Цветомир Стефанов: Най-голямата защита срещу наркотиците не е страхът, а доверието

Цветомир Стефанов е магистър по психология, докторант по педагогическа и възрастова психология, сертифициран медиатор, сертифициран обучител от Института по педагогика на преживяванията в Касел, Германия, и психолог и обучител в Превантивно-информационен център по зависимости в Плевен. 
Интервюто с него е част от националната информационна кампания „Детството е за смях, не за страх“ на Фондация „Лъчезар Цоцорков“ за превенция на насилието над и сред деца в България. Инициативата започна в началото на май 2026 г. с младежки дебат и продължава с поредица от експертни разговори, ресурси и съдържание в подкрепа на децата, родителите и специалистите. В разговора психологът Цветомир Стефанов насочва вниманието към една от най-тревожните теми за всяко семейство - употребата на наркотици (психоактивни вещества, ПАВ) сред деца и тийнейджъри, ролята на ранната превенция и нуждата възрастните да слушат повече, отколкото да говорят. 

Кога трябва да започнем да говорим с децата си за наркотиците и вредата от тях? Кога е твърде рано и кога твърде късно?

За психоактивните вещества е уместно да започнем говорим с децата още когато са в детската градина, съобразявайки се с индивидуалните им особености, социална зрялост и ниво на развитие. В контекста на настоящето този разговор е част от запознаването на детето с опасностите в околния свят: както говорим за пътната безопасност, общуването с непознати хора и животни, така и за това, че има вещества, които вредят на здравето на човека. Ранната информираност, поднесена спокойно, премахва „мистиката“ на забранения плод, която често привлича подрастващите по-късно. Когато детето възприема темата като нормална част от разговорите за здравето, рискът да потърси информация от несигурни източници намалява. Това е добре да се случва по спокоен и подкрепящ начин, а не през страх. И нека не забравяме, че относно нагласите на децата личният пример на възрастния е по-важен от думите му.

Как е най-правилно да се води разговор с дете за наркотици, така че да бъде разбираем и ефективен, а не назидателен и наказателен?

Има ли конкретни фрази, които един родител може да използва в зависимост от възрастта на детето?
Във всеки възрастов период от израстването на детето базовите му нужди са от любов, уважение, изслушване, разбиране, подкрепа…, затова зрелостта на възрастния при воденето на такъв разговор е ключова. В случая по-важно от това какво казва родителят е ефективното емпатично слушане или доколко той успява да предразположи детето към открит и спокоен диалог. Използването на отворени въпроси, постепенното надграждане на информация по темата, съобразена с възрастта на детето, и извеждането на изводи в сътрудничество предразполага към доверително споделяне и повече откритост в бъдеще.

Като родители да предпазваме или да посочваме ясно последствията? Кое е по-важното?

Пълноценната превенция от страна на родителите води началото си от личния пример и ранното изграждане на здравословна доверителна връзка с детето. В 21-ви век възпитанието през страх, сплашване и манипулации, било то и чрез онагледяване на „страшните“ последици, е доказано неефективно. Ако се опитваме да ги предпазим 
чрез „страшни истории“, те лесно ще открият противоречия онлайн, което мигновено ще разруши нашия авторитет и доверието помежду ни. Родителите трябва да бъдат партньори на децата си в анализирането на информацията, а не цензори.
Децата имат достъп до изключително много информация. Въпросът е – доколко дадена информация е вярна и дали е подходяща за ситуативната осъзнатост на детето? Ако децата имат възможността да споделят и коментират свободно доколко и с какво са запознати, относно последствията от употребата на ПАВ, ако проявяваме интерес към източниците им на информация – например ако предложим да гледаме заедно предоставени от тях видеа с търпение, изслушване и диалог през уважение, е много по-вероятно да достигнем до последващи съвсем естествено желано споделяне от тяхна страна.

Какво кара децата и тийнейджърите да посягат към наркотиците – кои са основните психологически и социални причини?

Причините са комплексни. Въздействието и натиска от социума (включително чрез социалните мрежи) е сред водещите причини за първоначалния контакт с ПАВ. Желанието за принадлежност към дадена група и  любопитството – типично за подрастващите, са други предразполагащи фактори. От родителска гледна точка: насилие или зависимости в семейството; неадекватни родителски личен пример; авторитарен, либерален или неглижиращ стил родителство; семейни конфликти.
Сред причините са и желание за бягство от напрежение или травма, ниска самооценка, усещането за самота, тревожност, депресивни състояния и емоционална болка.

Как бихте описали първите сигнали за употреба на наркотици при деца и тийнейджъри, които родителите често пропускат? За какво да следим? 

Много родители попадат в капана на „защитното отхвърляне“, като подсъзнателно отказват да видят знаците, за да защитят собственото си его от усещането за провал. Важно е обаче да бъдем бдителни, ако забележим съчетание от няколко конкретни промени. Първите сигнали за употреба често се бъркат с особеностите на пубертета, имайки предвид и първоначалното защитно отхвърляне при повечето родители. Но ако 
се появят едновременно някои от следните признаци: прекомерна необичайна сънливост или превъзбуденост; смяна на приятелската среда; необоснована раздразнителност; внезапна промяна в поведението; затваряне и изолация; спад в успеха; липса на мотивация за любими дейности; чести искания за пари; изчезване на вещи; необичайни миризми по дрехите; зачервени очи с разширени или свити зеници; резки промени в апетита – тогава е уместно родителите да обърнат внимание и да потърсят по адекватен начин причините за промените в поведението на детето.

Кои са най-честите грешки, които възрастните правят, когато разберат или заподозрат употреба на наркотични вещества?

Често срещана опасна за ситуацията реакция на родителите е агресията в различните ? форми – физическа, крещене, унижение, заплахи, импулсивни наказания… Отричането и неглижирането също не водят до решаване на проблема. Обвиненията, квалификациите, сравненията с други деца също влошават ситуацията. Страхът от обществения натиск, самообвинения тип „аз съм провален родител…“ също забавят адекватната своевременна подкрепа.

Какво е първото нещо, което един родител трябва да направи, ако разбере, че детето му употребява наркотици – къде може да се обади, да потърси подкрепа и професионална помощ?

Ако установите употреба, първата и най-важна стъпка е запазването на спокойствие и провеждането на разговор без агресия, заплахи или унижение. Показването на загриженост и съпричастност ще ви помогне да разберете дали става дума за експеримент или за редовна употреба. Веднага след това е жизненоважно да потърсите професионална подкрепа от специалисти. Малко известен факт е съществуването на превантивно-информационни центрове по зависимости, които работят целогодишно и предлагат анонимни, доброволни и безплатни услуги. Там родителите и децата могат да получат специализирана психологическа оценка, консултации и насоки за подходяща терапия. Важно е да се приеме, че справянето със зависимостта не е еднократен акт, а дълъг процес.

Какви са реалистичните първи стъпки, ако вече има зависимост – и как може да се подкрепи процесът на възстановяване?

Зависимостта е хроничен проблем, който изисква време, последователност и професионална грижа. Възстановяването е дълъг и индивидуален процес и зависи от: вида наркотик; продължителността на употреба; ресурса на зависимия; психичното му състояние; мотивацията му; подкрепящи близки и семейна среда. Реалистичните първи стъпки са професионална психологическа оценка от специалист; назначаване на подходяща терапия и наблюдение; работа с психолог; работа със семейството; смяна на социалната среда; разпознаване и ограничаване на рисковите фактори и контакти.

Защо според Вас обществото и институциите реагират на задълбочаващия се проблем с лесно достъпните наркотици в България само след поредната трагедия и след това всичко сякаш се забравя, потулва? Какво задължително трябва да направят институциите, което към момента не се прави?

Институциите често се задействат под натиска на общественото внимание или след като инцидент стане водеща тема в медиите. Когато общественото внимание отслабне, натискът за дългосрочни политики също намалява.  Като част от Превантивно-информационен център по зависимости – Плевен мога да кажа, че превантивните дейности протичат целогодишно без прекъсване. Въпросът е, че те не водят до медиен скандал или резки промени, а резултатите се виждат в дългосрочен план. Но липсата на последователна държавна политика, неглижирането на превенцията и оттам недостатъчното финансиране и ниското заплащане водят до отлив на специалисти и правят работата в превантивно-информационните центрове непривлекателна за младите хора. Необходимо е да се обърне внимание на ранната превенция, а именно –  акцентирането още в детската градина на развитието на емоционалната интелигентност, за да могат децата от ранна възраст да разпознават и назовават емоциите си, да усвояват здравословни начини за саморегулация, да развиват умения за адекватно общуване и социално включване; на финансирането на доброволчески младежки формирования, занимаващи се с превенция; повишаване на информираността и включването в  превантивни дейности на родители.

Каква е ролята на семейството и обществото в изграждането на отговорност и предпазване от зависимости? 

Употребата на наркотици е многоаспектен проблем, който е свързан с психично здраве, семейна среда, образование, социални и икономически фактори, организирана престъпност, поради което изисква координация между много институции и дългосрочен подход. В България общественият дебат често се фокусира върху наказанието и контрола и не се обръща достатъчно внимание на значими фактори като училищната превенция, достъпа до психолози, програмите за ранна интервенция, подкрепата за семейства, доброволчески клубове и занятия с млади хора.
В крайна сметка всички трябва да си зададем въпроса: готови ли сме да слушаме повече, отколкото да говорим?