Март, 2021-а – точката на пречупване в борбата с COVID-19

Март, 2021-а, някъде в България: Няма как да приемем пациента, защото няма свободни легла, а и щом може да диша, дори и с температура и пневмония, може да се лекува вкъщи. И човекът това и прави. Отива си вкъщи, за да се лекува, друг е въпросът колко успешно е лечение в подобно състояние без наблюдението на лекар и извън лечебно заведение.

Само няколко месеца преди това - ноември 2020-а, управляващите: Всичко е под контрол, има легла, има лекарства, даваме пари, вие трябва да спазвате правилата.

Правим ли си необходимите изводи от допуснатите грешки?

Мъжете, които лежаха на стълбите в една болница, ги спазваха. Това не ги спаси, напротив, умряха.

Между времето тогава, в късната есен на миналата година, и днес няма никаква разлика. От няколко дни всеки има усещането за „дежа вю“. Броят на заразените расте, болниците са препълнени, интензивните отделения преливат, медицинските специалисти, колкото ги има, са на ръба на силите си. Учениците учат дистанционно. Увеличаващият се брой на заразени и на починали както и фактът, че всички области са в червения сектор, водят управляващите до предприемането на поредните строги мерки. Очаква се всеки момент да бъде съобщено за пълното затваряне на столицата, а много вероятно и за поредното пълно затваряне на държавата. Позабравените страх и паника се връщат с пълна сила. Същевременно, всеки иска да се изкаже, дават му думата, информацията е разпопосочна. Гадаем, а щом сме го обърнали на предположение, идват слуховете, които са по-страшни и от танковете.

Къде бяхме и защо отиваме там, където бяхме преди 2 седмици?

Големият въпрос е защо? Защо в страна, която разполага с достатъчно легла в болниците, се говори за натиск върху системата, който изисква отново пълни ограничения?

Защо затваряме само две седмици след като сме отворили отново?

Що за хаотични и лишени от смисленост действия и що за начин да управляваш кризата? Въобще някой прави ли го? Защото едва ли може да става дума за управление на криза, когато решенията се менят със скоростта на светлината, когато сигналите, които се подават на обществото са толкова разнопосочни, че свят да ти се завие, когато те убеждават, че всичко е под контрол, следи се стриктно и се анализира професионално, а хората, които звънят по телефона на спешните центрове или чакат пред болниците, виждат нещо различно.

Надеждата  за лесно и разумно решение вече я няма

И ако през късната есен на 2020-а въпреки стреса, огромното напрежение, паниката и страха хората все пак имах надежда, че с появата на ваксините, ситуацията ще се подобри и ще започне бавно, но сигурно да се подобрява, днес и тази надежда е отнета.

Расте недоверието към ваксините

Казусът AstraZeneca нанесе тежки поражения. Случилото се ще накара мнозина да откажат да се ваксинират, изплашени от последиците, независимо колко силно и аргументирано ще бъде опровергано и без това ясното, че няма как конкретно тази ваксина срещу COVID-19 да е в основата на смъртните случаи.

Казват, било търговска война. Възможно е. Невъзможно е да си обясним обаче защо управляващите кризата не успяха да се справят. И не само у нас, да отбележим. Сякаш невидимата нишка на паниката обхваща една след друга всички страни на Стария континент и те действат еднакво хаотично, безсмислено, уплашено и неадекватно. След информацията за смъртните случаи, стотици възрастни хора, получили първата доза от ваксината на AstraZeneca, живеят в паника дали няма да им се случи нещо и със сигурност не искат да получат втората доза. Защо спря ваксинацията, на която иначе се възлагат толкова надежди?

 Провалихме ли се?

И сега към въпроса. Провалихме ли се? Да. Всички вкупом – и управляващите, и обществото. И пак да подчертая изобщо не става дума само за България. За всички става дума, за съжаление. Защо провалът се усеща така осезателно? Защото вирусът ни свари неподготвени, стовари се върху самодоволното ни съществуване и убедеността ни, че нищо не може да ни изплаши, защото модерният свят разполага с изключителни възможности. И когато разбрахме колко уязвими сме всъщност, започна истерията, която продължава и днес, а краят й не се види.

Точката на пречупване - накъде да поемем

И тъкмо по тази причина ни е нужна разумност, далеч от "експертите" и "спасителите", които жънат своите 15 минути слава. Критично към политиците, които експлоатират ситуацията. Безкомпромисно към администраторите и бюрократите, които използват хаоса. С доверие и подкрепа към лекарите, които стоят на своя пост и лекуват с цената на своя живот. Със солидарност към реалните нужди на хората, които епидемията остави без препитание. С воля и желание за развитие и промяна, защото идните години няма да бъдат по-лесни.

Не, вирусът няма да изчезне и да, трябва да се научим да живеем с него. Колкото и масовата ваксинация да противоречи на медицинските стандарти, когато се прилага във време на пандемия, тя е единственият ни шанс в момента. Затова спирането й е безумие, което трябва да бъде прекратено. И не, пълното затваряне няма да реши с магическа пръчка проблемите. За всички тях отговорност носят не само управляващите, но и ние като общество. Изпуснем ли контрола, нещата няма да бъдат добри за никого.

Защото да си признаем с ръка на сърцето, че по-често се чудим как да нарушим правилата вместо да ги спазваме. Правим го обаче не само заради национални отличителни черти, но и защото толкова много сме лъгани от управляващите, че не им вярваме. Никак.