селскостопански работник, който се е грижел за основните нужди на Рада и по-малкия й брат, но не е окуражавал ходенето на училище и не я е предпазвал от побоите на майка й. На около 25-годишна възраст Рада забременява от мъж, с когото живее, но скоро се разделят и заедно със своето бебе заминава в голям град. Там сключва брак с мъж, който я трафикира - първо в България, а после в чужбина. Рада е пребивана, изнасилвана и заставяна да прави криминални аборти. След побой с железен прът и счупени крайници, когато е открита пред болница в голям град, Рада е репатрирана и настанена в защитено жилище. Жената е била заставяна да гледа изтезанието на други жени, жертва на трафик: осакатяване, разрязване, счупвания, побой. За мен централният въпрос тук е за мястото на ранната диагностика и интервенция в правенето на политики за детето. Системно неглижирана - некъпана, гладна, неходеща на училище и пребивана в семейството си като дете - Рада не успява да развие базови умения да се свързва с другарчета, да учи и да твори. Тя израства като дете с емоционални и когнитивни затруднения. Те не са вродени, а конструирани в процеса на израстването й. Това означава, че Рада не може да работи нищо друго от „цепене на дърва” и „събиране на плодове”, и не може да се свърже по нетравматичен начин с някого. Рада не умее да разпознае трафиканта, да предвиди съдбата си с него, да планира избавлението си от него. Ако за тази жена е имало ранна диагностика, т.е. навременна социална оценка, както и ранна интервенция, а именно извеждането на дете в риск от средата му и възможност за живот в приемно семейство, вероятно животът на Рада щеше да е много по-различен. Как това застрашава нечии деца и семейства?

Бих искала да Ви насоча към друга важна тема. Една част от научната Ви работа е посветена на изследването на военните конфликти в Босна и Херцеговина и Сирия? Какво не знаем за войната, г-жо Йорданова, и за начина, по който тя деформира и променя хората?

За мен войната е състояние на ума, в което хората се ангажират в разрушителен режим на функциониране един към друг. Въпросът „Защо?” занимава Фройд и Айнщайн, които си разменят писма относно войната. От конфликтите в Босна и Сирия съм разбрала, че войната може да конструира защитно поведение у жертвите, което цели да ги предпази от преживяването на ужас. Това е организация на ума, която „залепва“ за едно идеализирано предвоенно минало, където всичко е възможно, но избягва всичко, което напомня за разрушението, докато несъзнавано го повтаря. Мисля, че хората, преживели война, живеят във версия за света като за враждебно място и имат огромна трудност да изпитат наслада от живота, а често и да видят смисъл в продължаването му. Една важна последица е, че родителите остават заети с преработката на собствените си травми и не са в състояние да помогнат на децата си да смелят травматичния опит. Много деца развиват симптом като защитно поведение, защото отсъства стабилен и съхранен възрастен, който да им помогне с въпроси като „Защо хората се убиват?“, „Аз ще умра ли?“, „Какво ще стане с дома ми?“, „Ще мога ли някога да се върна?“, „Ти би ли убил?“ и т.н.

Не мислите ли, че бихме могли да наречем и домашното насилие война?

Мисля, че можем да наречем война много наши вътрешно-психични конфликти.

Не умеем или не искаме да се поучим от миналото и ужаса, който светът е преживял?

За нас все още е трудно да се поучим от собственото си близко минало, защото това изисква капацитет да се стои с амбивалентността. Струва ми се, че за българите е трудно да учат от колективен опит, защото за това е нужно обществено съгласие по базови въпроси като кое е престъпление и как то се санкционира. У нас все още има паралелни дискурси относно наследството на социализма - дискурси на жертви и на политически елит. Липсата на съгласие кара хората да се обединяват около полярни становища и да отричат различието. Социализмът е или идеализиран, или заклеймяван. Много трудно се намира място за нюансираност в мисленето. За мен липсата на достъп до амбивалентността и гледането на света през черно-бял филтър водят до повторение, а не до трансформация, защото човек несъзнавано се опитва да предаде нататък непреработения материал, докато дойде подходящият момент за тази преработка. Засега миналото е тъгувано, но отричано и неприемано. Все още не можем да съвместим в ума си наличието на трудови лагери с приноса на масовото образование например и да мислим и за двете като част от собствената ни идентичност.

Да Ви върна в началото на разговора ни. Очаквате ли СЕМ да реагира на писмото, а петицията да бъде подкрепена?

Аз нямам очаквания. Надявам се повече хора да мислят по горните теми от първо лице единствено число, а не през заучени фрази.

И в края на този разговор бих искала да ни кажете коя е Калина Йорданова?

Аз съм клиничен психолог и доктор по психоанализа и антропология от UCL, Лондон. Занимавам се също с превод на литература. Избирам да практикувам професията си не само в София, защото вярвам, че достъпът до психично здраве е също толкова важен, колкото до всяка друга медицинска грижа.