Начало Здравна медиа Интервюта Александър Миланов: Пациентите в България, без значение дали са с ХИВ, или не, се използват за разменна монета

Александър Миланов: Пациентите в България, без значение дали са с ХИВ, или не, се използват за разменна монета

Александър Миланов: Пациентите в България, без значение дали са с ХИВ, или не, се използват за разменна монета - изображение

„Още като прочетеш тази история става ясно едно: че изконното право на един пациент да бъде лекуван и третиран достойно, е нарушено”, заяви пред Framar.bg Александър Миланов от Национална пациентска организация в отговор на молбата ни да коментира случая на наша ХИВ-позитивна читателка, чиито унизителни преживявания в болнични заведения може да си припомните тук.

„Ако мога да разсъждавам в качеството си на пациентски застъпник, смятам, че това преживяване, което е имала пациентката, е абсолютно недопустимо, още повече, че отговорност на лекарите е да познават добре ХИВ-инфекцията, да могат да се предпазват от нея и би трябвало всеки лекар, който оперира или прави каквито и да било манипулации, включително и медицински лица, не само лекари, трябва да спазват стриктни мерки за безопасност, което да намали рисковете не само тях, а и за всички останали. Така че, от гледна точка на човек, на професионалист и специалист, аз мога да кажа, че това е абсолютно недопустимо поведение към пациент, без значение какво заболяване има”, заяви още Александър Миланов.

Ето какво още сподели той с нас:

Какво прави държавата, за да подобри информираността на медицинските работници относно ХИВ?

По-притеснителното е, че това не е отговорност на държавата. Ако държавата трябваше да отговаря и за това, то не мога да си представя още какви отговорности трябва да има тя. Това е отговорност на всеки един професионалист по здравни грижи, лекар, медицинска сестра, лаборант и прочие, които би трябвало да имат базови познания.

Живеем в информационна ера, в която знанието е на един клик разстояние, а още повече, че има достатъчно медицински журнали, които са със свободен достъп в интернет. В България има и няколко неправителствени организации, които работят с хора, живеещи с ХИВ. Така че, ако има желание медицинската общност, може да се образова, но най-вече, това е задача на самия лекар, защото всички ние, без значение какво работим, трябва да намираме начин да се самоактуализираме, да развиваме знанието си, защото в противен случай ще изпаднем от борда. Предполага се, че всеки един лекар трябва да знае това, тъй като, забележете, в последните 20 години до такава степен се разви лечението на ХИВ-инфекцията, по-скоро поддържащото лечение, че ако един човек приема медикаменти всеки ден, той не може да инфектира никой друг, дотолкова пада вирусният товар на ХИВ в кръвта, че той не може да се предаде дори по рисков начин на друг човек. Така че задача на пациентите е да знаят какво е ХИВ-статус, задача на лекарите е не само да знаят какво означава той, но и как да процедират – използването на едни прости ръкавици при преглед, дори при манипулации, които изискват кръв, при пациенти, които всеки ден приемат лекарствата си, не води до абсолютно никакъв риск за нито една от двете страни.

Как трябва да постъпват пациентите в ситуации като тази? Към кого могат да се обърнат, когато станат жертва на подобно отношение?

На първо място, всички пациенти, които са с ХИВ или с други трансмисивни инфекции - Хепатит В, С, забележете, че по-драматично е да боледуваш от Хепатит, отколкото да имаш ХИВ, казвам го със съжаление, нека се обръщат към Националната пациентска организация. Ние имаме горещ телефон и като застъпници правата на пациентите имаме своите начини да повишим информираността и чувствителността на медицинската общност.

Второто, което трябва да направят пациентите в подобни ситуации, е да не се оставят да бъдат третирани като втора ръка хора, веднага мооже да се сигнализира Дирекция „Медицински одит” към Министерството на здравеопазването, които имат за задача да проследяват как се спазват правата на пациентите.

Третото нещо, което един човек с ХИВ трябва да направи лично за себе си, е да потърси емоционална подкрепа, тоест да има близки хора, с които да говори. За съжаление здравната ни система не е подготвена за много неща, включително и за ХИВ. Имам усещането, че за ХИВ тя не се подготвя не толкова от нежелание, колкото от мързел, защото, пак ви казвам, за ХИВ има толкова знание, което е достъпно само на един клик разстояние.

В историята, която ни предоставихте, има още няколко интересни неща – имаше медицински лица, които са проявили чувствителност по въпроса и са се ангажирали да помогнат, включително лекарят от едната линейка. Друг интересен момент от историята е класическият български феномен – че пациентът няма лице, няма име и той се третира единствено като медицински проблем, тук дори не ставаше въпрос за пациентката, която има някакъв проблем, а за отношението между болниците. Забележете как в историята едни лекари казват: „Ние няма да лекуваме пациентите на еди-коя си болница” или „Ние няма да вършим работата на еди-кого си”… Това идва да покаже, че пациентите в България, без значение обаче дали са с ХИВ, или не, всъщност се използват за разменна монета между всички участници в здравеопазването, те са източник просто на ресурс, защото 100 процента съм сигурен, че те дори не са знаели името на пациентката, никой не е седнал да я попита вие сега като имате ХИВ, какво правите, лекувате ли се, имате ли си лекар в еди-коя си болница, да му се обадим.

Има някои прости неща, които дори в протокола за поведение в отношението с пациента не се случват, но това не е проблем само на тази пациентка, това е проблем на толкова много пациенти. Масово в болниците са нежелани хора с тежки медицински случаи, защото те изискват по-специализиран подход и рискът е голям, разходите също са големи, масово в болниците са нежелани хора, които са бедни, за които няма кой да поеме последваща грижа. Така че, каквото и да си говорим, без значение какво се е случило на тази пациентка, това се е случило на много други хора, без да омаловажавам по никакъв начин това, което е преживяла тя.

Насърчавам дамата да се свърже с Националната пациентска организация, за да обсъдим проблема и да помогнем, гарантираме 100 процента конфиденциалност. Работим с организации за хора, живеещи с ХИВ, а в екипа ни имаме и специалист - нашият мениджър „Достъп до лечение”, който прави всички гинекологични интервенции, включително и операции, и раждане на жени с ХИВ. Тоест вече има изградена контактна мрежа, в която хората да си помагат.

И нещо, което искам да дам като препоръка на всички пациенти с ХИВ, разкриването на ХИВ-статуса не е техен ангажимент. Това, че в този случай пациентката е решила да го направи, е изключително похвално и чудесно. Това, в крайна сметка, е лична отговорност към лекаря, но такова задължение по принцип ХИВ-позитивните нямат, така че насърчавам пациентите да бъдат деликатни в обявяването на своя ХИВ-статус, не за друго, не защото това е нещо, което трябва да се крие, особено пред медицински лица, тъй като това може да се свърже с определени заболявания, но изборът да каже или не статуса си, е на пациента и категорично не е негово задължение.

Накрая, още нещо, което ми направи впечатление в историята, свързано с Бюрото по труда, както и с отношение, което е било повече от ужасяващо пренебрежително. Ако тя реши, може да ни подаде и сигнал специално за Дирекцията „Бюро по труда”, за да можем ние да го изпратим директно на Министерството на труда и социалната политика с разяснение, че ХИВ не се предава при докосване, прегръщане, целуване, държане на химикалка в чиновническа служба или при каквото и да било подобно, дори не се предава и при контакт кръв с кръв, ако пациентът е на антиретровирусна терапия.

Снимка: newsatfirst.com

За Framar.bg:

5.0, 2 гласа

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ С ИНТЕРВЮТО

КОМЕНТАРИ КЪМ ИНТЕРВЮТО

ИНТЕРВЮТО Е СВЪРЗАН КЪМ

АнкетиНовиниОрганизацииТестовеАлт. медицинаИсторияИнтервютаНормативни актовеЛюбопитноБотаникаЛеченияЛайфстайлЗдравни проблемиИзследванияСоциални грижиЗдравни съветиСнимкиЗаведения